Поканата за рая ч.24 " Съветската клопка"

Съветската клопка.

Преди влакът за Виена да тръгне от гарата на румънската столица, Иван Краснов-Симиновски се настанява в буфета тъй, че да се вижда входната врата на чакалнята. Малко след преминаването на Петър Челарски влизат и двамата негови конвоири, които Иван ги познаваше от предишните наблюдения. Те са германски офицери на абвер и тяхното задание е да не изпущат от погледа аржентинския инженер Матео Гонсалес, но и да не се набиват в очите му. Важно е да проследят с кого аржентинеца ще се срещне в Генуя.
Самият обект, представляващ интерес и за двете разузнавателни страни, Петър Челарски-Гонсалес с нищо не е обеспокояван и не забелязва никакво внимание към персоната си, което е следствие на висок професионализъм.
Във Вена Петър трябваше да чака три часа влака за Генуя и за малко да се развее, решава да провокира своите тайни наблюдатели и да ги «изчисли». Той тръгва към близката , оживена улица, нарочно подражавайки на човек, който явно търси някого, Обаче нищо свестно от тази инсценировка не излиза и разочаруваният аржентинец продължи своето пътуване към Генуя без всякакви приключения. Но на изхода от гарата на този пристанищен град Петър попада в плен на тукашните таксисти, които доста безцеремонно предлагат своите услуги на няколко езика, посягайки към куфарите и дърпайки пътниците за ръкавите. Смутен от такава назойливост, Петър известно време тромаво престъпваше по стъпалата на перона дорде пътят не му препрече особенно нахален таксист. Петър кяр се ядосва и вече искаше да отблъсне този натрапник, когато с изненада съзря лицето му и се сети, че пред него е Иван Симиновски. Той с нищо не се различава от италианците с формената фуражка, нагръдна голяма значка с названието на таксопарка и все тъй кресливо нарежда някакви италиански реплики, но между които успява да вметне на български, че конвоирите на Петър са наблизо и той трябва да изобрази пазарлък. След като двамата бесарабци разиграват поредната театрална мизансцена, таксиста прихваща капризния клиент за лакъта и го опъва към своята кола. С голяма изненада Петър заварва в салона на таксито разкошна, наконтена дама. И тя да е неговата ресторантска напарница по тангото Лиза Винтер. Бря! Тези коминтерновски хайдути са върли мистификатори. Дорде пленника им побира в акъла цялото това произшествие, колата сръчно се промушва през навалицата от коли, екипажи . хора и потегля към градските квартали.
Не успява Петър за приличие да заговори своите похитители, когато Иван посочвайки обзорното огледалце, отбелязва, че са преследвани от конвоирите на абвер и трябва да се преминава към следващата крачка в операцията.
Преследователите виждат как таксито запира до един магазин и таксиста заедно с аржентинеца влизат в него. Дамата остава в колата и това на време обърква букурещските шпиони. Когато им става ясно, че влязналите мъже прекалено дълго се забавят, те хукват към магазина, осъзнавайки, че са излъгани. В магазина имаше доста купувачи, а продавача нищо не видял и не разбира какво искат от него тези сърдите мъже. Когато ядосаните конвоири изкачат от магазина, очаква ги още един конфуз: колата с дамата е изчезнала.
В това време Иван и Петър вече наближават пристанището с кола, която ги очакваше до магазина от другата страна на сградата до служебния вход. На пристанището вече е готов да вдига котвата сухогруз от СССР « Михаил Калинин». До трапа виждат се двама митничарина с форма и един мъж в щатско.
-От този момент ти си механик втори клас Игорь Светлов,- бавно и отчетливо изговаря Иван, подавайки на Петър документ, уж получен в пристанищната администрация,-
Ако ни запрат, ще говоря аз. Ти да мълчиш.
Съветският балкер вече се готвеше да отплава- от тръбата се вдигаше лека пара, по палубата се мяркат матроси. Трапът още е на брега, но се виждаше, че дежурният матрос се нервира.
