Новият ред. А. Дугин

0
Голосов: 0

587

Новият ред. А. Дугин

Социологът, който оформя идеологията на Путин Александър Дугин, посочи къде ще се намира България.
Идеологията на Руската федерация на Путин се гради на основите на останките от комунизма, царизма и православието.
Според него ние българите не сме и не трябва да сме част от Европейската-континентална цивилизация, а от Руския свят – Руска (православно-евразийска) цивилизация.
Ето какво пише той в превод на проруското издание Поглед

„Вероятно малко хора обърнаха сериозно внимание на факта, че Четвъртата политическа теория, към която се придържам, обръща най-сериозно внимание на критиката на национализма. Най-поразителна е критиката на либерализма и отхвърлянето на марксистката догма. Но също толкова необходимо и фундаментално е радикалното отхвърляне не само на национализма, но дори и на нацията.
Специално място в Четвъртата политическа теория заема фронталната и безкомпромисна критика на расизма, който може да се разглежда като една от версиите на национализма или, по-широко, като обща парадигма на отношението на западната цивилизация към всички останали народи и култури.
Във време, когато Русия провежда военна операция в Украйна, чиято цел е денацификация, трябва да се спрем на това по-подробно.

Плурализъм на цивилизациите и многополюсност

Четвъртата политическа теория се основава на фундаменталната идея за множество цивилизации и култури, тоест идеята за многополюсен свят – като история, сегашно състояние на нещата и проект за бъдещето. Това означава, че западната цивилизация и по-специално съвременната западна цивилизация, която се е развила в Ново време, е само един от вариантите на цивилизацията и извън нейните граници са съществували, и най-важното, трябва и ще съществуват други цивилизации, основани на първоначалните принципи на други цивилизации.

Тези незападни цивилизации са:

· Руска (православно-евразийска) цивилизация (с нея започваме, защото това сме ние) (б.ред. в това число влизат всички православни народи без Гърция);

· Китайска (доста унифицирана и днес политически формализирана);

· Ислямска (многополюсна и многовекторна сама по себе си)

· Индийска (все още не действа като независим полюс);

· Латиноамериканска (в процес на раждане);

· Африканска (потенциална и представена от проекта за панафриканизъм).

Освен това в самата западна цивилизация могат да се разграничат два сектора:

· Англосаксонски (САЩ, Англия, Австралия, Канада)

· Европейско-континентален (предимно френско-германски).

В същото време западната цивилизация се представя като уникална и универсална, приравнявайки своите ценности и нагласи с тези на цялото човечество. Това е дълбок западен расизъм (етноцентризъм), който е в основата на класическия колониализъм и остава такъв – но само малко по-завоалиран – в проектите на глобализма.

Расистката природа на еднополюсността: Западната хегемония и агентите на влияние

На ниво геополитика и геостратегия западният расизъм се изразява в еднополюсен модел – Западът (САЩ и НАТО) контролират цялото човечество на базата на пълноспектърно господство (военно, икономическо, дипломатическо, информационно и културно господство).

Всяка страна и всеки човек може да се съгласи с претенцията на Запада за универсализъм (тоест еднополярност) или може да го отхвърли. Изборът на еднополярност или многополярност не е даденост – той винаги е отворен.

Всеки руснак, китаец, мюсюлманин, индус, африканец или латиноамериканец може да признае хегемонията на Запада или може да й каже категорично „не“, кълнейки се в собствената си цивилизационна идентичност. Така че всичко зависи от позицията, която заемаме.

Ако приемем универсалността на Запада и неговото стратегическо и културно господство, ние ставаме агенти на влиянието на НАТО. И нищо друго. Ако не се съгласим, тогава ще изпитаме удара на световната хегемония. Тоест, ние влизаме в битка със Запада, НАТО и неговите агенти на влияние, тоест с всички, които казват „да“ на Запада.

