Поканата за рая ч.29 " Червената цитадела"

Москва

Челарски влизаше в Москва, пазейки грижливо в паметта си като най-голяма скъпоценност беседите с професор Арбузов за Велика Тартария-Булгария. Около него шумеше новата, съветска столица, но зад фасадата от алени лозунги и строящи се заводи неговият пречистен взор виждаше други очертания.
Той вървеше по московските пресечки и разбираше защо Наполеон през 1812 година е претърпял тук такова съкрушително, ментално поражение. Френският император нали бе тръгнал да превзема европейски град, а всъщност бе попаднал в сърцето на Източна България. На Поклонная гора Наполеон чакаше болярите — мислеше си, че пред него ще се преклонят покорни европейски барони. А срещу него стояха потомците на Тургеневи, Карамзини и Аксакови — същите онези татарски и булгарски родове, чиито предци векове наред бяха държали в юмрук цяла Евразия.
Социалните инженери на Париж и Ватикана бяха измамили своя Бонапарт, внушавайки му, че отива да воюва с «прости мужици» и казионна номенклатура. Те бяха скрили от него, че Москва е наследница на Велика Булгария, а нейният елит носи в себе си генетичната памет на Господарите на едновремешния свят. И вместо капитулация, тези «татарски боляри» просто запалиха фитила на московския пожар, пращайки по вятъра цялото величие на Запада.
Челарски вървеше покрай Кремъл и се усмихваше: троцкистите можеха да прочистят библиотеките, но не можеха да изчистят този дух от самата московска земя. В татарските названия на старите улици — Ординка, Балчуг, Таганка — живееше същата тази истина, която той сега носеше в сърцето си.
Но Москва посрещна Петър с оглушителен глъч, облаци от въглищен пушек и лепкава пролетна кал, която покриваше пероните на Казанската гара. Величественият блясък на столицата през март 1941 година беше прорязан от първите, едва забележими, но зловещи белези на приближаващата катастрофа. Между тълпите от бързащи пътници, учени с кожени куфарчета и селяни с вързопи, вече открито маршируваха патрули на НКВД със сини фуражки, а от високоговорителите ехтеше бодра военна музика.
Капитанът Сафонов вървеше крачка пред Петър, хладнокръвен, сух и безстрастен, сякаш не забелязваше деловата врява на огромния град. На самия изход от гарата, до една черна ведомствена „емка“, ги чакаха двама мъже в цивилни шлифери, чиито очи тутакси фиксираха бесарабеца.
Сафонов се спря, обърна се към Петър и му подаде опечатания плик, който беше изтръгнал от яростните ръце на Алемасов в Казан.
— Ну вот мы и на месте, Пётр, — спокойно каза капитанът от Одеса — Здесь заканчивается казанская шарашка и начинается настоящая большая химия. В этом конверте — ваше направление в Наркомат оборонной промышленности. Но жить вы будете в гостинице «Люкс» на Тверской. Органы Коминтерна уже выписали вам пропуск в Особое техническое бюро.
Петър пое плика, усещайки как тежестта на паралелната структура го приковава към софита на московската история.
— А вы?Снова будете в тени? —спросил Пётр с легкой иронией.
Капитанът се усмихна с онази своя суха, усмивка, която не вещаеше нищо добро:
— Моё место всегда там, где варится история, Пётр. Я буду присматривать за вами. Помните слова Раковского, которые записал Краснов: бюрократия сожрёт этот рай изнутри, но сначала вам придётся сжечь Бухарест. Люди из бюро Димитрова уже ждут вас в машине. Идите. И сделайте так, чтобы ваш порох не подвёл систему, когда Гитлер науськает свою орду.
Петър кимна, оправи овехтялото си палто и тръгна към автомобила. Капитанът остана на перона — невидима, неподвижна сянка на онази успоредна тайна структура, която вече беше разчертала картата на утрешната война.


Сянката на Куусинен

Коридорите на Коминтерна в Москва бяха по-хладни и безкрайни от тези в Казан. Тук никой не крещеше. Капитанът водеше Петър покрай затворените врати, зад които се чуваше тракане на пишещи машини и шепот на десетки езици. Накрая те спряха пред масивен кабинет в дъното на коридора.
