Поканата към рая. Част 6. "Ленин россо"

Рио де Жанейро

Петър Челарски с другаря си Емил Стойков една дзаран пристигат с влака от Сан Пауло за да бъдат очаровани и слисани изпъром от необикновенно екзотичните пейзажи на столицата, а сетне от градския, пъстроцветен водовъртеж от сгради, реклами, трамваи, коли, жени и палми.
Наистина, те вече са в рая и действителността е по-ярка от най-красивите сънища. Просто невероятно омайващо състояние приличащо на бълнуване. Трябваше да се лутат из града няколко часа омагьосани, за накрая да им хрумне, че тук не са за разходка, а си търсят късмета и тогава изведнъж изниква проблемът на всеки новопристигналия от провинцията : работа, жилище, храна.
Най- прекият път към трудоустройство ги водеше в две места: на пристанището и на стройката. Тук винаги има ваканции за товарачи, хамали и различни работници за тежка, мръсна или опасна работа.
Но тъй да се случи, че новодошлите търсачи на нов завой в живота си попадат в Рио де Жанейро в момента, когато е прието правителствено решение за строителство на курортна зона в Капакабана , паметник на Исус Христос на Корковаду и железопътна линия към новото пристанище. По тази причина навсякъде по града са разлепени покани за трудоустройство в строителни компании. Петър и Емил избират един от адресите, и са определени в бригада на железопътни работници.
Първото време бесарабци са настанени във временна барака за работниците на компанията, но сетне след първите заплати, другарите по съвет на един от колегите им се преселват в един бедняшки , но близък до работата им, район Пънтано.
Тук, сред бедните лачуги и хижи на едно полулегално поселение те намират по-прилична къща на една възрастна мулатка-вдовица. Половината къща се използва като публичен дом, а другата е давана на две работнически семейства и сега една стаичка за Петър и Емил.
Поселението се изгражда стихийно, в един отдалечен от центъра на Рио, район стиснат с пясъчните дюни откъм морето и блатиста местност откъм града-изворът на всякакви болести и обиталище на змии и тропически гнус. Това стихийно, бедняшко поселение си имаше нещо като самоуправление, наложено от тукашната мафия на контрабандисти, сутеньори, търговци на наркотики и ракия-кашаса, владелци на нелегално казино.
Първите месеци Петър и Емил се завръщат от работата уморени и бързат нещо да си сготвят и да си лягат, за рано дзаранта да тръгват към железницата. По тази причина те с никой твърде не се познават, а неделята прекарват в града или плажа.
Обаче след три месеца те са повиквани в офиса на компанията и там им предложено да минават ускорени курсове за водители на камиони. За разлика от другите работници, бесарабци имат образование и ще могат наскоро да усвоят новата професия и фирмата ще получи нужните кадри. Към това им плащат стипендия и младите момчета имат възможност да се поогледат след няколко месеци тежък и практически денонощен трудов режим.
И сега пред очите им се разкриват забулените тайни на градския живот на една извънредно екзотична страна, по най-засукан начин заплела в своя всекидневен и празничен живот дивата страстност на африканските негри, мистичните адети на индейците с европейската градска всепозволеност, предприемачество и авантюризм.
Но най-вълнуващата изненада за бесарабци е свободното еротичното поведение на тукашните жители: богати и бедни, бели, черни, мулати. Няма я драматичната скованост, породена от надзорното и статусно битие в европейските села и малките градчета, няма го пустото земеделско тегло с патриархалните и църковни духовни вериги. Е, има и тук католически надзор и известно влияние, но то е повече политическо отколкото нравственно и при това все повече отстъпва позициите на протестанското, баптистко движение.
А иначе и богати, и бедни, възрастни и млади, красавци и грозни при всеки удобен случай намират любовници, ги оставят, за да завъдят нови. Разбира се има и ревност, и сбиване, убийства, разводи, но това се възприема както едно естественно течение на живота, а не като трагически, общественни недъзи или аморално поведение. Сигурно, природната животворна сила на африканци и индейци успява да разкъсва цивилизаторската усмирителна мрежа, нахвърлена върху тях от португалските колонизатори и като върховна проява на тази дива енергетика и стратност са бразилските карнавали и танци. И те си имат свой естествен извор и в провинциалните селения, квартали , улици, ресторанти и таверни.