Днес Русия провежда военна операция срещу Запада и неговата хегемония. Именно с него влязохме в пряка конфронтация. Това означава, че Русия – като отличителна цивилизация и ядрена сила – отхвърля претенциите на Запада за хегемония и универсализъм. Москва дълго се колебаеше, но накрая реши да каже радикално „не“.

Съвсем естествено расисткият глобалистки Запад отговаря на Русия по същия начин. Той яростно води прокси война с нас и чрез проксита, с подкрепата на неонацисткия режим, който е отгледал в Украйна.

Има въоръжена конфронтация между многополюсния и еднополюсния свят. Това е сблъсък на цивилизации. Цивилизации в множествено число. А не война на една „единствена цивилизация с варварите“, както пропагандира Западът.

Тъй като войната (не с Украйна, а със Запада) вече е в ход, следователно точно сега е моментът, в който трябва да се противопоставим на Запада с нашите цивилизационни структури – теории, идеи, парадигми, учения, ценности, принципи. И западните ценности трябва поне да бъдат релативизирани или напълно изхвърлени. Да релативизираш означава да кажеш: „харесва ти, добре,, но е твое и само твое, а не универсално“. За да се изхвърли, всичко е ясно. Но в замяна във всички случаи е необходимо да одобрите нещо свое, оригинално и пълно.

Хегемонията в политическата наука

Точно както някои медии и обществени организации в Русия от известно време са задължени да носят етикета „чужд агент“, така е и с политическите теории. Либерализмът, комунизмът и национализмът, които представляват особен интерес за нас, са основните политически и идеологически версии на западната модерност.

И трите класически идеологии (либерализъм, комунизъм, национализъм) са формирани именно на Запад и отговарят на неговия исторически опит и неговата идентичност. В останалите незападни общества и цели цивилизации тези три теории бяха разширени в хода на интелектуалната колонизация. Днес те се считат за общи и универсални и следователно приложими за всякакви народи и държави. Но всъщност става дума за концептуалните и теоретични продукти само на една част от човечеството, една цивилизация – съвременната западна.

Във всички незападни общества изложението на либерализма (днес доминиращ и следователно най-опасен), комунизма и национализма трябва да започне с предупреждение – „Внимавайте! Имаме работа с токсично колониално-империалистическо съдържание!”

Тоест привържениците на либерализма, комунизма и национализма извън Запада са съзнателни или несъзнателни „чужди агенти“. Освен ако, разбира се, не подложат тези теории не само на критика, но поне на съпоставяне със собствените си учения и теории, изградени на основата на началото на тяхната цивилизация. А това се случва много рядко и като правило веднага се потиска.

Да си либерал, комунист или националист извън Запада е все едно да си агент на влияние, колаборационист и „пета колона“.

Това е общ извод от многополярността и признаването на множество цивилизации, както и фундаменталната основа на Четвъртата политическа теория, основана на отхвърлянето на твърдението на западната политическа наука и нейните три основни теории – 1. либерализъм, 2 комунизъм, 3. национализъм – за универсалност.

Западната политическа наука като продукт на капитализма

Нещо повече, трябва да се добави, че имаме работа с политологията на съвременния Запад, която се оформя именно в онази епоха, когато Западът напълно скъса със своето класическо и средновековно наследство – преди всичко с християнството.

Три политически теории станаха основата на западната политическа наука заедно с буржоазната система.

Либерализмът първоначално прокламира буржоазния индивидуализъм и гражданското общество в космополитен – планетарен мащаб.

Национализмът е същият индивидуализъм и гражданство, но само в рамките на една буржоазна държава.

И комунизмът, приемайки капитализма като неизбежна фаза на човешкото развитие (расистка и европоцентрична теза), твърди, че преодолява буржоазния ред (който е предопределен първо да стане глобален), но запазва вярата в прогреса и техническото развитие, продължавайки – но само в масов демократичен и класов ключ – буржоазна етика на „освобождение“ от традиция, религия, семейство и т.н.

Разбира се, след като спечели в незападните общества (противно на самия Маркс, който вярваше, че това е невъзможно), комунизмът се промени качествено (в Русия, Китай и т.н.), но не направи значителни корекции в самата теория, оставайки част на евроцентрична политическа наука.