— Нам сначала туда, Пётр, — тихо каза офицерът, посочвайки табелата без име. — Георгий Михайлович Димитров — это наше знамя. Но приказы подписывает тот, кто это знамя держит в тени.
Когато вратата се отвори, Петър не видя нито карти на партизански райони, нито лозунги. Зад бюрото седеше възрастен човек с безупречно вчесана побеляла коса и тънки, почти прозрачни устни — Отто Виле Куусинен. Той не стана. Погледна бесарабеца с очи, в които нямаше нито омраза, нито топлота. Това бяха очите на архитектор, който оглеждаше добре направен инструмент.
— Товарищ Челарский, — бавно, с лек скандинавски акцент проговори Куусинен, прелиствайки доклада на капитана. — Товарищ Алемасов в Казани думал, что порох нужен для его личного отчёта перед Хозяином. Глупец. Порох нужен для ликвидации старого мира. Ваш аргентинский паспорт остаётся у товарища Сафонова и той посочи капитана.. Для Москвы вы теперь — не пленный, вы — ведущий инженер сектора спецхимии Коминтерна.
Той замълча за секунда, и Петър усети, че този човек мисли в мащаби, които изтриват цели нации от картата на Европа.
— Товарищ Димитров ждёт вас, — добави Куусинен, и на устните му се появи едва забележима, ледена усмивка. — Он верит в балканское братство и вашу горячую кровь. А я верю в точную химию. Сделайте так, Пётр, чтобы когда наши танки войдут в Бухарест, румынские заводы уже горели от вашего барута. Капитан, проводите инженера к Димитрову.
Когато излязоха, Петър усети, че казанският капан е бил само детска игра. Тук, под погледа на сенчестия идеолог, се ковеше съдбата на новия свят, в който на хората бе отредена ролята или на гориво, или на железни винтчета в машината на Куусинен.

Когато тежката врата без табела се затвори зад гърбовете им и те отново останаха в сивия, безкраен коридор на Коминтерна, Петър усети, че коленете му треперят. Студенината, която лъхаше от Отто Куусинен, беше по-страшна от крясъците на Алемасов и калните мазета на Сигуранца. Това беше студенината на хладнокръвна, изчисляваща машина.
Петър спря, погледна капитана право в очите и тихо попита : Товарищ капитан, что это за человек? И вы, кстати, тоже? В Казани мне казалось, что Обком это власть, в Одессе думал, что НКВД стражи закона. А тут создаётся впечатление, что вокруг декорации…
Сафонов се усмихна накриво — за първи път, откакто Петър го познаваше. В очите на капитана от Одеса блесна същата онази суха, аналитична искра, която някога Иван Краснов беше открил, докато разследваше труповете и тайните архиви на „ежовщината“ заедно със Серов.
— Пётр, вы способный инженер, но плохий политик, — тихо, почти на ушо, произнася офицерът.— Помните, ваш земляк Иван Краснов в Тараклии и Бендерах всегда искал, кто стоит за спиной официальных дураков? Когда он со спецгруппой Серова копался в расстрельных списках Ежова, он понял главную тайну этой империи. СССР от начала и до конца управляется не наркомами и не секретарями обкомов. Они — лишь дрова в топке. Существует параллельная, невидимая структура. Безструктурное управление, Пётр.
Капитанът кимна назад към затворената врата на Куусинен.
— Такие, как Отто Вильгельмович, не меняются, когда меняются вожди. Они пишут программы, они двигают границы и они создают суперинтеллект новой эпохи. Наркомы приходят и уходят под расстрел, а эта параллельная ложа Коминтерна остаётся. Они выкрали вас из Бухареста не ради химии. Вы — фигура в их глобальной шахматной игре на Балканах. И сейчас мы идём к Димитрову только потому, что Куусинену нужен ваш порох, чтобы взорвать старую Европу. Идёмте. Георгий Михайлович думает, что он вождь, но он лишь пламенный мотор в машине, которую сконструировал этот финн.
Петър преглътна сухите си устни. Думите на Сафонов подредиха хаоса в главата му в зловеща, кристално чиста картина. Сега вече нямаше съмнение: „пушката“ беше заредена, паралелната структура беше реална, а той беше неин заложник и оръжие едновременно.
Те приближиха към следващата врата, зад която се чуваше гръмогласен, бурен смях и тежък балкански говор. Зад нея го очакваше Георгий Димитров.