Същата природна страст сред бразилската младеж намира свое приложение в футбола, който през тридесетите години безразделно царува по пясъчните простори на Капакабана и е единственно място за културно самоутвърждаване сред бедните и безпризорни деца.
Именно футболът и изиграва важната роля в дурдисването на Петър и Емил в градския живот на бразилската столица. Първата крачка прави Емил. Щом е по млад от Петър на шест години, той с голям плам се увлича с тази игра, на която по плажовете се отдава цялото мъжко население, зарязвайки и морето и разголените мулатки. Понеже Емил няма никаква техника, той най-често застава на вратата, оформена от два пръта забити в пясъка. Бразилските момчета смятат за унижение да бъдат поставени на вратите и с голяма радост и облегчение посрящат готовността на бесарабеца да бъде голкипер. От природата доста сприхав и сръчен, с добра реакция, Емил със всеки изигран мач израства в очите на плажните футболисти и настъпва ден, когато му е предложено да играе за един от плажните тимове в принципиален мач между тукашните гегемони. Мача събира стотина запалени зрители, повечето от които сами са футболисти. И ето пред тази публика Емил става герой на деня, отбивайки две пеналтита и правейки безброй смели отражения. След мача, по традиция тима празнува победата в един от плажните барове и там той хем задиря една мулатка, хем получава предложение да бъде вратар на един полулюбителски футболен клуб. С това кръгът на познати хора бързо се разширява, появява се своя компания, в която е привлечен и Петър.
Не се знае, как дълго щеше да трае натъкмяването на бесарабци към непривичното за тях обкръжение от жителите на най-долната стъпалка на бразилската общественна пирамида; сред неграмотните, безхаберни негри, отчаяни безпризорници, откачени комарджии, мистични кабокло и цинични контрабандисти да ни би се случило едно, невидимо за простите хора, съдбоносно обстоятелство.

Фавела Пънтано

Много години това място напълно изпадаше от очите на градските власти и полицията. Всичко се променя след това, когато един забогатял търговец от испански произход купива местността Пънтано за смехотворна сума пари.
Изпъром тази оферта на испанския авантюрист предизвиква пълно недоумение сред деловите хора и пълно неведение за нея от страната на обитателите на стихийното тук поселение.
Но друго знаеше новият владелец на Пънтано Луис Гомеш. Депутатът на градската асамблея, над когото покровителства търговеца, се споделя с много важна новина за приетото решение да се реализуват в Рио страхотни проекти по създаването на курортна зона в Капакабана и установяването на гигантска статуя на Исус Христос на Гърбовия хълм- Корковаду.
Понеже Пънтано се намира в близост до Капакабана нямаше съмнения, че градския квартал ще стигне и дотук, а земята многократно ще поскъпее.
През един хубав ден тук ще израстнат истински разкошни къщи вместо тези жалки и мръсни лачуги и хижи, които омрачават фантастическия пейзаж на бразилското крайбрежие. Това ще са просторни вили с големи веранди, многоквартирни дома, проектирани от най-модните прочути архитектори и правени от най-скъпи стройматериали.
Тук ще израснат градини, а гледани и галени жени ще се разхождат разголени сред цветята, ще се излежават по плажовете, ще се къпят в морето, за техните тела да бъдат още по-желанни, по-гъвкави и примамливи.
Сега е важното да се плати на архитекторската кантора да направят проект за благоустройството на Пънтано и да се очисти мястото от бедняшките хибари.
Луис Гомеш няма никакви съмнения, че той като собственник на земята е защитен с закона от нахалното заселване и по първото негово оплакване полицията ще си свърше работата и ще пропъде незаконните обитатели на Пънтано.
Но имаше една причина, която караше Гомеш да не прави прибързани крачки. Насилното изселване на бедняците от Пънтано щеше да привлече вниманието на местните патриоти и журналисти, които винаги се опълчават срещу богаташите с испански или португалски корени въпреки това, че Бразилия получава независимост още преди сто години. Но омразата към едновремешните господари е жива и е нещо като снаряд със закъснител.
Обаче дойде денят, когато за началник на столичната полиция е назначен един фудулит провинциал Руан Батиста, който публично се закани, че ще очисти Рио от застарелите язви: нелегални казино, публични притони, детска престъпност, незаконни поселения. Като честен службаш, но с провинциален кръгозор Руан Батиста и представа няма доколкова тези «язви» имат метастази в градския организъм и интересите на какви влиятелни хора се преплетени с криминалния свят на града.