Национализмът като анти-традиционализъм

Сега по-конкретно за национализма. Национализмът е западен буржоазно-капиталистически феномен. В Европа се явява като отхвърляне на средновековния начин на живот – религия, единна европейска църква, империята, класовата организация на обществото. Европейският национализъм е същата изкуствена и инструментална конструкция като другите версии на западните идеологии. Това не е алтернатива на капиталистическата модерност, това е неин пряк продукт.

Разбира се, либерализмът по-пълно съответства на капиталистическата система и първоначално е замислен като глобализъм, тоест като разпространение на нормите и нагласите на буржоазната система към цялото човечество. Това, между другото, беше добре разбрано от марксистите.

Национализмът, от друга страна, беше междинен етап, когато беше необходимо да се разрушат общоевропейските институции от Средновековието – католицизма, империята, класовата организация на обществото и да се предложи нещо в замяна на временното запазване на държавата, вече в плен на буржоазната олигархия.

Не е изненадващо, че национализмът се появява за първи път в протестантските страни, където, започвайки от Холандия и Англия, виждаме и трите основни признака на зараждащ се капитализъм (антицърковност, антиимперия, антийерархия) – отказ от Рим, яростна опозиция срещу Хабсбургите и прехвърляне на инициативата в икономиката и политиката от аристокрацията и свещеничеството към класата на градските търговци.

Именно буржоазните антитрадиционалистки – антикатолически, антидържавни и антиимперски – кръгове на европейските общества се превърнаха в основни носители на национализма.

В исторически план капитализмът се развива на етапи: първо под формата на национализъм, след това под формата на глобалистки либерализъм, въпреки че либералните теории се формират на ранен етап, а глобализмът на Адам Смит е идентичен по своите контури с териториите на световната британска колониална империя.

С успеха на буржоазната система капитализмът става все по-либерален и все по-малко национален, но в много случаи националните форми не изчезват – буржоазните национални държави са оцелели и до днес.

Съвременните либерални глобалисти искат да ги премахнат възможно най-скоро, като прехвърлят властта на Световното правителство, но те все още съществуват и, ако е необходимо, се използват от капиталистическите елити, които ги контролират. Въпреки това е логично национализмът да се счита за ранен стадий на капитализма, а либерализма (глобализма) за късен.

Комунизмът в този контекст е заобиколен път. Комунистите (поне догматичните марксисти) са солидарни с глобалистите в отхвърлянето на националните държави и смятат триумфа на космополитния капитализъм в планетарен мащаб за необходимо и неизбежно. Затова в борбата срещу явно националистическите режими те често се оказват на страната на либералите.

Но в същото време те чакат момента, когато капиталистическата система, станала глобална и интернационална, ще влезе в криза и тогава, според тях, ще се създадат условия за пролетарската световна революция. Тук ще се почувства конфронтацията между комунизма и либерализма. Такава е абстрактната теория на комунизма, напълно опровергана от историческата практика.

Всъщност комунистическите режими не са се оформили в капиталистическо и международно общество, а в аграрни страни с почти средновековен начин на живот. И те се превърнаха в нещо национал-болшевишко, което значителна част от западните марксисти като цяло отказаха да смятат за „социализъм“ или „комунизъм“.

И така, противно на чистата марксистка теория, някои комунистически режими (Съветска Русия, Китай и др.) започнаха да изграждат социализъм в една страна, тоест всъщност обвързаха комунизма с националния контекст (без обаче да му дават теоретична формулировка).

Всичко това създаде ужасно объркване в термините, тъй като всички партии бяха принудени да правят идеологически намеси и пропагандни ходове, целящи по някакъв начин да прикрият очевидните теоретични противоречия.

Във всеки случай национализмът е нещо чисто модерно, западно и капиталистическо.

