Истинските господари на Османска империя - чифутите

След падането на Търново през 1393 г. борбата срещу турските поробители продължила. Фактически от турското нахлуване на Балканите в 1352 г. до Освобождението през 1878 г. съпротивата не преставала. Първите 50 години от османското нахлуване били най-кървавите и българите дали най-много жертви във войните с турците. Тази героична саможертва на българите спасява до голяма степен Източна Европа от опасността да попадне под турска власт, тъй като задържа турците по-дълго време на Балканския полуостров в стремежа им да овладеят и подчинят новите територии.

По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави срещу турците.

Всички тези въстания и походи са добре обобщени в книгата на Й. Йосифов за българските въстания (72). Той дава и подробни данни от съществуващите документи за българските жертви, турските зверства сред мирното население, избиванията, непосилните данъци, налагани от евреите бирници, и Геноцидът, извършван над българите.

Йосифов отбелязва и предателската роля на сърбите, венецианците и генуезците, които провалят втория поход на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 г.; очевидно по указания на Синедриона, отново в играта се включват еврейските банкери от Венеция:

„… Папа Евгений IV не бил доволен от постигнатите резултати и затова Владислав III нарушава мирния договор и през пролетта на 1444 г. отново настъпва – този път в Северна България. Той минава Дунав при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунав биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на султан Мурад II от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбския деспот Юрий Бранкович не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бег) да се присъединят към Владислав…“ (72).

Редица историци отбелязват изключително подлата роля на, която играят венецианските евреи банкери и евреите в Константинопол по отношение завладяването на Балканите и по-специално България от турците. Те изиграват и ключова роля за падането на Константинопол в 1453 г.

„… Венеция се стремяла с всички средства да опази своето място в търговския обмен на Източното Средиземноморие, за да съхрани застрашените си владения и да разшири господството и влиянието си в други балкански земи. Затова тя непрекъсната лавирала между Унгария, османците и Генуа и използвала разединението и затрудненията на онези балкански страни, към които отдавна насочвала домогванията си…“ (66).

Повече от очевидно е тясното сътрудничество на евреите -търговци и банкери, и особено евреите роботърговци, които оценили потенциала за печалба в разрастващата се Османска империя. Евреите всячески подпомагали този процес за утвърждаване властта на турците, естествено за сметка на поробените народи, които били ограбвани и унищожавани тотално!

Николай Станишев отбелязва: „… Обезглавяването на българския народ продължава през цялото четиринадесето столетие – с меч, чрез заточаване, или „чрез договор“ (васалитет), т.е. временно самозапазване, което завършва пак с меч или заточване, а понякога с потурчване.

Евреи – бирници на Османската империя, събират данъци от български производители еснафи (по Йонков)

Обезглавяването на българския народ продължава и през петнадесетото столетие, по времето на големите турски междуособици, когато българите направили първите бунтове и опити за въстания…

Целенасочено голяма част от българската аристокрация била ликвидирана и само малка част успяла да се укрие в провинцията или да емигрира в чужбина.

Обезглавяването и обезкървяването на българския народ продължило през цялото робство, след всеки бунт, след всяко безнадеждно въстание. Същевременно турските завоеватели започнали да настаняват в българските земи – средището на Полуострова, големи количества свое население и по този начин обезсилвали още повече България…“ (135).

Както вече споменахме, евреите спомогнали и за падането на последната християнска крепост и убежище на православието – Константинопол, който бил завладян от турците. В това пъклено дело и предателство участвали най-вече венецианските и генуезки банкери евреи, както посочват редица автори, при това с еврейски произход (53, 56).
Дейвид Дюк*, бивш американски сенатор, в своята книга „Еврейският въпрос през очите на американеца“ директно посочва, че още през XIII в. византийските евреи подържали окупационните армии на турците, а през XV в. подържали турците и при последното завоевание – Константинопол. Той обяснява, че по същия начин и по същите причини евреите са поддържали и завоюването на Южна Испания от сарацините. След окупацията на мюсюлманите, те били в управляващото правителство (53).
Еремеев и Мейер* потвърждават, че предателството в Константинопол дошло от предградието Галата, което било официално венецианска и генуезка колония и където живеели много еврейски търговци и митничари. Те помогнали на турците да прекарат по суша до залива „Златния рог“ над 70 кораба, необходими за решителния щурм на града, и снабдявали окупаторите с провизии (56, 67). Никола Ватен посочва, че търговците от Галата запазили един двусмислен неутралитет, доставяйки и на едната, и на другата страна провизии и сведения -нещо типично за евреите винаги да работят като двойни агенти и да извличат печалба от войната („Двама се карат – третият печели“) (67).