Адвокатът на Луис Гомеш става един от първите посетители на новия полицейски шеф с оплакването за незаконното поселение на земите на сениор Гомеш, добропорядъчен бизнесмен и като добросъвестни данъкоплатец очаква от държавата защита на собственността. А частната собственост е темелът на благополучието на бразилското общество. Тези негови правни аргументи намират пълно разбиране от страната на Батиста. Той е голям душманин на бедняци, комунисти и всякаква левичарска сган, а заялението на адвоката става един прекрасен повод новото назначение да бъде подкрепено с една успешна и технически лесна полицейска операция.
Обаче слухът за предстоящото изселване стига до обитателите на Пънтано и ги подтиква към стихийна самоорганизация и желание да се съпротивляват. Организатърът на всеобщата мобилизация става атаманът на местната банда безпризорници-«генералите на пясъчните кариери», тази банда, наброяващадо стотина хлапаци, закалена в редовните сблъсъци с полицейските служители и сякаш само това чакаше- да отъмсти на полицията за всички унижения, преследования и нещастлив късмет.
«Генералите» са учудваща смесица на расови типови от черни африканци, тукашни индейци, азиатци, европеиди и всякакви мелези: мулати, самба, кабокло. Но атаманът Лукас по прякор Гато е истински «ариец»: с руса дълга коса, сини очи , бяла кожа с бронзов загар и мускулисто, гъвкаво тяло. Лукас, шетнаддесетгодишно мачо в честен двубой сваля предишния водач на безпризорната колония и е желан любовник на многото жени и от богатите къщи.
Този юнак е известен комарджия, но има особенни морални принципи, които му правят голям авторитет както сред бедняците, така и сред криминалите. Многото хора, изпаднали в сложни перипитии се обръщат към Лукас като последна надежда. И сега, пред опастността да бъдат изселени, цялото население на Пънтано се надява саде на Лукас и неговите «генерали». Тези момчета не познават семейство, родители, уют, ласкателства. От никой не се чували добра дума, а саде псувни и по тази причина много са чувствителни към всякаква несправедливост.
Към незаконното поселение водеше само един път, който хем се провираше между огромната скала, потъваща в океана и блатистото, жвакащо тресавище, хем се издигаше стръмно към платото, на която е расположено бедняшкото селение, наричано в Бразилия фавела.
Това извънредно сполучливо расположение на фавелата подтиква защитниците му към едиственното вярно решение да се бранят от полицията с камъни. Но наоколо камъни нямаше-саде пясък. И тогава Лукас се явява пред Петър Челарски и Емил Стойков с предложение да докарат от стройката бутов камък. Към този момент бесарабци вече са пълноценни шофьори на камиони и време от време подкарват скришната камъни за фундаменти на новите заселници. С това бесарабци хем печелят, хем придобиват голям авторитет сред жителите.
И сега трябва да споделят общата съдба с известни последствия: привличането към отговорност и, може би, и затвор, а също и уволнение от строителната фирма. Обаче предвидливият атаман ги уверява, че ако полицията наближи фавелата, «генералите» ще изведат бесарабци по тайна пътека през блатото.
В назначеният час през обедната почивка Петър подкарва камиона към кариера в предградието на Рио и десетина «генерали», изникнали изведнъж от близката гора, наскоро натоварват камиона и пак изчезват сред тропическия саморасляк.
Освен тази отбранителна подготовка Лукас се свързва с един известен журналист от левичаврски, опозиционен вестник «Естрела» и му предлага да стане свидетел и репортьор на една сенсационна «революция». Журналистът Мигел Коста не само дава пълно съгласие, но и тутакси се сряща с неговия таен покровител, който е «кръстник» на тукашните мафиоти.
По отколе установените адети «кръстникът» ежемесечно изплаща «данъка» на полицейския шеф и на някой-друг депутат или журналист, които му служат като очи и уши в засукания свят на столицата.
Обаче неочакванато назначение на новия шеф на полицията накарва «кръстникът» да настръхне защото този парвеню, досурнат от съседния щат, гръмогласно обявява, че ще очисти столицата от всякакви криминални групи, завеления , притони и фавели.