Нацията като въображаема общност

Изкуствената природа на национализма е красиво описана от социолога Бенедикт Андерсън. Той убедително показва, че за разлика от народа или етноса „нацията” е политическо и изкуствено понятие, създадено за прагматични цели от буржоазни идеолози, когато е било необходимо по някакъв начин обществото да се задържи заедно, след като то е отхвърлило традицията – религиозна, класова и йерархична (имперска).

Андерсън нарича книгата си „Въображаема общност“, в която подчертава илюзорността на нацията, като произволно и фиктивно творение на интелигенцията, идеологически обслужващо интересите на буржоазията.

Бенедикт Андерсън прави много важно твърдение: национализмът не следва нацията като негова крайна форма, а предхожда нацията. На първо място идва национализмът и едва след това самата нация. Всяка нация е измислена от националисти. Националистите започват с измислянето на древни корени за конкретен исторически народ, който няма нищо общо с тях.

Съвременната буржоазна държава е провъзгласена за наследник на някаква велика империя. И тогава националистите налагат на цялото население на държавата някакъв произволен език (най-често измежду диалектите, той се нарича „идиом“), единен културен код и обща правна система на индивидуална – гражданска – основа.

Тази колекция от отделни граждани, които са били принудени да говорят един и същи език и се смятат за фиктивни потомци на велики (или измислени) предци, е необходима само за да не се разпадне едно фрагментирано и атомизирано общество изобщо, но в същото време така че нито религиозни, нито религиозното съсловие или имперски институции или селски общности.

И за да се обедини тази разнородна маса, е необходим враг, пред който всички тези човешки фрагменти (части без цяло) биха се солидарили в омраза и неоправдано превъзходство.

В същото време е важна и самата дума „гражданин”, която идва от думата „град”, тоест „гражданин”. Такава е и етимологията на думата буржоа, от думата Burg, „град“. Национализмът е градско, урбанистично явление, където хората живеят разпръснати и атомизирани – за разлика от селските общности.

Такъв е всеки национализъм. Първо се формира в теория, която по-късно се прилага на практика. Национализмът формира политическата нация.

Оттук и усещането за неорганичност и грозота, които са неразривно свързани с всички форми на национализъм. Те се основават на лъжи, фалшифициране и унищожаване на истинския органичен живот на народи, култури и общности.

Функционален расизъм

Расизмът е крайната форма на национализъм. В тази версия национализмът достига своя краен стадий. Членовете на някаква фиктивна нация, в която задължително ще присъстват различни етнически и културни елементи (но именно това се отрича от национализма и расизма), се обявяват за „господарска раса“, на която (не се знае от кого, защото религията се счита се за реликт) се дава правотода завладя по-нисшите.

Расизмът беше най-важният компонент на европейския колониализъм, преди всичко англосаксонския, където правото да подчиняват и поробват цели континенти се основаваше на „расовото превъзходство на белия човек“.

В традиционните империи от древността всеки завладян народ е имал собствен правен статут и на никого не му е хрумвало да ги пороби или да ги смята за по-долни. Европейският расизъм възниква в модерните времена и също е буржоазно изобретение.

Расата е толкова въображаемо явление, колкото и нацията. Но подчертава биологичните характеристики, както в случая на животните – например чистокръвните жребци.

Типичният външен вид на този или онзи народ, разбира се, има значение, но идеята за основаване на социалната и икономическа йерархия върху биологичните различия е чист абсурд. Може би талантите и културите на различните народи наистина са различни, но е невъзможно да се изгради йерархия между тях, без произволно да се вземе един от народите за модел и идеал. И това е расизъм: отъждествяването на нечия култура (собствения цвят на кожата, език, история, ценности и т.н.) с универсален модел.

Ако за някои – преди всичко за англосаксонците, създали първите завършени расови теории – расизмът служи като оправдание за колониално господство и робство, то в други случаи – в нацистка Германия – расизмът се използва – също като национализма, но е само повече радикален – да сплоти буржоазното общество, разпадащо се, когато традиционните религиозни, политически и социални институции изчезват.