Когато наближиха трапа, Иван скришната оглежда щатския и отбелязва, че това не е обикновенен чиновник, а е от тези, които не гледат на хората, а преценяват.
-Документите, -привично запитва един от полицаите и ги предава на чиновника.
Иван спокойно, почти нехайно изпълнява заповедта. Чиновникът започва да разглежда бумагите, а Петър усеща, как душата му се свива.
Щатският прави крачка към тях и престорено се усмихва:
- Вы опоздали.Трап уже поднят.
Изведнъж вятърът лъхва с мирис на сол и нафт. Иван вижда, как на пристанището вкарва кола, от която изкачат техните преследователи, чува се вече немска реч. Обаче забелязва, че трапа бавно се спуща и когато се опря в брега, са чу глас:
-Эти двое ко мне!
На трапа се появява помощник на капитана.Той говореше като човек, раздразнен от безредие.
- Я жду их уже целый час!
Чиновникът се намръщтва и гледа Иван в очите. Но майорът Краснов не пуща очи и чиновникът отстъпва:
- Проходите.
Иван кимва с главата и стъпва на трапа. Скръцват дъските под краката му. Петър с дървени крака го последва, но на средата на трапа не издържа и се обръща. Човекът в щатско все още стоеше долу, но гледаше в друга посока, от която тичаха абверовските конвоири.
Някъде от дълбините на пристанището изву сирената.
Чиновникът, разбрал своята грешка, рязко се изсилва към трапа и успява да хване Петър за палтото. Но родовият дух на Челарските мигновенно се пробужда с сърцето на бесарабеца и той хладнокръвно ритва чиновника в главата. Това беше достатъчно. Матросите вече дърпаха трапа нагоре и чиновникът рухва на причала. Сухогрузът бавно се отдалечава. На причала виждат се неподвижните фигури на душманите. Чуват се и крясъци, а един от тях маха с някаква бумага, сякаш с нея можеше да върне кораба. Обаче сирената заглушава всичко
- Те...почти ни...започва Петър
- Не. Това ние почти не успяхме,-отговаря Иван
- Но нали още могат...
-Не, прекъсва го Иван, - това е съветски кораб. Щом се отървахме от брега, това вече не е тяхна територия.
Иван говореше спокойно, но доста бързо-както човек, който всичко пресметнал.
Обаче шпионските страсти и изживяните часове на драматичния двубой с германската разузнавателна група пробуждат позаспалата душа на едновремешния бунтар и интербригадист. Петър Челарски на своята кожа усеща дишането на вечната война между човеците, временно и по отделни места прикривана с булото на цивилизация, охолност и аристокрация. А сега булото е пак раздрано. Германия нахлува и подчинява своят вековен съперник от запад- Франция и сега ръцете й се развързани за война с другия от изсток.
И ако престъпнато съглашателство, следвано от Франция предпазливо, то Великобритания го осъществява с енергия. Тя хвали нацистка Германия «като бастион на Европа срещу болшевизма», а Петър добре помни как италианските и германските «доброволци» налагаха своите фашистки идеали в Испания. Дали Испания избягва по-голяма опасност, ако би приела левичарските, социалистически идеи и дружба с Съветския Съюз?
И ще ли-не ще ли той, Петър Челарски е представен презд избор: да марширува с германци или да застани на съветската страна. Можеше да бяга пак в Америка, ама теоретически. Той е хванат в клопка без да е подозирал,че самичък си я натъкмил със своето старание да спечели големи пари и да се нареди сред богаташите.
По пътят към Одеса двамата земляци и другари, разделени от световните трусове на петнадесет години, преминали през всякакви премеждия, изпитания, падащи се малко на кой от човеците, имаше с какво да се споделят.
А Иван Симиновски, отколешния му училищен приятел, земляк и военен човек убедително му описва нещата: понеже той, Петър Челарски –Гонсалес е попаднал в мерника на съветския НКВД, никакви шансове за благополучно сътрудничество с германци няма и няма да има- ще бъде ликвидиран на всяка цена. Ако поиска да бяга назад в Аржентина също е късно и той нали се убеди, как германци го вардат.
