"Великите пости" А. Чехов

0
Голосов: 0

674

"Великите пости" А. Чехов

Великите пости

-Павел Васильевич!- Пелагея Ивановна буди мъжа си.
- Я, ставай ! И върви да помогнеш на Стёпата. Той , горкият, седи над книгата и циври! Пак нещо не разбира.
Павел Васильевич става, кръсти прозяващата се уста и меко казва:
-Ай, сегинка, моето маце.
Котката, мръхтяща редом с него и тя също се поизправи, изтегли опашката, изгърбули се и жуми. Тишина. Чува се как зад тапетите шумолят и пробягват мишките. Павел Васильевич, омачкан и начумерен от спането минава от спалнята в столовата. С неговата поява другата котка, която мирисваше до пенджера рибената пача, скача оттам и се крие в долапа.
- Някой те кара да душкаш там, маскара!- сърди се стопанинът, накривайки пачата с вестникарска хартия, - свиня със свиня си ти, а не е котка!...
От столовата вратата води към детската. Тук на масата, с мастилни дъмги и дълбоки драскотини сиди Стёпата, гимназист трети класс, с капризен израз на заплаканото лице. Дигнал коленете чак до брадичката си и ги прегърнал с ръцете, той се люля гаче китайско болванче и сърдито поглява задачника.
-Учиш?, -пита Павел Васильевич, сядайки на масата и прозявайки се.
- Тъй, братле, мое…Наиграхме се, наспахме се, натряскахме се с палачинки, а от дзарана вече е сухояждане, покаяние и добре дошъл, пак на работата. Всяко време си има край. Защо те са червени очите? Плакал си? Дали подир милинките да гризеш науката е нещо сладостно? Ми, то тъй го има! Противно е.
- А, бе! Ти какво пък с детето се подиграваш?!- кряска от другата стая Пелагея Ивановна, - заместо да го подхващаш, по-добре, покажи му. Той дзарана пак единица ще ни донесе.
- Ти какво не си разбрал ?, -пита Павел Васильевич Стёпата.
- Ето…Деление на дробите,-сърдито отговаря синът.
- Хм…И какво тук е сложното? Тук няма какво да разбираш. Назубри правилото и гата…За да разделим дроб на дроб е нужно числителя на първата дроб…
-Аз това и без вас го знам!- прекъсва баща си Степан, махайки с пръста ореховата черупка от масата, - вие покажете ми доказателството.
- Доказателство? Добре…давай молива. Слушай. Да, речем, ни трябва седем осми да делим на две пети…Тъй? Механизмът е в това, мойто братле, че тези дроби трябва да се разделят една на друга…Самоварът натъкмен ли е?
- Не знам
- Време е да се пий чай. Вече е осмият час…Сега слушай и ще разсъждаме така… Предположим, че трябва седем осми да се дели не на две пети, а саде на две, т.е саде на числителя. Делим…и какво излиза?
- Седем шестнайдесети.
-Тъй, молодец! Обаче работата е там, че ние…че ако сме делили на две, то…Чакай, аз май се обърках…Помня у нас в гимназията имаше учител по математика Сигизмунд Урбаныч от поляците.. И той на всеки урок се объркваше. Начева теорема да доказва, оплита се, целият се черви и тича из класса, гаче някой му забил шилото в гърба, сетне няколко пъти се изсекне и начева да смърка.
Но ние, разбира се, великодушни бяхме, преструвахме се, че не забелязваме какво става.
- Какво вие е Сигизмунд Урбаныч ? Да не ви болят зъбите?
И кажи-речи целият ни класс саде хайдамаци бяхме, но разбираш ли, бяхме много великодушни и деликатни. Такива дребни , като теб, през нашето време нямаше, а саде дънгалаци – един от друг по-висок .
Имахме в третия класс един Мамахин: боже миличък, какъв беше кютюк! Представи си: талан под две метри бой, върви-подът трепери. Като те офули по гърба с юмрука- душицата те изтупва. И не саде ние…и учителите беряха страх от него. Че тъй, този Мамахин…
Зад вратата се чуват крачките на Пелагея Ивановна. Павел Васильевич намига към вратата и шепти:
- Майка ти се сурне. Хайде да учим…Че тъй моето братле,- насилва гласа си той, тази дроб трябва да се умножи на другата… и това се прави така: числителят на първата дроб…
- Елате да пием чай- повика Пелагея Ивановна.
Павел Васильевич и синът му хвърлят задачника и отиват да пият чай. В столовата вече седят Пелагея Ивановна, една лелка, която винаги мълчи, другата глухоняма и баба Марковна- повитухата, която приема на този свят Стёпата.
Самоварът пуфти, съска, пуща пара от която на тавана мъждукат вълнисти сенки. От хаята, вирейки опашки, влизат котките, заспани и меланхолични.
- Пий мо , Марковно, с варение, - обръща се Пелагея Ивановна към повитухата,- от дзарана вече е пост Велики, наявай се днеска.