Простият национализъм не беше достатъчен, за да обедини различните германски земи на Западна и Южна Германия с протестантската Прусия, която беше напълно различна от тях, в единна „въображаема империя“. Следователно беше заменен от ултранационализмът – тоест биологичният расизъм, заимстван от британците и доведен до най-абсурдните и нечовешки теории – прославянето на арийската раса (която беше идентифицирана с германците), обявяването на други народи за „не- хора“ (включително индоевропейските славяни или цигани) и тяхното масово изтребление.

И отново за същата чисто прагматична цел – да се обедини разпадналото се на атоми общество с помощтта на фалшива теория.

Защо Четвъртата политическа теория отхвърля национализма

Четвъртата политическа теория отхвърля расизма и всяка форма на национализъм именно защото са антитрадиционна буржоазна, западна и модернистична конструкция. А оперирането с концепцията и теорията на национализма за обяснение на политическите и социални процеси на незападните, и особено традиционните общества е акт на същата универсалистка – по същество колониална стратегия.

Ето къде се крие расизмът и твърдението, че Западът и неговата политическа наука имат последната дума при обяснението на всички социално-политически процеси във всички народи и общества. След като се съгласим да използваме трите теории (либерализъм, комунизъм и национализъм), ние вече сме под директния идеологически контрол на западната хегемония.

Четвъртата политическа теория категорично не е съгласна с основните предпоставки на национализма:

– с неизбежността на разчленяването на едно органично (цяло) общество на атоми, тоест със западната интерпретация на „модерността“;

– с капитализма като необходим етап от развитието на човечеството,

– с линеен и копиран от западната история социален прогрес, който се състои във все повече и повече индивидуализъм, комфорт, техническо развитие, фиктивно разпръскване на властта върху атомизираните маси и реално увеличаване на контрола от скритите олигархични кланове и техните монополи.

– с гражданството в неговата европейска модернистична интерпретация,

– със задължителна секуларност (по същество антирелигиозна),

– с премахването на съсловията

– с унищожаването на селските общности в полза на урбанизираните „самотни тълпи“ – и буржоазни, и пролетарски.

И тъй като тези явления принадлежат към историята на Запада, Четвъртата политическа теория ги разглежда като местен, регионален случай.

Други цивилизации не трябва непременно да преминат през този етап – Модерност, капитализъм, секуларизъм, индустриализация и урбанизация – може да минат, но може и да не минат през тях. И нито капитализмът, нито неговите националистически или расистки фази представляват някакъв универсален закон на развитието.

Показателно е, че руските славянофили и техните последователи както в десния, така и в левия спектър на руския политически живот от 19-ти и началото на 20-ти век са мислили по един и същи начин. Славянофилите отхвърлят универсалността на Запада и особено на съвременния Запад.

Същата линия беше подкрепена, от една страна, от консервативните православно-монархически кръгове, а от друга – от руските популисти. Руските евразийци отхвърлиха още по-ясно и радикално претенциите на Запада за универсалност.

Структурата на украинския нацизъм

Тези теоретични забележки дават възможност да се разбере по-добре ситуацията, в която съвременна Русия е изправена пред феномена национализъм и дори нацизъм в случай на постсъветска Украйна и особено след Майдана и по време на специалната военна операция, където украинският национализъм (в своята крайна форма) се оказа в ролята на главния политически идеологически враг на Русия.

Тук виждаме всички класически черти на национализма:

· апел към фиктивни предци (до идиотски творения за „древните украинци“),

· образът на врага (предимно в лицето на руснаците и Русия, тоест функционално Империята),

· внушение за предполагаемо превъзходство (над същите тези руснаци),

· налагането на един – изкуствено създаден език само за чисто политически цели (идиом като езика),

· буржоазно-олигархична система,

· бърза урбанизация на селското население.

И всички тези идеологически инструменти са насочени към една цел – да се създаде нация, която не съществува, и която няма и не е имала никакви исторически предпоставки за съществуването си.

