Марина Стоева Валя-Пержей Лицей "Христо Ботев" Моите български корени
Щастлив е човекът, който живее в българско смейство. Щастлив е този, който има майка, баща, братя, сестри, баба, дядо. Щастлив е, който бърза да си отиде в къщи и знай, че ще получи всичко, от което има нужда. Щастлив е този, който може да се усеща част на своето голямо семейство. Да са усеща една малка връзка от дългата верига на своя голям български род. Щастлива съм, защото всичко това го имам. Невероятно вълнение и възторг изпитвам от детството си и досега, когато майка ми произнася долгочакванете думи: «Днес е неделя- ще отидем у бабини». У бабини! Колко радост и щастие, защото у бабини много е весело, много вкусно е приготвяно ястието, много интересни истории можем да чуем за миналото, за нашите предци. Моите български корени се започват от далечното минало, по време на българското преселване в края на XVIII начало на XIX век- това е едно трагично време за целия български народ. Тежко и дълго приемали решението моите прадеди да напуснат земите си, спомяна дядо ми- Иван Петров. Трима братя- Велчо, Герги, Петър тръгнали за дълъг път. Герги ни го пускали от България, защото бил даскал, той се връща назад, а неговите братя напускат Родината си и тръгват към далегчната Бесарабия. По пътя на Велчо жена му ражда син, без да мислят дълго, те го наричат Герги, в памет на този брат, който останал в България и когато повече не са го видели. «Дядо Кольо- внука на дядо Велчо, той е нашата гордост, той е герой на руско- турската война, получил награда за освобождението на Шипката» - каза дядо Иван. Разглеждам старата снимка на дядо Кольо, тя вече много отцветяла, но виждам, че той бил много красив, висок, плещест мъж. Облечен във военна форма с бели погони, има големи мустаци и живи очи. Той е един от тези, който правил историята на България. Изпитвам голяма гордост за нашият Шипченски герой- дядо Кольо. През 1890 г. се ражда дядо Кольо, прадядо на моят дядо Иван. По спомените на дядо Иван и баба Мика той е бил много скъп семнин, талантлив дърводелец, известен даскал- самоучка, получва образование в «руското време», дядо Кольо е бил един от най- грамонтите хора в тяхната махала. Затова го канили да учи възрастните хора да четат и да пишат. Пишели на «табла» с крида. Много хора дохождали при него той да им оправи нещата, да им пиши молби и други документи. Гордея са, че такъв грамотен, честит българин има в моите български корени. «Без корен и пелин не расте» затова трябва да знаете от къде сте и кои сте - така казвал моят прадядо Митю. Той е починал на 7 април 1999 на един от най-светлите христианските праздници- Възвистяване, преди идин месяц до моето раждане. Майка ми, често ми разказва за него с голяма обич. Прадядо ми бил един от първите в нашето село, който получил документ на такторист. 13 години от 1948-1963 бил бригадир на тракторната бригада в село. Хората го ценили за неговото майсторство, за умението с тях да се договаря. Жена му- баба Елена била много кротка, работлива жена, която винаги във всичко му помагала. В това семейство се раждат три деца- Кольо, Мария, Иван. Иван е моят дядо. През 1944 година дядо Митю, както и много други българи го изпращат да работи в Донбаса във въглищите шахти. През 1946 година се завръща в къщи с контузия, чудом остава жив след взрива в шахтата. Идва се и продължава да работи в колхоза на предишното място. Получава награди за добър труд. Дядо Митю бил уникален конструктор. Всичко, която го издумал, той сам реализирал. Досега баба Мика преде прежда на неговата ексклюзивна хурка. Преде и мама и вече аз също се опитвам да работя на нея. Дядо Иван казва, че той направил повече от 20 хурки. Когато се събираме на гости у бабини ние сидим на неговата кръгла масса. Измислил и се направил електричеси хромел, да мели брашно. Първата стругална машина в селото беше направена от дядо Митю. Досега по селото тук там се виждам каруците за магарета, направени също от него. Радвам се, че неговият майсторлък има продължение в моят вуйчу Иван, вуйчу Слави и леко се забелязва в моят брат. Майка ми