Детското братство. Г. Манолова

0
Голосов: 0

587

Детското братство. Г. Манолова

Галина Манолова е от поколението на бесарабските българи, което таман сега навлиза в общественния ни живот и най-плодотворният период за всяка творческа личност. Тя е от онези студенти, които с голямо въодушевление възприемат възможността да възстановим своята народностна идентичност чрез културно-просветните институции на България. И съвсем неслучайно Галина избира етнологията за своя професионална самореализация. Тя хем е голяма патриотка на родното си село Кайраклий, хем ни покорява с чудесния български език и научни познания, придобити в учебните заведения. В нейните есета и разкази простия селски живот се оцветява с душевен романтизъм и гармоничност между хората, животния и растителния и мистичния свят. И дори неодушевлените предмети играят важната роля в целият облик на селското битие.
Но най-чудното, че Галина вече живее в САЩ, но именно оттам пише тези съкровенни, родолюбски и етнографски очерки. Наистина- большое и дорогое видится на расстоянии
.
Детското Махленско братство
Вече от разстояние на времето осъзнаваш, че ние децата от онази соц епоха имахме невероятно интересно детство. В този род на мисли, се сещам за онова уникално явление в живота на социалистическото село - самодейните махленски представления. Това бяха детски прояви - концерти, направени от нас- децата от махалата. Тези самодейни “перформанси”, се показваха на селските “дернеци” - неформални сбирки на жителите на махалата. Следва да се посочи, че за подобен вид мероприятия, винаги се намираше организатор. На нашата улица “Фонтанная”, такъв деен инициатор беше тётя Дуся Грекова-майката на моята съседка Альона. Тя беше, от така наречените чужди булки (българка от Тарутино). За децата на нашата махала, тя се явяваше нещо, като своего рода махленски координатор. В нейните очи, ние винаги намирахме всевъзможни одобрения на различните ни прояви. Трябваше ни за случая представяне на двореца на султана. Тётя Дуся измисляше нещо от подръчни средства, като чаршафи и одеяла, за да направи тази необходима за нас декорация. Наистина, тётя Дуся беше много отзивчива. Потрябват ли ни някакви специални екипи и премени, тя претърсваше цялото село и намираше начин да ги направи. Беше много жива и дейна жена. Спомням си, че в такива представления бяхме въвлечени всички деца от махалата, независимо дали имаш или нямаш творчески талант. Кой, с каквото може, се проявяваше. В такива моменти, бяхме единни и много задружни. Вършехме нещо заедно, беше весело и най-важното го правехме с мерак. Спомням си, Аз пеех песнички, участвах в импровизиране на приказките, рецитирах стихчета. Беше невероятно интересно, защото в родната махленска обстановка и сред свои хора, човек се отваря. Имахме си сценарий, определена тематика на концерта, водещи и съответно зрители. Това бяха жителите на цялата ни махала: бабите и двата вида дернеци-мъжкия и женския. Бабичките бяха толкова щастливи да ни гледат и да аплодират! В края на представлението, тётя Дуся винаги измисляше нещо интересно, като почерпка за всичките участници на концерта, а за възрастните, се изнасяше гарафа с домашно вино, сирене и сланинка. Спомням си, как с подобен концерт, бяхме гастролирали в съседната махала Ленина. Техният дернек, бабите Топаличките, отначало ни гледаха доста настръхнали. Но, после се отпуснаха и всички ние пожънахме своите първи овации. Най-големия успех беше в това, че нашия женски колектив на махалата Фонтанная, беше поканен, да се присъедини към махленските набези на децата от улица Ленина. По Ленина живееше бате Михальчо-Белката, който имаше уникално вкусни петровки. Това са най-ранните ябълки, които узряват и се хапват точно на Петровден. Нали се сещате, тогава на този празник ритуално се заколва първото петленце от новата пилешка партида за тази година. Мама Соня, правеше уникалната пилешка яхния с топъл хлебец или “гизмани”- една извънземно вкусна част от бесарабската българска кухня. Та да се върна на петровките на бате Михальчо. Тук да подчертая, не че ние всички да нямахме петровки - напротив, според мен всички кайраклийци си имаха в двора точно такива ябълки. Тук нещата стояха съвършено в друга плоскост. Дечурлигата от двете махали се събирахме да правим уж набези на тези въпросни ябълки - петровки, но цялата кулминация на това мероприятие имаше друга цел. Бате Михальчо беше от онези български представители, които имаха невероятно цветист език. Дядката псуваше така, че нито един лингвист не можеше да се сравни и да каже в едно изречение толкова навързани и експресивни български псувни. Все пак, не всеки от възрастните използваше думите: “Паскуда”, “Юда”, “стара брантия”, “сатана”, “уруспия” и т.