Родолюбието impotriva nationalismului. Есе

Родолюбието împotriva nationalizmului.

Денят на бесарабските българи е свързан с такова обществено явление като родолюбие и патриотизм. Обаче има различно отношение към такива проявления от страната на държавните институции и често с взаимно недоверие.
На тази тема ви предлагаме откъс от интервюто със съставителя на алманаха «Бесарабски гердан» Иван Динев.
-Иван Степанович, алманахът «Бесарабски гердан» става забележително явление в общественният живот, поне сред тези наши земляци, които проявяват творческа инициатива. Според вас, на какво дължи интересът към него.
- Именно на това, че «Бесарабски гердан» е народно творчество и неговото появяване дължи на следните обективни предпоставки: наличието на фонда «Български дух», интернет и родолюбиви активисти. Без всякоя от тези съставки алманахът не би се явил.
Другата, подмолна причина на раждането му има корени от съветското време, когато сред нашето поколение се явяват интелигентни, образовани младежи, възпитани в духа на гармонично развитие на личността. Тази образованост и възпитание в съчетание с патриахалният, български бит, сред който сме се родили и израснали, стават темелът за едно духовна, родолюбива проява, оформила се през 80-те години като «българска, бесарабска поезия». Това уникално явление и неговите творци създават нужното настроение сред младите бесарабските българи, и което в навечерието на «перестройката» придобива вече ново качество, което съм го нарекъл «българско пробуждане» и подробно съм го описал в очерка «Болгарское пробуждение в Бессарабии» https://www.megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/bolgarskoe-nacionalnoe-dvizhenie-v-bessa.html
Естественното е, че едно родолюбиво движение се нуждае за информационна трибуна и през тогавашните времена за тази цел служиха вестниците « Родно слово», «Роден край», «Български глас», «Камбана». Обаче вестниците си имат свой специфичен формат и требования, редакционна политика и всевъзможни ограничения от политически, технически, эстетически, идеологически и жанрови характер. По тази причина вестниците никак не могат да се «народни» и общодостъпни.
Но благодарение на Интернета нещата се променят и подмолното, родолюбиво течение избива на извори в блогосферата. Винаги готовите за прокламации, декларации и митинги, активистите-родолюбци се залавят за новите възможности, допълнени с нов житейски , професионален опит и мирогледни установки. Към нас, «старите» родолюбци от съветското време се добавят «новите», вече вашето поколение, получило образование в България и същественно разширило читаещата и пишещата публика, за която преди тридесет години не можехме и да си представим.
А можете ли по-подробно да опишете този преходни момент между «старите» и «новите» родолюци и в какво се заключава тази преемственост.
- Тази преемственост ясно е изписана на титулната страница на «Бесарабски гердан»: алманахът е издаден с съдействите на фонд «Български дух» и около двадесет спонсори и това са «новите», младите родолюбци. А съставителите са от «старите» и освен двамината, отбелязаните трябва да се има предвид, че нашето дружество «Кирил и Методи» никога не се разпадало и между нас винаги има духовна, другарска връзка, обмяна на мисли, идеи. Има и критика без всякакви чинопочитания, а има и беспрекословни авторитети, заслужили това с голямата си всеотдайност и компетентност. Никой не може да спори с доктора по филология В.Кондов или Н. Тодоров по езиковите теми, а с Тодоров и по историческото минало на българския народ. Ката ден аз се преписвам с такива известни наши хора от Одеса като В. Кирязов и И. Серт. Освен това, че те са прекрасни писатели и публицисти, с чието мнение аз винаги се съобразявам, те имат достойна гражданска позиция по отношение към нашето съветско минало и по отношението към което ние, бесарабци си имаме мнение отлично от многото балкански сънародници. И тази наша позиция е още един повод да имаме свой, бесарабско-български алманах. Нека нашата тукашна история, чувства, тежнения да бъдят известни за нашите балкански събратя от първа ръка, а не с различни трактовки от официални, полуофициални или авантюрни лица. Алманахът е огледалото, в което ние, бесарабци се виждаме и ни виждат: ба пременени, ба наивни, ба разголени…какви-то сме.