спомяна, че той много се радвал, когато се появили първите книжки на български език. Това е била сбирка на български приказки за Хитър Петър « На тоя свят». Дядо я носил със себе си, сидял на пътя и на всички , които минавали я показвал и говорил: «Книгата написана на български». Радвам се, че може да я чете, може да разказва български приказки за Хитър Петър. Възхищавам се с неговата голяма обич към нашето българско. Той за мен е пример, как тряба да обичаш ида се гордееш, че и истински българин, макар че не се родил в България. Казват,че бабата е малко родител, малко учител и малко най- добър приятел. Тази мисъл е точно за моите баби- баба Маруся и баба Мика. Баба Маруся - майками на баща ми, всичкият живот работи физически тежка работа: отглеждаше теленца, работеше на лозята, но нейните утрудини ръце и днес могат всичко да вършат и мъжка и женска работа, да шият красиви халати, рокли, пристилки, да преде с едновремешно врътено, да плете пуловири, кофти, желетки. Аз ходя с нейните ръкоделия и се хвалям, че баба ми ги оплети. Най- главното, чет я с голяма обич ме учи на всичко това, която може и ми дава цени съвети: «Маринко,трябва да можеш всичко да правиш, ти си българка». Аз я прегръщам и я целувам и обещавам, че еще мяза на нея- баба със златни ръце. Баба Мика от млади години и до пенсията работила продовачка в селските магазини. Днес тя е на пенсия, но успява много работа да върши. Баба Мика много вкусно готви, тя казва, че на това изкуство я научила прабаба ми Елена,която готвила по свадби, годежи, куматрии, умряла и помани. Много бабини Микини секрети за готвени вече и аз ги знам! Скоро идва Великден с нетерпение очаквам това събитие, защото ще печем с баба Мика вкусни, въздушни, ароматни паски и рулети по рецепа на баба Пашка Добрева, прочута селска стопанка, приятелка и кумшийка на баба ми. Баба Мика има още един занаят на, който научи всички деца и внуци, как да растеш разсада за домати, пипер, краставци, пъпиши и дини. Всичките тя ги посреща, обича да им покаже своята работа. На който се нуждай ще даде цени съвет за градинарството инее само за него. Тя е баба с златно сърдце! Щастлива съм, че имам две родни трудолюбиви баби, те са съкровища за мене. Много са преживели, затова знаят всички тенкости за живота, във свяка ситуация с лекота намират правилния отговор. Те ме учат, каквото рабута да ни започна, всичката да я завършвам, дабъда упорита и надежна, а най-главното да обичам семейството си, да се годея , че съм БЪЛГАРКА.
Няма нищо по-лошо от скитането по света
Гомер
Моите български корени
Спойлер
Искам да започна своето есе с думите на великия човек от древността, Гомер, който не знаеше къде точно е бил роден. За някои тези думи могат да се окажат празни звуци, но за бесарабският българин това е истина. Историческото минало на родното място винаги е будело интерес не само сред подраставащите, но и сред по-възрастното поколение. Кои сме ние? Откъде сме дошли, защо сме тук и накъде отиваме. Къде са нашите корени там, в далечната прародина, напусната преди почти два века. Дали сме щастливи тук, какво заварихме и какво оставяме след себе си? Дали нашите предци са пуснали тука така здраво своите корени, че днес ние нямаме тъга за онези места, с които те с толкова мъка са се разделяли. За съжаление, аз не знам много неща, защото народната памет има свойство да забравя, да изтрива от паметта много важни исторически дни и събития. От мъничък се увличах с история, ми беше много интересно как се появиха българите в Молдова. Благодорение на дядо Тоньо, който от детството ми разказа историята за създаването на нашето село, част от огромното наследство на нашето семейство, включително обичаи и традиции, беше передадено на мен. Още тогава разбрах защо, въпреки голямото разстояние до България, в нашето село и в нашето семейство е запазено най-важното-езикът и културата. Что е най-важното за мен? Отговорът е очевиден, за мен няма нищо по-важно от познаването на своето минало, своят род и език. Помня, когато бях мъничек, дядо и баба често след вечеря разказваха на цялото семейство историята на нашия род. Тогава очите им започваха да светят, а къщата да се изпълня със странно вълнение.