«Кръстникът» тутакси се сряща с губернатора и го разпитва какво това всичко означава? Губернаторът, известен с либералния си характер само разперва ръце: имало план Рио да стане най-привлекателен и респектабилен курорт в света и трябвало да се отърсе от сгашните социални гиризи.
Обаче донесението на Мигел за готовността на бедняците от Пънтано да дават отпор на полицията въодушевлява «кръстника» и той гради план, според който новия полицейски шеф ще е жестоко и коварно изложен.

«Революцията»

През денят на набелязаната полицейска операция, сякаш специално от дзаранта зареди силен дъжд. Три големи камиона, возещи около тридесет полицейски, въоръжени с автомати , още в тъмното пристигат към Пънтано, но опитът да вкарат по калния, стръмен и глинест път в фавелата остава неуспешен. Тогава полицейските напущат камионите и с няколко канистри с бензин потеглят нагоре по калния път под руководството на един бесноват сержант, започнал през мегафона да крещи и да се заканва.
Обаче за тяхната изненада отгоре се чува пронзително подсвиркване и върху полицейските се стоварва цял облак от камъни.
Разъядосанният сержант стреля на откъси в небето, но това хич не сплашва «генералите» и те катурват няколко желязни бъчви и големи обли камъни. Полицейските са принудени да отстъпват към камионите и с досадност обнаружават, че гумите на колелата са надупчени и нарязани.
А горе на барикадата, преграждаща пътя и направена от дърва, камъни, бъчви на един прът в лъчите на възхождащото слънце пламва алено знаме, около което заподскачват и подсвиркват «генералите на пясъчните кариери».Те дрънкат с китари, бумтят по бъчвите и пеят «Интернационал».
Но най-обидното и унизителното за полицията става пристигането на цял екип журналисти, фотографи от опорзициония вестник «Естрела». Тези безцеремонни репортьори без да обръщат внимание на полицейските хукват, лъзгайки се нагоре под одобрителните крясъци на събудените жители. По-глупаво положение невъзможно да се измисли: имат автомати, но няма да избиват хората пред очите на журналистите я. И не могат да карат. Остава едно-да се оттеглят пеша до най-близката градска улица.
На другият ден във вестникът «Естрела», органът на лявата опозиция, който след загубата през изборите, остро се нуждае за пари, излиза сенсационен репортаж за въстанието в Пънтано.
Владелецът на вестника прави усилие да стане депутат в федералния парламент, харчейки доста големи суми, основно чужди, но и от бюджета на вестника. Обаче губи изборите и не можа да се прилепи към правителственната група.
И сега , разглеждайки снимките с бунтовниците, червеното знаме, барикадата го обхваща едно трескаво възбуждение на ловджия, надирил дълготърсените следи на дивеча. Мигел Коста внимателно следи поведението на шефа, който накрая се сети за присътствието му.
- Таман е момента да постръсим малко испанската колония. Тези андалуски чифути стават все по-алчни и не дават за вестника нито един реал. Притиснете този шмекер Гомеш, свързвайки тази история с неговото минало за дребен спекулянт и измамите му с кафеените плантации.
- А правителството?
Босът се усмихва: той се смята за тънък и сръчен политик с наследствен опит на старите португалски бонзи.
- Бийте и по правителството, но не закачайте губернатора…Няма какво да те уча. Ти сам знаеш как се вършат тези работи…Но струва да се удря и по началника на полицията! Той нали се закле да изкорени комарджилъка, контрабандата и наркотрафика…Тъй, тъй…За да свалим този наперен провинциал ще получим финансова подкрепа точно от мафията.
Шефът мечтателно запушва цигара и, изпускайки кълбо пушек, ласкаво поглежда Мигел.
- Ако работата ще успее, няма да те забравя. Нали знаешь, че не забравям услугите…
Владелецът на вестника явно се наслаждаваше с надеждата да получи солидна сума пари. Животът на две къщи струваше май скъпичко, както и съревнованието «кой повече ще изхарче» между жена му и любовницата. Към това спадат още й двамата гризачи, както той малко цинично нарича синовете си, които напълно му заличават заплатите.
Мигел поглежда шефа, разлегнал се в креслото, и си помисли, че може би босът донякъде е велик човек, но да би той, Мигел Коста се доверил на неговите обещавания и да чака от него милост, отколе би умрял от глад. А Мигел нямаше намерение да умира от глад. Беше доста тщеславен , играеше за свой страх и риск и ако не се отказва от сиромашката заплата, то е защото имаше възможност да ползва вестникарските страници за свой интерес. Мигел е умен и кадърен журналист, най-добър репортьор в столицата, без всякакви предрасъдъци и ненужна чувствителност. Беше напълно хладнокръвен и знаеше това, което не можеше да знае началника му.