От своя страна Рънсиман посочва, че операцията по превземането на Константинопол била стимулирана активно от личния лекар и съветник на султан Мехмед II – италианския евреин Джакомо ди Гаета*. Той посъветвал султана при щурма на града да се използва артилерия (нещо ново тогава) и установил връзка с унгарския инженер Урбан – специалист по леенето на топове (123).
След падането си Константинопол пострадал силно и бил разграбен и частично разрушен.
Турските войски не влезли единствено в Галата, където имало и доста синагоги!…

Симптоматично е, че нападението над Константинопол започва на Великден или на еврейската Пасха, като очевидно с този красноречив знак някой от Синедриона символично искал да каже нещо на православните християни!… Тази зловеща символика сполучливо се допълва от османския хронист Мехмед Нешри (106), който при описването на битката за Константинопол казва, че „копията на газиите (бойци за вярата) понесени като Мойсеев жезъл, се чинили на тираните неверници седмоглави змейове…“

При превземането на Константинопол безвъзвратно били унищожени и разрушени множество християнски църкви (и нито едно синагога!), а най-красивите и внушителни от тях, като „Св. София“ например, били превърнати в джамии. Изгорени били множество безценни библиотеки и ръкописи и поругани и осквернени редица християнски ценности и реликви. По същия начин турците и техните наставници – евреите, действали и в България.

Според Куев турците, а по-късно и гръцките фана-риоти, командвани от Цариград (Константинопол, Истанбул) целенасочено първо унищожавали културните средища и книжовните ценности, преди всичко български ръкописи и книги. „Сякаш целта е да се заличи от лицето на земята всичко чуждо, всичко немохамеданско, всичко българско, всичко християнско. Във връзка с посещението си в Търново през 1838 г. френският пътешественик Ами Буе пише, че там мохамеданите са унищожили всичко, което би напомняло за българската народност. А казаното от Ами Буе за Търново важи и за много други градове, села и области у нас и изобщо на Балканския полуостров…“ (82).

Куев описва също, че много манастири, църкви и книгохранилища по време на турското робство били опожарени и хиляди български ръкописи и старопечатни книги били унищожени и безвъзвратно загубени за народа ни. Това се случвало и по вре-ме на многобройните бунтове и въстания на българите срещу османската власт. Пострадали много и манастирите в Атон („Света гора“), сред които българският манастир „Зограф“.

Според Куев систематично и организирано унищожение на българските писмени паметници започва от втората половина на XVIII в., когато цариградският патриарх Самуил успява да закрие през 1766 г. сръбската Ипекска патриаршия и на следващата 1767 г. и българската Охридска архиепископия. От друга страна, той нарежда да се горят българските и славянските книги и да се служи в черквите само на гръцки. Тази задача се възлага на калугерите таксидиоти от Атон, които биват изпращани по различни краища на Балканския полуостров. Някои специалисти приемат не без основание, че гръцките фанариоти с подмолните си действия са унищожили в този по-късен период много повече български писмени паметници, отколкото турците (82).

По този повод Иван Селимски пише следното: „Те, фанариотите, дори дирят навсякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които като някогашните книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещенни, а са противни на нашата православна религия, та ги хвърлят в огъня. Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски митрополит. Поради подобните безбожни постъпки на гръцките владици не е било възможно да се запазят досега освен твърде малко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна слава, които остатъци тук-таме се намират в тъмнината…“ (82).

След османското нашествие повечето големи български книгохранилища и библиотеки били унищожени. Една малка част от това безценно духовно богатство била спасена, главно чрез изнасяне в чужбина – основно в Румъния, Молдова и Русия. В един по-късен период чужди агенти слагат ръка на някои от оцелелите в България и в Атон ръкописи. В това дело се включват лицата Арсений Суханов, лорд Роберт Кързон, Павел Йосиф Шафарик* (1815-1876 г.), Порфирий Успенски (1804-1885 г.), Александър Феодорович Гилфердинг* (1831-1872 г.), Вукол Михайвич Ундолски (1815-1864 г.) и други „изследователи“, които слагат ръка на стотици безценни средновековни ръкописи (82).

Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гав-ри била системата на еничерите (от турското „йени чери“ – „нова войска“), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.

Накратко еничерите били християнски и най-вече български момчета, взимани насила и отвличани на възраст 12-14 години. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава му, включително и обет за безбрачие! Така, изтръгнати от своята културно-религи-озна среда, лишени от родствени връзки, се превърнали в затворена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни (56).

Според Еремеев и Майер* (56) първият пехотен корпус на еничерите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324-1360 г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389 г.) (106). Така или иначе е ясно, че еничерските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове еничерите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички християни от завоюваните територии. С въвеждането на еничерската система се постигнали едновременно няколко цели – използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империята; създавала се ефикасна „бойна машина“, заредена с ислямски религиозен фанатизъм, която унищожавала собствения си на-род; покорените народи били смачквани психически, че са клани от свои; чрез безбрачието на еничерите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че замисълът на „болния мозък“, въвел системата, бил зловещ, прагматичен и антихристиянски от всяка гледна точка.

За редовното попълване на еничерските корпуси, които достигали до 100 хиляди души, бил въведен така нареченият кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на българите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от „пушечно месо“.

Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загубено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страшна тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, винаги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младежи, а „най-добрите“, „най-красивите“, „най-умните“. Това показва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е факта, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни (между които и българи), гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето (66).

След няколкогодишно предварително обучение и „промиване на мозъка“ в мюсюлманска среда, еничерите научавали турски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностното им самосъзнание. После следвал и вторият подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудовища, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съвършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система, измислена вероятно от евреи, се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна (66).