Оттогава се минаха много години, но добре си спомням как с жадни за знания очи попиваха дълбко в мен технете разкази. Всеки път слушах внимателно и ми се струваше, че попаднах в приказка, където царуваше мир и спокойствие. Тогава техният живот ми се струваше много труден, защото хората много работеха, но същовременно животът им беше много интересен, защото те бяха щастливи, а материалните ценности не бяха най-важните. -Помнете, ние сме българи- с тези думи дядо винаги започваше своята история. От този момент се започва нашето увлекателно пътуване с читателя. Тръгнали по този дълъг път, много от нашите прадеди са се питали дали не са сбъркали, че са тръгнали? Къде по света има още такъв народ, който да е търпял такова зверско робство?! Няма нито едно българско семейство, което да не е пострадало от турските безчинства! През 1829 г. дядо Никола Стайков с двамата си братя, в търсене на безопасно място и щастие решават да напуснат своята родина. Това е последствие на руско-турската война, която избухнала през 1828-1829 г. По онова време България беше под османско иго и такива войни не бяха рядкост. Много българи след прибирането на руските войски от България изпитваха страх от яростта на турците. Тогава моите предци решават да преминат Дунава и да се заселят на тиха и гостоприемна земя. По Божията благодат по това време Руската империя колонизирала Бессарабската област и позволи на измъчаните от робство българи да се поселят там. Пристигайки на тази чужда земя, дядо Никола със своите братя решават да се заселят в село Валя Пержей. Искам да отбележа, че след толкова години и днес носим фамилияиата на дядо Никола. Нашето семейство винаги ще пази спомен за него. От думите на дядо знам, че нашите предци са дошли от град Ямбол, който се намира в България. Дядо ми разказва, че когато нашите прадеди се поселиха в това село, те започнаха бързо да обработват новите земи. За много кратко време те построиха къща и създадоха семейства. Животът на новото място беше много тъжек и земеделието беше единствено, с което те се занимавали. Мъжете се занимавали с развъждане на добитък, садели лозя и плодни дървета, но се пак основната дейност била земеделие. Но все пак основната дейност това земледделие, защото както се казва в една българска пословицата «земята храни човека» значи че българите трябвало, да вложат голям труд, за да изхранят своето семейство и именно това ги прави едни от най-добрите земеделци, без който животът е невъзможен. Това показва, че моите прадеди са се вкопчели здрво за земята, че земеделието им ставало поминък, независимо какви са били в България. Жените се грижили за децата и домакинството. В градинките отглеждали зеле, праз, моркови, картофи, пипер и много други селскостопански култури. Освен това прели вълна, тъчели, изработвали дрехи и правили много други нещта. Да живееш означава да работиш, трудът е човешки живот. Моите предци бели много трудолюбиви и преживели много трудности, но съдбата винаги им се усмихваше. Благодарение на това те минаха през всички житейски препятствия и съхраниха своята самобитност. Дядо Тоньо винаги ми разказваше с голяма гордост за нашето семейство и един от най-интересните персонажи беши неговият баща, моят прадядо, който се казваше Яков. Дядо Яков, истински българин, е роден през 1904г. Неговите детски години бели бедни и без детски играчки, затова често различни камънчета, клонки и парчета дърво са му ги замествали. Веднъж малкият ми прадядо Яко поискал по-интересна играчка; намери чук и пирони и от импровизирани средства създаде първия си малък, все още не напълно завършен шедьовър: дървена машина с каменни колела. Тогава той беше само на четири години. Именно от това започва династията на дърводелците. Имаше дори такава история, че веднъж таткото на моя прадядо се нуждаеше от чук и след като прекара цялата вечер да го търси, сутринта го намери под възглавницата на малкия Яко. Оттогава основното занимание в живота на моя прадядо стана работата