Национализмът и особено неговите крайни расистки форми свидетелстват за факта, че буржоазната нация все още не съществува. Но вече няма народ, традиционно общество или имаме работа с различни народи и идентичности, които случайно се озоваха в границите на една и съща ефимерна държавност. В такава ситуация на отчаяно отчуждение, прибързаното създаване на „квадрат“ изисква извънредни мерки – именно те оживиха съвременния украински нацизъм.

Тук възниква естествен въпрос: как Западът, който е в съвсем различна фаза, когато националните държави са почти премахнати, заменени от глобални институции, а либерализмът се стреми да унищожи дори остатъците от национализма, допусна такава украинска афазия? Има два отговора на това:

· Западът си затваря очите за украинския нацизъм заради изразената му русофобска ориентация; Русия има потенциал да се превърне в независим полюс, който би ограничил хегемонията на Запада, докато Украйна не представлява сериозна заплаха.

· Украинският национализъм се възприемаше от Запада като неизбежна нарастваща болка, фаза, която западните общества отдавна са преминали и (както те смятат) са преодоляли.

Украйна, навлизайки в ерата на капитализма и олигархията, е принудена да разчита на национализма, за да изгради възможно най-бързо държава при доста трудни условия, предвид липсата на какъвто и да е конструктивен опит и потенциала на Русия като силен цивилизационен полюс, алтернатива на Запада.

В резултат на това в Украйна Западът подкрепяше всичко, срещу което се бореше отчаяно у дома. До какво доведе тази политика е известно: поредният опит за изграждане на украинска държава отново се провали – първо Крим и Донбас, след това специалната военна операция. И никакъв нацизъм не помогна, въпреки че последствията от него този път бяха чудовищни по мащаб.

Идеологията на нова Русия

Последно нещо. Важно е да се разбере, че Русия, която твърди, че се бори с нацизма в Украйна и настоява за денацификация, всъщност действа от позицията на Четвъртата политическа теория. Очевидно Москва не залага на либералния глобализъм, с който, напротив, е влязла в смъртоносна конфронтация.

Либералният Запад и в по-широк план глобалният капитализъм под управлението на световната олигархия са основният враг на Русия като полюс, цивилизация и култура. Борбата за многополярност не може да се основава на либерализма, тоест на идеологията на врага.

Съвременна Русия няма нищо общо – освен сравнително близкото минало – с комунистическата идеология. Комунизмът рухна именно защото изгуби вътрешната си жизненост.

Руският и евразийския фактор, традицията, религията и общностният дух не бяха включени в марксистката догматика, тоест фактически съществуващият националболшевизъм не беше осмислен и приет. Това породи противоречия между това, което беше СССР и догматичното мисленето на неговия партиен елит.

Но и съвременният политически режим в Русия не може да се нарече националистичен – пътят е руски, а не украински. И това би било противоречие, тъй като в Русия-Евразия участват различни етноси и култури, лесно интегрирани в Империята, но противопоставени на пряката и изкуствена русификация, превръщаща се в нация.

Тоест нито една от трите западни политически идеологии не съществува в съвременна Русия и не може да съществува. Днес обаче тя изобщо няма идеология.

И все пак, борбата днес е с национализма като идеология – и то доста специфична. Но е невъзможно да се борим с идеологията без идеология. Защото в този случай никой няма да може да разбере или обясни – с какво точно, защо и на какво основание се води тази борба.

Има само един изход: да отхвърлим Запада и неговата цивилизация като нещо универсално и да се върнем към собствените си корени, към нашата история, към нашия фундаментален мироглед, към нашата традиция, от която всички източни славяни (и великоруси, и украинци , и беларуси) бяха част.

Няма по-добра политологична система от Четвъртата политическа теория (както и нейните версии – славянофилство, евразийство, традиционализъм, консерватизъм и т.н.). Само тя е в състояние да обоснове нашата борба срещу украинския нацизъм и либералния глобализъм, а всичко останало не е така. Идеологическият вакуум в такива условия може да доведе до фатални последици.
← Как заработать большие деньги? Б. Березовский Передел мира →

Комментарии 3