Тук отново ще се върнем върху ролята на евреите в Османската империя, за да осмисли българският читател, а и всички други, че всъщност 500 години българите са били под турско-еврейско робство – нещо, което никога не трябва да се забравя!

Ето какво казва Варшавски по този въпрос: „По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в полицията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си поставяли за задача да пречат за развитието на националните чувства у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!…“ (30).

Вече изяснихме, както посочва и Вайнберг* (29), че има генетична връзка между турците и евреите – ашкенази (хазарските евреи). От османските хроники и изворов материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тамара*); Исак бей (управител на скопския Санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей; Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардията и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Карама-ноглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бур-са); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470 г.); Исхак Факъх (дипломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471 г.); Сара Хатун (майка на Узун Хасан 1471 г.); Якуб бей Фирузоглу (комендант на крепостта Анкара) и много други (106).

Евреите били истинските господари в Османската империя, независимо дали става въпрос за ислямизирани евреи (така наречените „дьонмета“ – „ренегати“, подобни на мараните в Европа), или откритите евреи. И едните, и другите се подчинявали само на своите си закони („Талмуда“) по еврейската схема „държава в държавата“. Естествено всички тези евреи от край време били организирани на масонски принцип в тайни общества и ложи, които винаги били контролирани от Синедриона, който по това време (XV – XVI в.) претърпява „златен век“ в „новия Вавилон“ – Цариград (Константинопол) (5).

Доказателство, че по това време в Цариград се е намирал Синедрионът, са запазените писма и кореспонденция от 1489 г. между равина на юдеите от Арл (Франция) и В.С.С. В.Ф.Ф. -княз на юдеите в Константинопол. В тези писма представителят на Синедриона в Константинопол дава ясни стратегически указания как френските „възлюблени братя на Мойсей“ да разлагат устоите на обществото и да унищожават християните по всякакъв начин, използвайки икономически, политически и духовни (разцепление в църквата и вярата) средства (39). По-късно подобни планове и стратегия се срещат почти дословно и в известните „Протоколи на ционските мъдреци“ от края на XIX век.

Множество източници, включително и еврейски, посочват какво огромно влияние са имали евреите в Османската империя; ето някои от тях:

„… В Северна Африка, Египет и Османската империя евреите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобода в продължение на няколко века. Макар че християните смятат турците за бич на християнския свят, турската политика спрямо евреите в продължение на много години прилича на политиката на бившата Ислямска империя (Арабския халифат)….“ (41).

„… Но може би най-добрият ислямски пример е държавата, в която еврейското положение бе по-добро от всякъде другаде в Изтока, от падането на Персийската империя – Отоманската империя, особено по времето на нейния апогей през XVI в При такъв режим ролята на евреите в собствената им сфера бе съвсем аналогична на тази на еничерите в тяхната. Ето защо положението на евреите бе най-добро при режима – политически най-откъснат от народите, които управляваше…“ (161).

„… Това високо за времето си равнище на образование, въпреки преобладаването на схоластичния елемент в него, създава редица преимущества на еврейската върхушка, позволявайки й да установи близки отношения с върховете на турската господстваща класа. Лекарите на султана и на неговите приближени били главно евреи; пак от еврейските среди се набирали съветници по финансови и търговски дела…“ (114).

Очевидно след превземането на Константинопол от турците с помощта на евреите, започва новият „златен век“ на Синед-пиона, който се установил в новата столица на Османската империя. Редица източници посочват, че именно към края на XV век и следващите десетилетия са белязани с масови преселения на евреи от цяла Европа в пределите на Османската империя. Това е ставало с личните разпореждания на султаните и тяхното обкръжение и, разбира се, по препоръка на равините.

Според свидетелства на Ана Комнина еврейската община в Константинопол е била доста голяма още преди падането на града под турска власт. Еврейският квартал бил разположен между манастира „Св. Пантелеймон“ и стената на Фера. Много евреи са живели и в предградието Галата заедно с генуезки и венециански търговци (55).

Още след превземането на Константинопол от турците, поради голямото обезлюдяване на града, султан Мехмед II (1451 -1481 г.) разпоредил да го заселят с евреи търговци и занаятчии, богати византийски семейства от провинцията и др. Според Неш-ри първите нови жители на Истанбул били от населението на Ак Сарай, някои еврейски семейства от Бурса, гърци от Морея и Егейските острови, а по-късно дошли преселници и от други малоазиатски градове (106).

Така постепенно Цариград, ставайки отново столичен център, този път на новата империя, възвърнал старите си позиции на търговско и административно средище и в него също така процъфтявала и търговията с роби-християни от новите земи. Синедрионът и неговите агенти, къде задкулисно, къде директно, взимали участие в управлението на Османската империя, която била идеалният инструмент за унищожението на изконния враг на евреите – християните.
Цялата публикация https://paraatmajiwaatmavedaanta.blogspot.com/2018/03/blog-post_20.html?m=1&fbclid=IwAR0A4_1XvF13IP_UuVdsqOuXBdC5k4oVWtOznHc02g6ibMIipZvWPqVeJyE