с дърва. По-късно дядо ми Тоньо, който е син на прадядо ми Яко, също полюби дърводелието. Дядо ми Тоньо също от самото детство заедно с прадядо мастирили нещо от дърво. Когато дядо стана по-голям, той започна да работи като дърводелец в работилницата на нашето село и след няколко години дори стана главен дърводелец. Много съм горд, че много неща в къщите на жителите на нашето селотакива като: прозорци, врати и мебели са направени от дядо ми. И въпреки че днес той вече не е с нас, разхождайки се по нашите улици, виждайки работата му, усещам го близо до мен и се гордея с това. Друга българка, с която семейството ни се гордее, е баба Паша, която е дъщеря на моя прадядо Яко и сестра на дядо ми Тоньо. Баба Паша от ранна възраст се интересува от пчеларство. Тъй като е много трудолюбив човек, баба й се сдобива с кошери и след известно време тя вече е назначена за главен пчелар в колективното стопанство Валя-Пержей и под нейното попечителство има повече от сто пчелни семейства. Този урок създаде нова традиция в нашето семейство: няколко пъти през лятото, цялото ни голямо семейство се събираше у дома или на полето и заедно с душевни разговори, пеене на птици и детски смях вадихме мед, събран от пчелите, за който се грижише баба Паша. Така пчеларството се превърна в бизнес на цялото ни семейство. И до днес нашите родители и ние, внуците на нашите баби и дядовци, продължаваме да си вършим работата, която те са започнали и често си спомняме времето, когато бяхме заедно. Много говорих до сега за роднини от дядо ми, а сега искам да ви кажа за майката на баща ми, съпругата на дядо ми Тоньо, баба ми Тодора. За съжаление, баба ми Тодора почина, когато бях само на четири години, затова множеството истории за моят род съм научил от дядо. Баба ми беше шивачка, също като майка си, прабаба ми Мария. Баба винаги шиеше за хората и никога никому не отказваше. И до ден днешен някои произведения украсяват интериора на нашата църква, което доказва любовта й към нейната вяра, към нейния народ. Дядо ми разказва, че често седейки до шевната машина, лежах до люлката и наблюдавах с интерес. Тази шевна машина все още е в нашата къща и може би затова всеки път, когато минавам покрай нея,се представям бабиният образ, така мил и добър Едни от най-големите герои на моят български род бяха и моите прядядовци от страната на майка ми. От разказите на баба ми Маша научих, че прадядо ми, заедно с брат му, са били участници във Великата Отечествена война. Те отидоха на фронта, за да защитят близките си, народа си от врага, оставяйки в къщи жените и децата си. Почти три месеца, след като отидоха на фронта, семейството получаваше писма, но след малко писмата спряха да идват. По-късно се оказа, че по време на една от атаките на противника братята са били застреляни на бойното поле. Тази битка завърши с победа на нашите бойци и за това всички участници бяха наградени с ордени „За храброст”, прадядо ми с брат му - посмъртно. Горд съм, че имам такива предци герои! Всеки мой роднина, за когото говорих, бяха герои на своето време. Не биха могли да бъдат различни, защото това са българи, които живеят, работят и умират само в името на близките си и в името на своя народ. Моите предци бяха велики хора и те винаги ще останат в сърцата ни. Знам тези истории благодарение на моите баба и дядо. Важен момент в познаването на своето родословно дърво е училището. Само на уроците по български литература, когато четем различни произведения ние се запознаваме с културата и историята на целият български народ. Всеки път, когато чета разказа на Николай Хайтов «Дърво без корен» и произведението на Паисий Хилендарски «История славянобългарска» изпитвам непознато вълнение. Не напразно тези произведения са скъпи за всички българи. Мечтата на всеки бесарабски българин, е да посети своята прародина, България. Аз съм българин и още от детството искам да стъпя на земята на своята прародина,за да усетя нейната сила, за да вида с очите си къде и изтока на моето семейство, началото на моя български род!
Андрей Стайков Валя-пержей лицей
Паметта е моят клад!