Димитров

Вратата на кабинета се отвори и Пъкълът на ледения кремъчен разум, олицетворен от Куусинен, мигновено бе погълнат от гъст облак тютюнев дим и бурен, почти селски балкански глъч.
Зад огромното бюро, затрупано с карти на Югоизточна Европа и Латинска Америка, седеше самият Георгий Димитров — с разкопчана жилетка, разрошена гъста коса и неизменната лула в ръка. До прозореца, подпрял се на перваза, мълчаливо пушеше Васил Коларов.
С появата на Петър и Сафонов в стаята настъпи тишина, но не онази задушаваща обкомовска тишина на Алемасов, а напрегнатото затишие на стари вълци, които подушват попълнение в глутницата.
Димитров остави лулата, стана и бързо приближи към Петър. Измери го с онези свои пронизващи, черни очи, които някога бяха накарали нацисткия палач Гьоринг да крещи от безсилна ярост в Лайпциг.
— А, ето го нашият бесарабски аржентинец! — гръмна Димитров на чист, сочен български език, като улови десницата на Петър и я стисна с неочаквана сила. — Добре дошъл в Москва, другарю Челарски! Чух за казанските ти подвизи. Сварил си барут, от който на Алемасов му се разтрепериха коленете, а?
Петър усети как в гърдите му се отпуска една дълго стягана пружина. Родният език сред тази сива московска матрица прозвуча като топъл южен вятър.
— Здравейте, другарю Димитров, — отвърна Петър, като изправи гръб. — Барутът е готов. Но в Казан малко остана да ме пратят на Колыма... заедно с целия Букурещ.
Димитров се засмя гръмогласно, като погледна към Коларов.
— С Букурещ! Виждаш ли, Василе, какви държавници ражда казанската земя? Те мислят с мащабите на Наркомата! А ти, другарю Сафонов, защо мълчиш ? Сядайте, момчета, сядайте на софрата — тук няма обкоми, тук сме свои.
Коларов, който до този момент само наблюдаваше от прозореца, бавно пристъпи напред и заговори на руски, сменяйки регистъра на официалната коминтерновска кухня:
— Георгий, не расслабляйся. Пётр Челарский и Иван Краснов у нас на особом учёте. Краснов в своё время крутил баранку моей машины в Одессе и Харькове, знает каждый переулок и каждую явку. А теперь Краснов вместе с Серовым наводят порядок в Молдавии. Два бесарабца в одном узле — это слишком высокая концентрация автономии. За ними обоими присматривает лично Секретно-политический отдел.
Димитров махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха, и отново се обърна към Петър, преминавайки на руски, за да може капитанът да фиксира всяка дума:
— Пусть присматривают, Васил. Нам сейчас нужны не ангелы, нам нужны опытные волки, которые знают изнанку Европы. Пётр, ты поедешь в Наркомат оборонной промышленности, но твоя главная лаборатория будет здесь, в Особом техническом бюро ИККИ. Куусинен считает тебя химическим элементом, а я вижу в тебе искру. Скоро Румыния Антонеску пойдёт войной на Союз. Молдавию и Бессарабию придётся временно оставить — Краснов уже готовит там эвакуацию прокуратуры. Но мы вернемся. И ты, Пётр, напишешь такие рецепты подпольного барута из соломы, гуза-паи и самана, чтобы у румынских фашистов земля горела под ногами от Плоешта до Бухареста!
Петър седна на стола, усещайки как паралелната структура, за която му говори капитанът, го затиска с цялата си тежест. Той погледна двамата титани на българския комунизъм и зададе въпроса, който отдавна го измъчваше, докато размишляваше над съдбата на своите сънародници в Бесарабия:
— Другарю Димитров, Илияс Атаев в Каракумите и Алемасов в Казан ме гледаха като шпионин. Но в Коминтерна е пълно с наши. Защо след евреите, именно българите сме най-забъркани в това световно комунистическо движение? Откъде е тази лудост у нашия тих, земеделски народ?
Димитров замълча. Той бавно запали изгасналата си лула, дръпна силно и гъстият дим обви лицето му, правейки го да изглежда като излято от бронз. Коларов също се приближи, заинтригуван от дързостта на младия инженер.