Нека Петър да благодари господ, че го изтръгва от лапите на абвер близък за него човек. Това, разбира се, не е никакво чудесно спасение, но е някаква надежда.
Сега той ще служи на съветската държава, но, сигурно, не като свободен гражданин, а както военнопленни. И нищо не може да промени това парадоксално положение колкото Иван Краснов-Симиновски да е герой-орденоносец и юрист.
Още през първите разговори по времето на седмичното плуване Петър се угади, че пристигането в Одеса няма да е «завръщене на родината», а ще е нещо по- тромаво и цинично. И веднъж окахърен, той троснато изплюва камъчето, преценявайки случилото се:
- Излиза, че ти ме плени?
- Мяза , че тъй е,- отговаря му майор Краснов и който сами до известния момент не си даваше сметка до какво ще стигне тази иначе успешна операция. Иван и той подсъзнателно я разбираше като «освобождение» на приятеля си. А то на какво изби?
Но имаше и полза от тези своевременни прозрения, на все пак оставащи близки другари. Те сега знаят, че Петър няма да го срящат с кравай, а ще трябва да минава през допроси и всичко друго, с което е прочут съветския НКВД. А кога ще види родната Бесарабия, сестра си един господ знае.

Пътят на Изток

Петър Челарски и майорът Краснов, настанени на носа на сухогруза «Михиал Калинин», жадно се взират в полегатите, пясъчливи или глинести брегове на Бесарабия.
Ето, тя-родината! Виждат се тук-там селяни, каруци, тичащи деца…
Унесени всеки в свои мисли, старите другари с душевна болка осъзнават, че вижданото е само мираж, едно видение и игра на мозъчните нейрони.
Няма вече никаква родина, както и искренно другарство. Сковани се те един с друг с една невидима, но по-яка от стомана, социална верига, изградена от властелините на човешките маси. И тъй да се случи, че грозните проявления на така вожделеното, социалистическо устройство нахвърлят по своята жестокост, лъжовност и цинизъм всякакви разумни съображения. По тази причина двамата бесарабски земляци, ветерани на испанската война за свята република срещу надигащия се фашизъм нямат страх от възможните физически насилия, но изпитват душевна празнина, способна да скове човешката воля до самоубийственно безразличие.
Параходът пристига в Одеското търговско пристанище в началото на календарната зима 1940 година. Но времето е още топло, слънцето гальовно и човешката душа се изпълва с една неповторима меланхолия, наречена «бесарабска есен» и познавана саде на населението в този край на Черноморието. Тази меланхолия, сигурно, засяга и коравите сърца на двамата военни човека, единственни проявили, макар и служебен, интерес към майора Краснов и неговия «пленник».
Военните хора подчертано, по устав се здрависват с майора и препровождат «гостите» към две черни коли, но ги разделят и, възможно, пак на много години.
Подир раздялата в Одеса Иван Краснов-Симиновски спешно пристига в Москва на Лубянка, където е посрещнат, от иначе суровото началство, с голям почит заради успешната операция и е представен за награда с орден «Красная звезда».
Използвайки минутната слава, сега вече старший майор госбезопасности Краснов препоръчва на началството да не докарват «плененния» специалист в Москва, а да извършат цялата процедура с разпита и дознанието в Одеса от специален пратеник. И полковник Лапин напълно одобря това предложение поредният път, убеждавайки се, че Краснов винаги е сполучлив със своите съвети.
След няколко дни в Одеса пристига млад офицер, който без дълго протакане нарежда Петър Челарски да е докаран за разпит в градската прокуратура.
Петър изглежда май покрусен от затворническия режим и очакването на неизвестен изход. Офицерът отбелязва това състояние на доведения «пленник» и за да го окуражи, започва разговора за здраве.
- Фамилия?
-Челарский
- Товарищ или господин…?
- Больше подошло бы сеньор. Все же я гражданин Аргентины.