Мигел отбелязва, че съпротивлението на жителите на Пънтано далеч не приличаше на многото подобни сблъсъци между бедняците и полицията по другите фавели.
Обикновенно появяването на въоръжената полиция предизвиква паника сред жителите и те бързат да се изтеглят в други места. И само някоя група по-дръзки младежи и жени си позволяват да осчвиркват или да напсуват душманите, а след известно време полицията прави облави, развалят дървените, тенекиени строения, а протестиращите ги разгонват с полицейски палки.
Но тук на Пънтано става съвсем друго: тук явно присътства организаторска и идеологическа мисъл, военен опит и европейски почерк на пролетарски въстания. А иначе откъде е това червено знаме, баррикада, китари, «Интернационал». Дали неграмотните бедняци и безпризорници нещо разбират от политически доктрини, символи, тактика и текста на комунистическия гимн? Разбира се, че не.
А кой тогава ги научава и какво това означава?
След дълги и напрегнати размисли Мигел изведнъж стига до един, според него, правдоподобен извод. То било знак, че в Бразилия се завръща Луис Престес - лидерът на Комунистическата партия. Преди две години той е принуден да напусне Бразилия и се преселва в Монтевидео. А той, Мигел Коста, негов отколешен приятел и сподвижник трябва да го намери на всяка цена. Най – вероятно, Луис пристига нелегално и с чуждо име, но този който организира «революцията» в Пънтано, сигурно, трябва да знае къде Луис Престес се намира и, може би, получил преки указания от него.
С журналисткия си усет, опит и проницателност Мигел с кожата си чувства, че в страната се заражда голям социален трус. Икономическия кризис, започнал от САЩ, връхлита и полуколониалната Бразилия. Цените на кафето стремително падат и цялата тази авантюрна история с кофеените плантации, навъдени с парите на чужестранни и местни латифундисти, с докарването на ефтени европейски роби стига до момента, когато голямата безработица в колониите кара хората да ги напускат и да се преселват в градовете. Но и тук ги очакват тежки изпитания, нови проблеми и , най-главното, хем никоя политическа група не бере кахър за пролетарските маси, хем тромавато, феодално правление не е способно да променя нещата, а либералната буржуазия няма нужна сила.
Пред лицето на тази безисходица в Буэнос Айрес ръководителите на комунистическите групи приемат решение да се отделят от либералите и да действат като самостоятелна сила и с пролетарски лозунги за раздаването на земята на латифундистите на селяните, за профсоюзни сдружения в градовете и участието на депутати-комунисти в правлението. В своята тактика, идеология и структури бразилските комунисти подражават на руската, ленинска партия, а СССР става образец за строителство на нов живот.

Мигел Коста

За Мигел няма проблем за да намери таинствения организатор на «революцията» в фавелата Пънтано понеже той е в доверителни отношения с Лукас Гато. Едно време «генералите» помагат на журналиста да извършат една деликатна мисия и да спасят жената на владелеца на вестника от незбежен позор, развод и изгнание по причина на нейната любовна връзка с някакъв бизнесмен.
Мигел намира Лукас в бара на дона Аманда, хазяйката на публичния дом в Пънтано и направо му излага положението:
- Нещата здраво се заплитат към голямото удоволствие на моя шеф, който се надява хем да свали новия бос на полицията, хем да изложи спекулянта Гомеш и да ги пооскуби… Най-вероятно, Гомеш, като истински чифутин, на време ще се откаже да ви изселва, за да не попадне на съдебно разбирателство и оттам и във вестниците.
Бизнесът обича тишина, а иначе ще му припомнят и испанското потекло, и търговските шмекерии с плантациите, и авантюрите с европейските преселници, продавани като роби на латифундистите. Така, че в близкото време може да сте спокойни, но аз имам свой личен интерес в тази история и искам да ми помогнеш.
- Няма проблем. Какво трябва?
- Искам да ме запознаеш с организатора на вашата «революция». Аз добре познавам твоите способности, но съгласи се, че хич нямаше да те хрумни за червен байряк, китари, «Интернационал», барикада…
Кой е този, който ви подбутна на тези неща?