Марковна гребна пълна лъжица с варение, плахо, сякаш е с барут, поднася я към устата и , поглявайки косо на Павел Васильевич, измляска и тутакси на лицето й избива също такава сладка усмивка, както и варението.
- Варението е чудесно!- казва тя,- Вие, матушка, Пелагея Ивановна, сама ли сте го варили?
-Сама. Кой друг? Аз всичко сама върша. Панче, чаят не е ли ти е горещ ? Въх, ти вече си го изпил! Хайде, моето ангелче, още ще сипя.
- Че тъй. Този Мамахин, братле мое- продължи Павел Васильевич,- обръщай се към сина си,- не можеше да търпи учителя по френския език. « Аз , кряска, съм дворянин и не ще позволя някакъв французин да е над мен ! Ние, крещи, през дванайсетата година французите ги напердашихме». Ама и той откачаше, горкия…. Мамахин , ако виждаше, че ще яде лобут, тутакси изкачаше през пенджера и върви го търси! Дена пет-шест не се явяваше в гимназията. Майка му дохожда към директора, моли се « Господин директор, бъдете добри, намерете синя ми, ваджията, накажете го здраво». А директорът: « Какво говорете, госпожице? Ние с петима швейцари не можем с него да се управим!»
- Боже, дал им господ такъв хайдутин,- шепне Пелагея Ивановна, с ужас поглявайки мъжа си, -горката майка!
Настъпва мълчание. Стёпата звучно се прозява и разглежда на чайника китаеца, когото е виждал вече хиляди пъти. Двете лелки и Марковна пъзливо сърбат от паничките. Въздухът е изпълнен с тишина и задух от печката…По лицата и движенията се усеща умора, преситеност, когато стомасите вече са напълнени догоре, ама трябва още да се яде. Махат се самовара, чашите, покривката, но семейството още е на масата.
Пелагея Ивановна време от време подскача и с ужасна загриженост хуква на кухнята, за да похортува там с кухарката за вечерята. И двете лелки сидят в предишните пози, неподвижно, сложили ръцете на гърдите и дремят поглеждайки с оловните очички към ламбата. Марковна всяка минута хълца и пита:
- И защо ли хълцам? Уж и не съм яла нищо такова…и не съм пила…Ик!
Павел Васильевич и Стёпа сидят редом, допирайки се с главите и, наведени към масата, разглеждат «Нива» за 1878 г.
- « Паметник на Леонардо де Винчи пред галереята на Виктор Емануел в Милан ». Я гледай…Мяза на Триумфална арка …Кавалер с дама…А там надалеч човечета.
- Това човече прилича на нашия гимназист Нискубин-казва Стёпа.
- Прелиствай нататък… « Хоботче на обикновена муха, видяно в микроскопа». А това хоботче! Гледай я мухата! Ами да видим в микроскопа дървеницата? Тази гадност!
Стенният часовник, сякаш прегласнял, не бие, а изкашля точно десет пъти. В столовата влиза кухарката Ана и –бух в краката на стопанина!
- Простите ма, Христа ради, Павел Васильевич!- казва тя, изправяйки се цялата изчервена.
- Прощавай и на мен, Христа ради- отговаря Павел Васильевич равнодушно.
Ана по същия начин обикаля останалите членове на семейството, пада им в краката и иска прошка. Отминава саде Марковна, която като неблагородна е недостойна за поклонение.
Минава още половин час в тишина и спокойствие… «Нива»та е вече на дивана и Павел Васильевич, вдигнал пръста нагоре, чете латински стихове, които научил в детството си. Стёпата гледа на палеца му с венчалния пръстен, слуша неразбираемата реч и клепе, тръка с юмруците очите и те още повече се заляпат.
- Ще ходя да спя-казва той , изпъвайки и прозявайки се.
- Какво? Ще спиш?- пита Пелагея Ивановна, - а да се заговява ?
- Не ща
- Имаш ли акъл?- плаши се майката. –Как тъй да не се заговява ? Нали през целият пост няма да видиш нито една трошичка блажничко. Не бива тъй , мале. Трябва да се заговее.
- Ама аз ми се спи!- глези се Стёпа.
Щом е така, слагайте на масата по-скоро!- кряска Павел Васильевич тревожно.
- Ано! Какво се разседнала там? Я тичай да сложиш на масата!
Пелагея Ивановна плеска ръци и бяга на кухнята, сякаш там избухнал пожар.
-Бързо! Бързо!-чува се из цялата къща. – Панчето иска да спи! Ано! Боже миличък…По-скоро.
През пет минута масата е подредена.
Котките пак, вирейки опашки, кършейки гърбове , се събират в столовата…Семейството начева да вечеря. Никой не му се яде, у всичките шкембетата им се препълнени, но все пак трябва да се яде. От утре са Великите пости.
← "Старият глупак" А. Моравиа "Клопката" В. Кирязов →

Комментарии 1