н. Да си призная ние, като деца много ни беше любопитно да слушаме този вид забранен говор, все пак нашите бащи се стараеха да не говорят по този експресивен начин пред нас. Ето защо, бате Михальчо беше на мушката ни. Като наближим дърветата на бате Михальчо, големите батковци от Ленина викаха на висок глас: “Михальчо, пиздат ти (крадат) петровките!” Това беше онзи наш махленски боен клич, към Бате Михальчо. Той, от своя страна, чувайки кучето, как се разкъсва от лаене и смеха на голямата банда деца, излизаше по бели гащи от дома си с една тояга и започваше да псува, и да ни гони. Ние, децата от двете махали, се разпръсквахме, като грах в различни посоки. Това прословуто бягане от бате Михальчо, се съпровождаше с невероятен смях от наша страна. Имаше момчета, които имитираха бойните викове на индианците (нали си спомняте техните викове от книжките на американските автори). Все пак, сме деца от онази епоха, чиито детски герои бяха индианци и каубойци, като например Оцеола-вожда на семиолите. Пък и Гойко Митич си беше най- любимия телевизионен индианец из целия свят. Този кулминационен миг от операцията, наистина изискваше, да се бяга много здраво, защото бате Михальчо целеше поне един да хване и съответно да го представи на родителски съд. А точно това, беше равносилно на смърт. След безредултатното надбягване, бате Михальчо, каталясал от викане и бягане, влизаше в дома си, а ние изчаквахме поне един час за да може той да се успокои и да си легне да спи. Следваше втората серия от този махленски трилър. Много ясно, че ние вече не искахме дори да откъснем и една ябълка. Целта беше, да ядосаме бате Михальчо и той за пореден път, като тапа от шампанско, да изригне върху нас с цветистия си език, пълен с богат арсенал от псувни. Сега, като се замисля, тези махленски сбирки с представленията, както и набезите, страшно ни сплотяваха, точно по онзи детски непосредствен начин. Чуствахме се част от нещо голямо и много забавно. Пак повтарям, не го правехме заради самите ябълки - петровки, те бяха просто един предтекст. След години, когато разказах с подробности на мама и татко за това мероприятие, те се смяха с глас и недоумяваха, защо сме участвали в този цирк. Когато разбраха за истинската цел на мероприятието, подчертаха, че сме дяволи и половина. Със сигурност, тайничко са посъчуствали на бате Михальчо. Цялата тази дандания завършваше с това, че Бате Михальчо обираше своите ябълки - петровки и това тотално ни ликвидираше мерака да продължим да го тормозим. Тези съвместни набези на двете махали, аз ги запомних точно с това, как без специална организация, ние ставахме, като един монолитен организъм. Големите батковци поясняваха, кое и как трябва да стане, а на нас по-малките ни беше отделена ролята да се забавляваме. Когато аз започнах да се занимавам с етнография, разбира се, не можах да подмина и бате Михальчо. Ако дотогава аз съм го възприемала, като супер “въртоглав” вечно викащ недоволен дядка, то в разговора ни по-късно, той се оказа доста нормален човечец и аз дори ми стана някък си жал, защо в детството сме го подлагали на подобен тормоз. Вярвам, че там отгоре той не ни се сърди много. По спомени на моята приятелка Лида, най-невероятното от цялата тази история е това, как ние по детски, в предишната нощ с любопитство сме участвали в тормоза на дядката, а вече на другия ден сядахме на дървената пейка до тях и наблюдавахме и слушахме псуването му ни лук яли, ни лук мирисали. При писането на разказа имах усещането, че не мога да стигна до реалната същина, на това защо бате Михальчо ни беше, като един вид мишена на нашия тормоз. Искренно благодаря на Лида, че ме насочи, за истинската цел на нашите набези. Възможно, днешните младежи да не могат да разберат нашето детство, нашите детски прояви и искренността ни. Знам ли? Всяка епоха си има своите приоритети и своето необяснимо уникално детство. В тази връзка, тук се сещам за супер хубавата българска песничка “детство мое, вълшебно и потребно…”


Енева бульчица
Спойлер
Магьосници и магии
Спойлер
← Размишления пред паметника на Председателя Меченосец (глава). А. Проханов →

Комментарии 2