Лукас се замисля, пуска глава, сръбва няколко глътки кашаса…
- Аз съм дал клетва…Доверявам и на теб..но хайде да направим тъй: в неделя на Капакабана в бара
« Глория» ти ще ме намериш в компанията на едни младежи, футболисти и този човек ще е там. А как ти ще го опознаеш-това вече си е твоя работа. Моята съвест ще е спокойна.
Както образован човек и запознат с марксистката доктрина Мигел не си даваша зор за пролетарското движение в Бразилия, където феодалните и колониални адети още са яки, а пролетариите са съвсем безграмотна, люмпенизирана маса бедняци, основно работници на полукустарни мануфактури и никакво понятие за профсоюзи, солидарност, класово съзнание, партийна дисциплина и хабер си нямат. Има само анархични, синдикални групировки, способни саде за дребни, бунтовни акции и то, подкокоросвани от либералната боржуазия.
Обаче като патриот и интелигентен човек на Мигел Коста му се иска неговите съотечественици да изглеждат по- цивилизовано, да имат политическа култура. Но по сравнение с Уругвай или Аргентина бразилци съвсем са изостанали и по всичко личи, че единственната сила, способна нещо да промени са «лейтенантите»-представителите на нисшето и средното офицерство.
Именно те през 1924 година вдигат въстание , оглавявано от капитана Луис Престес. Отред от 1500 до 4000 хиляди войници потегля от Сан Пауло по цялата страна, встъпвайки в сражение с федералната армия и изминвайки около 20 хиляди километра. Обаче «лейтенантите» никакви ясни лозунги не издигат и остават без поддръжка на населението. След две години неприкъснат поход по бразилските щати, «лейтенантите» са избутани в Боливия, но в народната памет остават като «непобедима колона».
И ето сега Луис Престес се завръща на родината с цел да оглави Комунистическата партия.
Мигел е роден в семейство на плантатор на какао. Още през ранното детство той е свидетел на непрекъснатото противостояние и борба между латифундистите, стопаните на земята и аргатите, които тази земя я ласкаят и галят с ръцете си. Мигел усещаше, че има нещо несправедливо в поведението на баща му към бедните хора. Той слуша легенди и песни за смелите юнаци, закрилници на онеправданите, борци за справедлив живот и за всички бразилци. Под влиянието на детските впечатления младият журналист Мигел Коста изпитва чувство на непримиримост към олигарсите.
Това чувство го накара да разоблачи цялата позорна кампания, свързана с кофеените плантации и докарването на маса преселници от Европа и от тях най-беззащитните са от румънската провинция-Бесарабия. Мигел обикаля няколко колонии с новопристигналия «жив товар» и прави сенсационно журналистко разследване. Вдига се страхотен, световен скандал и бразилското правителство е принудено да вземе нужните мярки и известния търговец Гомеш, сегашния владелец на земята в Пънтано, едва не влезе в затвора.

« Ленин руссо»

В барът «Глория» вилнееше празнична фиеста. Залата е претъпкана с футболисти, запалянковци, журналисти и музиканти. Голяма работа става: превъзгласено е създаването на местен фуболен полупрофесионален клуб «Канто до Рио».
Появяването в бара на прочутия репортьор Мигел Кастро е напълно естественно, и добавя известна значимост на това събитие в градския живот на столицата. Мигел е канен на почепка ту в едно място, ту в друго, за да си изкаже своето мнение. Радвайки се на своята популярност и поддържайки приказките, Мигел внимателно разглежда пийналите мъже и младежи. Време от време пред очите му се мярка Лукас, сякаш да му напомни какво Мигел търсе тук.
Обаче дълго време посетителите на бара никак не съответсват на неговите представления за организатора на «революция» в фавелата Пънтано. Те са обикновенни хора с типично бразилски колорит от лица, темперамент, жаркон и обноски.
Но ето журналистът забелязва в едно по-отдалечено кътче двама младежи, явно ухажващи две момичета: мулатка и белолика, с рижа коса европейка. Момчетата са също нетипични с южноевропейския си вид и сдържано поведение, макар че също са весели и приказливи.
Мигел намира повод да се доближи до тези двойки и с учудване обнаружава, че и двамата младежи говорят с един характерен акцент, който е познат на опитния репортьор и той се залавя за тази нишка. Мъчи се да спомни, къде е чувал този акцент, обаче нищо не му идва на ум.