Офицерът на миг се замисля, нещо драсна в протокола и вдига главата. Погледът му е спокоен.
- Сеньор…, повтаря той думата, сякаш я опипва
- Хорошо, сеньор. Но раньше, насколько нам известно, вы предпочитали быть «товарищем» и даже приговаривались дважды к расстрелу за такую дерзость. Что же заставило вас поменять социальную идентичность?
- Превратности судьбы…и правила цивилизации.
- То есть вы невольно подчинились тому, чему в молодости противились?
- Нельзя сказать, что невольно. Скорее это стало следствием жизненного опыта.
- В результате которого вы случайно оказались в нашей стране?
- Да
- И у вас есть намерение ей послужить?
- Да
- Интересно,- офицерът се подава напред, - ведь, у нас нет сеньоров.
- В каждой стране есть свои особенности и я за это звание не держусь.
Настъпва тишина. Офицерът почуква с молива по масата.
- Хорошо. А вы хотели бы посетить свою настоящую родину…там, где родились, выросли?
- А разве это возможно в моём положении?
- Возможно. Ваш земляк и друг детства служит гарантом, что свидание с ней пройдёт без происшествий.
Петър извелнъж се угади, че стъпва в тресавище…Офицерът не го подканваше и чакаше. Челарски прикрива с дланта очите, сякаш иска да премахне нещо излишно.
- Нет. Не стоит…
- Почему? Это первый случай в нашем ведомстве такая вольность для задержанного.
- А что я там увижу? Мой отец и брат бежали в Румынию, а сестра-готовый кандидат на выселение в Сибирь, как кулачки. Что я увижу после сёл и городов Испании, Бразилии, Аргентины ? Я видел как живут мои соплеменники, которым удалось устроится в новых землях…
- А которые не устроились? Ведь, многие бессарабцы вернулись в Румынию.
- Не настаиваю, что в той же Бразилии рай для каждого эмигранта и даже для большинства местного населения. Но я видел и жизнь успешных людей среди эмигрантов.
- И вы им позавидовали?
- Не то, чтобы это вызывало зависть. Скорее желание подражать их инициативности. Не все из них гонятся за богатством, как целью в жизни. Их воодушевляет возможность самореализации, предпринимательский азарт и гордость за собственные достижения и тем самым обладать самоуважением и достоинством.
- За счёт чужого труда…
- Я и сам был в положении наёмного работника и хорошо знаю, как сотни тысяч мечтают, чтобы иметь хоть какую-то работу. Но её нет…
- В Советском Союзе даже в Конституции записано право на труд.
- Может быть, это самое выдающееся достижение советского государства. Я видел с какой надеждой испанские крестьяне и рабочие относились к Советскому Союзу. В Аргентине тоже есть массовая поддержка советской стране и, тем более, против фашистов, которые добрались и до Бразилии.
- Что же, я убедился, что вы на правильном пути и понимаете, что сейчас важна всеобщая солидарность против фашисткой опасности.
А что касается вашей сестры и землевладельцев ей подобных…Поймите. Не сегодня-завтра Бессарабия и её население вновь окажется оккупированным румынами и немцами. И на кого, объективно, будут трудится ваши отец, брат, сестра? А таких будет около трёх миллионов ваших земляков. Мужчин мобилизуют в румынскую армию и погонят убивать нас, советских людей…Не спорю, есть и недостатки и даже преступления в деле организации выселения населения из приграничных районов. Есть и мерзавцы, которые пользуются случаем поиздеваться и пограбить людей. Но не мы, большевики, устраиваем мировые войны и блокаду нашей стране…
- Думаю, что силы явно неравные.
- Нас может спасти грызня между буржуями за шкуру неубитого, советского медведя.
- Не знаю. «Буржуи» очень циничны и прагматичны. Если дело не выгорает, готовы временно мириться, чтобы подготовиться к следующей войне.
- То есть вы не верите в возможность мира во всём мире?