— Хороший вопрос, инженер Челарский, — тихо, с дълбок и прегракнал глас започна Димитров. — Евреите са народ на Книгата, разпръснат по целия свят, те носят в кръвта си идеята за глобална справедливост и разрушаване на националните империи, които ги потискаха. А ние, българите? Ние сме народ на пресечната точка на социалните урагани. Петстотин години бяхме под османско иго. Нашата интелигенция не израсна в дворци, а в хайдушките гори и гръцкия интелектуален гнет. Българският дух е радикален, защото за нас свободата никога не е била даденост — тя винаги се е купувала с кръв и барут.
Димитров направи крачка към прозореца, посочвайки към Кремъл:
— След Освобождението Русия ни даде свобода, но ни докара и царски деспотизъм, а европейци и капитализъм. Нашите момчета — Благоев, Кирков, ние с Васил — разбрахме, че националната държава на Балканите е тясно пространство. Българинът, когато стане комунист, не става просто партиен чиновник. Той става фанатик. В нас живее старата богомилска ерес — неприемането на официалната власт, омразата към поповете и царете, търсенето на абсолютната правда на земята. Ние сме вторите, защото имаме титанична упоритост и родова памет, която не се трие от никоя Сигуранца и от никое ГПУ. Българите са закваската на балканската революция. И затова Коминтерна, залага на нас, българите. Те знаят: ако на българина му дадеш кауза и барут, той няма да спре, докато не взриви стария свят.
Васил Коларов кимна начумерено, потвърждавайки тежките думи на своя съратник:
— И затова, Пётр, вие с Красновым сте под наше око. Вы слишком умны для простых исполнителей. Но у вас нет выбора. Товарищ Сафонов, оформляй Челарского. Документы в Наркомат оборонки внести ко второй половине дня.
Капитанът, който през цялото време стоеше до вратата като безстрастн манекен, изпъна гръб и сухо козирува:
— Есть, товарищ Димитров.
Петър стана. Той разбра, че разговорът е приключил. Примката в Казан се беше разхлабила, но тук, в сърцето на Коминтерна, около врата му се затягаше златната верига на световната история. Той излизаше от кабинета като водещ инженер на империята, но в джоба му лежеше аргентинският паспорт, а пред очите му вече светеха пожарите на Плоещ и Бухарест.

— Ну что, Пётр, выслушали пламенные речи Димитрова? — тихо произнесе капитанът от Одеса , а в очите му блесна онази позната, кремъчна искра. — Георгий Михайлович красиво говорит по-болгарски, но когда дело доходит до оперативной кухни, он быстро вспоминает русский язык. Знает, старый волк, что у стен в Москве есть уши, а у Коминтерна — длинные руки.
- На что намекал товарищ Коларов, говоря, что мы с Красновым…под прицелом?
Капитанът се облегна на седалката и запали папироса, загледан в черния прозорец, зад който прелитаха редките светлини на предвоенните гари.
Сафонов дръпна силно от папиросата и гъстият дим обви сухото му, безизразно лице. Когато заговори , в гласа му прозвуча ледената яснота на човек, който чете секретните протоколи от Лубянка като отворена книга:
— Ваш земляк Краснов присутствовал на допросе второго человека после Троцкого- Христиана Раковского перед его конвоированием. Пока Алемасов в Казани орал, что сошлёт вас на Колыму «вместе с Бухарестом», Раковский в Москве прямо в лицо нашим следователям смеялся. Он открыл Краснову главную тайну этой кулинарии. Раковский прямо сказал: «Сталин и Хитлер подпишут договор, потому что оба строят фашистские государства по заказу глобальных хозяев
—. Христиан Георгиевич, ведь не скрывал: Троцкий и он сам — это элитные наймиты транснациональных финансистов, приказчики Ротшильдов. Весь этот марксизм и Коминтерн были запущены банковскими кланами как идеологический таран, чтобы руками пролетариата сожрать старые империи и промышленный капитал. Россия для них была лишь хворостом для мирового пожара.
Все думают, что Сталин— абсолютный хозяин Кремля. Но для глобальной матрицы Куусинена и мирового финансового капитала, Иосиф Виссарионович — лишь идеальный инструмент. Им нужен был диктатор, который железной рукой загонит 100 миллионов крестьян в колхозы, превратит страну в гигантский военный завод и заставит людей бесплатно варить порох. Сталин выполнил их эволюционную программу. Он построил для них каркас Нового Мира. А когда он станет не нужен — система нажмёт на рычаг и спишет его, как Ежова.»