Тогава той намира «душата» и тартора на празничната вечер, в миналото голям контрабандист, отлежал в затвора пет години и го разпитва.
- Сеньор Алвес, може ли да ви задам един въпрос?
- Разбира се. Това нали е твоя професия да задаваш въпроси.
- Виждаш ли оние две двойки младежи?
- Виждам.
- Интересно ми е кои са и какво отношение имат към фиестата?
- О! Най-пряко. Ония, от лявата страна е голкиперът на нашия футболен тим- Емил Стойкоф.
- А другия?
- Другия…това е новия кумир на фавелата Пънтано и на «пясъчните генерали» на Лукас Гато. Това е «Ленин россо».
- В какъв смисъл?
-В най- прекия. Миналата неделя полицията получава нареждане да изчисти Пънтано от фавелата, обаче полицаите получават страхотен отпор и се принудени да се оттеглят, което никога не би се случвало в Рио. И цялата тази отбрана е стъкмена с акъла на този младеж. Той е другарин на Емил и е негов съотечественник. Те са от последните имигранти от Европа.
- Но неговата популярност няма ли да му навреди? Все пак-съпротивление на полицията…
- Няма. Това което ти го казах се знае само сред своите и освен това полицейските и губернатора прекрасно помнят, че «непобедената колона» тръгва именно от тук, от Капакабана. И ако посмеят да пипнат «Ленин россо», ще получат истинска революция.
- А с какво ви е скъп Емил?
- Много скъп. Сред нашите футболисти на Капакабана има едно много калпаво поверие, че на вратите поставят саде некадърници и по тази причина да намериш вратари е голям проблем. А без добър вратар ние не можем да бием нито уругвайци, нито аргентинци и даже чилийци. Те се стягат даже на световно първенство, а ние нямаме дори вътрешен шампионат.
- Ти затова ли остави предишния занаят?
- И затова. Ако искаш да знаеш, футболът е много перспективно дело и имаме много талантливи младежи, деца. Но нямаме делови хора и интерес в правителството. Всичко се прави само от интусиасти като мен.
- Е, добре. Сега ще се опитам да поговоря с Емил.
Мигел незабелязано пристъпва към двете двойки, унесени в своята весела беседа и изведнъж с доста висок глас извика:
- Здравствуйте товарищи!
Двете момчета мигновенно се обръщат, сякаш ужилени. Това изглежда толкова забавно, че Мигел не можеше да се успокои от смях.
- Извинявайте. Научих, че сте от европейските мигранти-колонисти. Преди няколко години, събирайки материал за публикация, посетих няколко колонии на имигранти от Бесарабия. Там аз чувах този акцент, с който вие говорите на португалски и сега реших да се убедя, че вие сте бесарабци.
Още веднъж ви искам прошка. Аз съм Мигел Коста, журналист на вестник «Естрела»
- Браво, Мигел ти успя да ни изненадиш.
- Понеже съм изпратен с редакционно задание да направя репортаж на футболното събитие бих помолил теб, Емиле да ми отговориш на няколко въпроси. Мисля, че ще е по удобно да се преместим в по- спокойно място.
Эмил получава възторжено одобрение от компанията и с Мигел излизат на терасата с вид към океана. Мигел притвори вратата към залата. След няколко формални въпроси относно футболната тематика, журналистът сменя темата.
- Сега искам да ти кажа нещо важно за вас двамата с твоят приятел.
Мигел бръква в вътрешния джоб на сакото и изважда от там снимка с барикадата, знамето…
- Познаваш ли това място и това събитие ? А такава снимка има и в полицията…ние бяхме няколко репортьори и фотографи. Може би, ние ви спасихме от разправата и полицейските благоразумно отстъпват…но временно. И ако аз сумях лесно да ви издирям, същото може да направи и полицейския комисар. И непременно ще го направи. На вас ви повървя, че началникът на полицията още не се ориентира сред тукашните големци и реши да не рискува със своето положение. Искам да ви посъветвам както може по-скоро да се изселите от Пънтано както може по-бързо. Твоят футболен шеф, сениор Алвес много добре познава къде е най- безопасно да се преместите. Ако възникнат проблеми, винаги съм на ваше разположение и можете да ме намерите в редакцията. Сега да се върнем в залата.