- Не то, что не верю, а это просто невозможно пока человечество не окажется на пороге всеобщей гибели. А пока, видимо, этот момент не настал и опыты установить диктатуру немногих избранных над человечеством продолжатся. Один господь знает, когда этому будет конец.
- Вы веруете в бога?
- Верую не в бога, а верю богу. Бог разговаривает с каждым из нас языком обстоятельств. Если человек праведен, то в его жизни происходят счастливые моменты и благополучие. Каждый получает по заслугам, по уровню своей нравственности. Люди все разные, с душами различной степени приближения к божественному замыслу.
- Вы сами додумались до этого?
- Не до всего. Но в бразильских джунглях я случайно наткнулся на европейца – отшельника и учёного. Он жил между поселениями колонистов и индейцев. Сам он родом из Голландии, по образованию антрополог и знаком с восточными учениями. Но как учёный он оформил эти познания в современную космогонию. После общения с ним, я стал внимательно присматриваться к окружающему миру и к своему внутреннему. Всё чаще я находил объяснение непонятным явлениям благодаря беседам с этим удивительным человеком.
Посудите сами. Как я, выросший в совсем провинциальной глуши, в Бессарабии мог предположить, что буду внимать речам просвещенного европейца в бразильской сельве на другом краю света? Это какая комбинация случайностей должна была совершиться в моей жизни, чтобы тайны бытия мне открыл человек с американского континента на португальском языке.
- И при этом избежать двух расстрелов…Хотите сказать, что это неслучайно?
- Конечно. Случаи, и тем более, судьбоносные-это признак того, что человек ведом некоей надмирной сущностью, непостижимой для нашего человеческого ума. Но её связь с человеческой душой обнаруживается посредством чувства совести. И наоборот, если связь слабая, человек бессовестный и тогда он попадает в подчинение людям с демоническим характером: властным, жестким и умным. И никаких счастливых случайностей у него не будет.

Офицерът става от масата и се разхожда.
- Да-а-а. Вот, совсем не думал, что буду иметь дело с таким собеседником. Вам снова повезло. Я, между прочим, студент юрфака Московского университета, практикант. Меня прислали вместо майора госбезопасности. С ним разговор был бы совсем иной-я вас уверяю. А меня эта тематика очень увлекает и знакома.
Предположим, с поведением отдельных людей мы разобрались, хотя есть еще вопросы. А как быть с социальными группами?
- То же самое относится к коллективам: семье, народности, государству.
- Выходит, что наша страна на неправильном пути?
- Испытания и невзгоды случаются для исправления жизненного пути. Видимо, царская Россия жила не в согласии с божьим замыслом и теперь приходится исправляться…
- Под руководством партии коммунистов и товарища Сталина…Разве не так?
- Я не могу ответить на этот вопрос. Не зря говорят: « Пути господни неисповедимы». Это за пределами человеческого ума. Это уже область интуиции и веры.
- То есть, кто не знает, тот верит в коммунистическое будущее человечества?
- Ну, да. Эта та же православная, христианская вера, только в материалистичеком изложении.
- И тоже «опиум для народа»?
- Это, видимо, зависит от практики. Например, христианская этика у католиков породила на практике диктатуру иезуитов и позднее фашисткие формы правления. А вот протестанты проявляют предпринимательский энтузиазм, республиканский строй, демократию и права человека.
Такжеи вера в коммунизм может породить новые формы общежития, менее регламентированное всякими законами, в том числе и «рыночными», более неформальное в межличностных отношениях и способствующие раскрытию того потенциала, который заложен в каждом индивидууме и это качественно изменит общество. Роль государства изменится от аппарата классовой диктатуры в центр безструктурного правления-без всяких министров, чиновников, полицаев и банкиров.
Офицерът спира пред Петър, посочвайки към негос молива.
- Из вас бы получился выдающийся лектор на кафедре научного коммунизма…или географии. Но вы, кажется, специалист иного профиля и наша задача направить вас туда, где ваши практические навыки и знания в настоящий момент будут наиболее полезными для страны
- Куда это?
- В Туркмению