Спойлер
Аз съм българин от село Кайраклия. Това е българско село ,което се намира на 20 км от град Таракалия и на 153км от Кишинев. Населението му е много разнообразно. Примерно 82% са българи. Също живеят гагаузи, молдовци, руснаци, украинци и други. Независимо от националностите, нашите хора са много дружни, весели, гостоприемни и мъдри. Заедно те можали не само да запазят традициите , културата, обичаите , красотата на селото, ала и да умножат всичко това. Едните от тях са моите деди и прадеди. За мен е чест заедно с вас, разказвайки семейната история на живота ни, да преживея всичките трудности, радости и ярки моменти отново. Когато аз бях дете, мислих, че това е красива приказка, а пък сега разбирам, че това е тежка съдба с велика история на нашия род,който има дълбоки корени и с когото аз се гордея . Нашия род е един от най-старите родове в село Кайраклия, който живее заедно със съселяните от 1861г и се нарича Бодур. Моите прадеди имали много земя и всеки ден със своето семействоте там са трудели . Ден и нощ всичките заедно работели,защото земята ги хранела. Най-големият бил дядо Стефан, той имал три сина :Иван,Афанасий и Георги. Иван бил моя прадядо. Той бил трудолюбив и твърд . Много работил и научил своите деца на същите качества:да не ги спира нищо, да вървят напред и напред , да помагат един на друг и никога да не забравят своите корени и своя си род . От малка възраст дядо Иван забелязва, че в характера на децата се определя ръководяща жила. Единият от тях става кмет , Илия Дмитриевич става първия секретар в райкомпартията в град Вулканешти, а после става заместител на председателя молдпотребсъюза натърговията в Молдова. Бодур Фьодър Иванович на 30 години става председател на колхоза в село Казаклия, после в Албота и след това в село Кайраклия. При него селото започва да се въздига. Строй се голяма църква, селско училище, голям дом на културата с 600 места, болница с грамотни специалисти, красив парк,селска баня…Раждатсе повече деца, хората строят нови къщи и обществени сгради, но най-важното е, че хората свободно говорят на български език, пеят български песни, учат стихове независимо от националността. Селото рязко става друго и заема първото място по благоустройствотов Молдова и сме наградени с кола «Москвич». Също много направил за селото Петър Иванович Греков. През 1976-1988 заема почитаема длъжност-председател на колхоза,който носеше име на Димитров . При него се увеличават производствените мощности. Бодур Михаил Афанасиевич става главният тренер на сборната на Казахстан по акробатика и я възглавя 12 години. Николай Фьодорович Бодур, примерно 10 години, работи главен директор на Виорика косметик, след това става председател на асоциацията на товаропроизводителите на Молдова. В сегашно време има своя фабрика по производство на козметика. Всички тези големи хора са моите прадеди. Имам техни снимки , къдетоса били на почетна дъска. Пазя ги за моите деца,за да знаят, за да помнят, какъв велик род имаме, защото всеки човек трябва да помни и да предава тази памет на потомците си. Всичкото го знам от дядо Семион, който е роден през 1957 година. Дядо Афанасий и баба Мария имали три деца: Михаил, Варвара и Семион. Дядо бил най-малкия. Той завършва педагогически институт в Кишинев и в 1984 година се жени за моята баба Елена. Имат три деца: Юрий-това е моя баща, Владимир – моя чичо, Елена е моята леля. Чичо завършва Духовна семинария в Пловдив през 2004година. В 2009 стопанска академия в Кишинев. Моят баща е счетовъдител, който възглавя две предприятия и е съветник в нашето кметство. През 1998година баба и дядо откриват предприятие по търговия. Активно се занимават със селско стопанство. През2012 година откриват семейно предприятие PASCALAGRO , което активно се развивава и до днес. Аз също обичам да приемам участие заедно с татко. Много ми е драго да гледам как се сее нивата, как расте хляба и ако може с нещо да помогна. Искам и се стрема да бъда като мъжете от нашия род: мъжествени, безстрашни и силни хора. Те не ги било изстрах от нищо, нито отработа,нито оттрудности, нито от душмани, защото на никого лошо не са направили. Всеки ден от сутринта до късна вечер на нивата са трудели. Жените били много «скупосни» и във всичко ги поддържвали. Знаели много различни български ястия, ала баницата от пещ, била всяка неделя като традиция. Правили седянки, пеели много красиви песни, тъчели на стан, предели и шили – всичко успявали. Всичките тези обичаи и традиции са в моето сърце. Аз раснах в любов, доброта, благополучие и на мен ми е много скъпко това, което имам, това,което те ми дадоха , защото паметта за моите деди и прадеди винаги ще е с мен и това е, според мен, най-скъпото на земята. От моята гледна точка, моите деца и внуци също ще се гордеят с нашето голямо и гостоприемно семейство. С някой дума мога да го кажа така:
Бях аз българче мъничко Сега вече съм юнак За живота помна всичко Паметта е моя клад! Помна дядо вино прави Баба с песен стан тъче Чичо моли се за здраве Мама баница пече И баща ми на нивата Ден ли, нощ ли -той оре! Трябва да се сей земята Хляба трябва да расте!!! На децата и на всички Ще разкажа с гордост аз Ние сме българи от Бодур – И това е чест за нас!!!
Имам щастие да живея и аз на тази мила, богата, красива , скъпа и родна бесарабска земя. Драго ми е да се наричам бесарабски българин!!!