-Вие красноречиво отбелязахте преемственноста между поколенията на бесарабските родолюбци, но ми би било интересно да се изкажете по повод взаимоотношенията между родолюбците и тези, които им казват «властта».
О, това е много нервна и болна тема. Може да се каже, че пребиваваме в непрекъснато шизофренично състояние по причината, че нямаме авторитетни социолози и просто видни, мъдри и влиятелни хора, които би могли да разтурят нещата по местата си и да осветят пътят в мрачината на доминиращите идеологически клишета и манипулации.
Най първо, трябва да сме наясно с определението «власт». Не ще спорите, че има хора в селата, градовете, страните и по света, които нямат никакви официални постове, звания, чинове, но имат конкретно влияние върху обществото и тяхната весома дума или поведение има решаващото значение.
Социолозите дават такова определение на «властта»: реализувана на практиката способност към управлението. Това означава, че ако човекът има природна сила, той е водач. Ако е избран за цар и е свестен човек и личност – блазя на този народ. И историците пишат, че в древността именно тъй било устроено правлението и кановете (князете) са били подбирани и готвени от младежи, проявили природни задатки към управлението.
За пример мога да посоча цар Борис, спасил България от световната касапница и пролетарска, комунистическа революция. И това става изключително благодарение на неговите лични качества и едното от тях било искреното му уважение и обич към България и българите. Въпреки своят «немски» произход, той беше възпитан като истински, български родолюбец.
Обаче това е едно щастливо изключение от съвременните тенденции. Сега между истинската власт и «царете» няма никакво тождество. «Царете» са президенти, а по-точно, резиденти на едната от кланово-корпоративна группа, да не казваме – банда, а партия. Тези партии в рамките на съществующият цивилизационен, европейски модел или са устойчиви, традиционни, с аристократически корени като в «старата» Европа или декоративни, марионеточни като в «новата» и Молдова, Украйна, България.
Същото се отнася и към местните «царе». Най често, това са хора, предани на партия, но нямат никаква предварителна подготовка към управлението с хорски маси. Това примерно да назначат главврач без медицинско образование или директор на консерватория без музикален слух. Разбира се, че на практиката това е възможно и се прави, но когато един родолюбец застава пред лицето на примара и заявява, че написал гимн на селото и на български език, то в следващият момент ще настъпи една неловка пауза. Примарът просто не знае за какво им на тяхната банда-партия селски гимн на български език. Той започва да мрънка и сумти и накрая предлага на родолюбеца да изчака решението на съвета…А нататък добре знаем какво ще стане. Лъвът впрегнат в ралото …сиреч българите ги бива саде за оран, а ще ги управляват хорат с емблемата на буга.
Другата проблема е национализмът. Несведущите хора и управленци много мъчно се разбират в тези дефиниции: родолюбие, патриотизм, етнократия, национализм, нацизм и бързат да застават на «общочовешки ценности», за които, разбира се, има място в сегашният глобализиран свят.
А какво е родолюбието? Това е естественно, природно чувство на съпричастност към конкретна съобщност. А национализмът е вече държавна доктрина-нещо рационално, формализирано и понякога агресивно и се изражда в нещо противоположно на родолюбието.
За да съм по ясен, ще послужа с такава аналогия: има светло, човешко, емоционално състояние като свободна любов, а има брак и сексиндустрия. И едното и другото, уж са за потребностите на хората и имат едно общо начало – соитието. Но какво става с първоначалното, природното влечение в брака или публичните дома? За да се запази любовта и нежните отношения в брака са необходими един куп условия и ако супрузите с тях не разполагат, бракът се превръща в «общага за двамина» или още по-грозно, безкрайна война и понягога с фатален изход. Точно тъй става в страната, където обявяват, че националната кауза и родолюбието е най святото и е темелът на държавността , но в някои от тях всичко се развива по известен сценарий: етнократия, негласно межетническо противостояние, етнически чистки, изход на населението или въоръжено възстание, сепаратизм. И както реакция от страната на управляващите – нацизм, тази крайната форма на господство чрез убийства, страх и террор.
Защо тъй се случва? Причината е в свойството на държавната, организационна система (машина) и нейните елементи в лицето на чиновничеството, службашите да подчинява декларираните, гуманни, национални, солидарни цели на свои, корпоративни, сословни и класови понеже думата «государство» подразумевава «господство» на конкретен клас, сословие или корпорация. Това подчинение започва с безобидното название «бюрокрация», а сетне придобива качества на «мафиотски кланове», «корупция» и цялата светла идея за национално съгласие и тържество рухва.
Имаме примерни, щастливи национални държави – Хунгария, Швеция или Финляндия, но има и нещастливи: Сърбия, Украйна, Молдова, България.
Това означава, че национализмът, като държавна доктрина за страните, преминали през социалистическото битие, хич не подхожда и Хунгария е едно изключение. Нямат тези страни сплотен, културен и традиционен елит, способен да култивира такъв щепетилен проект без грубо насилие. Към това се добавя общо световната тенденция към глобализация и диктатура на транснационалните корпорации по- силни и богати от многото държави.
При таково положение съдбата на етническите групи в неродните държави е доста драматична, но не и безнадежна при условие, че прякото взаимодействие с гореспомените транснационални корпорации и подобни наддържавни структури поражда нова , сетевая реалност подобно тази в интернета, която позволява да другаруваме из целият свят, без да питаме позволение от държавните ни господа. Нашият гуру в света на новият технологически ред В. Кунев точно това отбелязва и подсказва на местните ни чорбаджии- правители. Обаче с голи технологии и масовият ширпотреб човешкият живот не се удовлетворява, още повече, че благодарение на технопрогреса и освобождението от трудовата рутина, хората теоретически вече могат да изпълняват служебните и производствени задължения по четире часа в деня и четири дни в седмицата. Останалото време хората могат да посвещават на своето развитие и участие в общественният живот с нужната компетентност. Която етническа група в Молдова първата ще усвои новите възможности за социалната организация в града или района, тя ще оцелее като културен субект. А които не успеят- ще се удавят в планетарният потоп на глобализацията. Обаче ние, бесарабските българи имаме и ковчег с название «България», който в известна степен може и да ни помогне.

Напрасный труд!
Нет, их не вразумишь:
Чем либеральней, тем они пошлее;
Цивилизация для них фетиш,
Но недоступна им её идея.

Как перед ней ни гнитесь, господа,
Вам не снискать признанья от Европы:
В её глазах вы будете всегда,
Не слуги просвещенья, а холопы.
Фёдор Тютчев