Капитанът от Одеса направи кратка пауза, присви очи и с нисък, почти конспиративен глас добави главното:
— Но грузин оказался хитрее. Опираясь на старую гвардию царской контрразведки и Генштаба — таких зубров, как генерал Потапов, которые мечтали спасти империю от распада, — и при поддержке промышленников Рокфеллера Сталин перехватил руль. Они передали ему все имперские рычаги тайного сыска, помогли построить жесткий государственный капитализм и пустили всю эту троцкистскую гвардию финансистов под нож.
Сафонов погледна Петър право в очите и леко усмихна с крайчеца на устните си:
— Понимаешь теперь, Пётр, в какой переплёт вы с Красновым попали? Троцкого ледорубом достали, Раковский доживает в тюрьме, но их параллельная структура в Коминтерне — такие, как Куусинен — никуда не делась. Они просто перекрасились и между ними и наследниками царских контрразведчиков идёт тихая схватка И сейчас им нужен твой порох, чтобы всё-таки, поджечь Европу и свести старые счёты с Бухарестом и Берлином.
Сафонов дръпна силно от папиросата и гъстият дим обви лицето му.
- Вот почему Куусинен оставил твой аргентинский паспорт у меня? Вы с Красновым думали, что бежали от румынской Сигуранцы и казанского обкома. Но вы оба — в золотом обруче. Раковский предсказал, что СССР благополучно развалится сам, когда сталинисты постареют, а бюрократия сожрёт партию изнутри, как черви плод. Но перед этим будет война. Великая война, в которой Рокфеллерам нужен твой красный порох, чтобы покрошить старую Европу и заставить американцев оккупировать Запад. Так что, Пётр создавайте взрывчатку для подпольщиков и партизан... Скоро Бухарест действительно пойдёт на Колыму, а ты будешь тем, кто подожжёт фитиль балканского сопротивления.
Сафонов почука с пръст по папката в ръцете му.
— Знаете ли, Пётр, почему ваш земляк Краснов был потрясён, когда слушал Раковского? — тихо, с леден тон проговори капитанът от Одеса на руски. — Краснов ведь расследовал «ежовщину» на юге Украины, он своими глазами видел трупы и проклинал Сталина за коллективизацию. Но Раковский открыл ему глаза. Сталин лишь крутил ручку мясорубки, а вот саму мину под Украину подложил лично Христиан Георгиевич двадцать лет назад.
Петър се обърна, усещайки как задушаващата коминтерновска „кухня“ изпълва салона.
- Как это? Ведь Раковский создатель советской Украины.
— В том-то и дело, Пётр, — цинично се усмихна кпитанът, пускайки гъст тютюнев дим към тавана. — Он создал её как бомбу замедленного действия. В двадцать втором году, когда Сталин хотел сделать Украину просто частью России, Раковский устроил бунт в ЦК. Он, европейский масон и приказчик Ротшильдов, требовал для Украины полной независимости, права на свой наркомат иностранных дел и юридического права выхода из Союза. Он заложил эти границы, склеил несклеиваемое — Донбасс и Галицию, чтобы внутри всегда тлел пожар.
Капитанът от НКВД се приведе напред, и очите му станаха съвсем малки, като цепки на кремъчен автомат:
— Раковский делал это не для украинцев. Он выполнял программу тех самых глобальных хозяев из Нью-Йорка и Лондона, о которых рассказывал доктору Поланскому. Им нужна была гигантская корпорация УССР, оторванная от русской имперской традиции, которую потом, когда сталинисты состарятся, можно будет легко приватизировать через международные банки. Краснов понял, что украинский голод тридцатых и «ежовщина» — это был лишь способ загнать строптивое население в эту матрицу. Мина лежит, Пётр. Фитиль горит. И то, что Алемасов в Казани орал про Колыму и Бухарест — это детские сказки. Настоящая трагедия начнется тогда, когда эта украинская мина Раковского рванёт в будущем, разрывая на части весь этот советский рай.
Петър почувства хлад в стомаха си. Той разбра, че паралелната структура не просто вари барут в Казан за утрешната война с Хитлер — тя програмираше катастрофите за век напред, а той и Краснов бяха просто бележници, в които системата записваше своите кървави уравнения.