"Примката на съдбата." П. Люленов
- Опубликовано:
- Блог: Пенджер към света
- Рубрика: моё творчество
- Редактировалось: 1 раз — 12 мая 2023
0
Голосов: 0
717
-1-
Ристю и Кина, записани в черковната книжа като Христофор Гуйков и Екатерина Банкова, още от малки им беше съдено да се «вапцани гарванчета» в тяхната, кортенска махала.
И не са виновни толкова децата, колкото техните предци. Враждата на техните родове извира от старото, османско време. През онези времена в балканския Кортен, тамошният селянин Гуйков дава малкия си син за еничерин. Момчето им било способно, получило нужното военно и административно образование, за да бъде назначен каймакан- околийски началник в родните си места.
Обаче когато започват кърджалийските размирици, едната от българските хайдутски чети я оглавява Банков Въльо, кортенски левент с юначен характер. Макар, че виновниците на кърджалийските разбои са дивите, черкеските банди, умишлено преселени от Кавказ, османските власти с криво око гледат именно българите, а не кърджалиите- частните армии на тукашните бейове-сепаратисти. И когато Въльо Банков е заловен, Гуйков, вече прекръстен като Ахмет ефенди, с пръст не мръдна да спаси своя земляк от бесилото. А можеше.
Оттогава Гуйкови и Банкови люто се намразяват, и дори преселването в Бессарабия никак не загаси жарта на вековната омраза.
И тъй да се случи, че когато малките Ристю и Кина тръгват през румънското време на школа, те се водят заедно, се сдружават, наедно играят в махалата. Ката дзаран Ристю минава покрай портите на Банкови, подсвирква и те с Кина привично тепат по прашните, кортенски улици към школата.
Дорде децата бяха малки, родителите им скърцаха зъби, ама спотайваха своите душмански закани. Но когато дойде времето за ергенлък и моминството, школата е забравена, и порасналите деца остават затворени в семейно-родовия обръч. През неделните и празничните дни на хорото те са също под неуморното наблюдение на по-големите братя, сестри и роднини. При, едва навършела 16 години, Кина зачестяват сватове не саде от Кортен, ама чак от Тараклий и гагаушките села..
Мина се колкото се мина, и Кина е дадена за булка през три двора от Гуйкови, а през малко Ристю е мобилизован в румънската армия и служи в Текуч. Подир службата тутакси го сгодяват за една мома от Долната махала, и на двадесет и две години Ристю е баща на близначета.
Кина също е с две деца, когато започва бесарабската, грозна орис.
С настаняването на съветската власт през 1944 година, Ристю тутакси е изпратен в трудова армия на Урал. Тук младия бесарабец се освобождава от селската, патриархална свенливост. Става избухлив, дързък и всеги миг е готов да скочи на лобут, ако види зор.В края на такова преображение, той подкокоросва десетина бесарабци да бягат през лятната тайга. По голямо чудо и късмет Ристю успява да сигне до родните краища, ама неговите другари до един са изловени и изпратени в затвори. Тукашното милиционерско началство гледа през пръсти на «трудовия дезертир» според започналата се голодовка и нямаше как вече да преследват младия баща с три деца и тежно заболялата им майка. В къщи нямаше никакви запаси и ги чакаше гладната смрът. Отчаян, една нощ, Ристю стига до Тараклийската железнопътна станция, където струпаното за изпращане зърно, охранява взвод красноармейци. Като степен вълк, надушил кошарата с плячка, Ристю се промъква към купицата зърно, напада пазача, обезоръжава го и му обяснява да мълчи, че инак ще бъде заклан. Бързо напълва един чувал с пашой и изчезва в тъмнината. До дзаранта Ристю беше стигнал Кортен, спасява децата си от глад, но жена му почива през лютата зима 1947 година. Тъй младия Ристю Гуйков остава вдовец с три деца в полуизмрялото село, а малко подир това се чу, че мъжът на Кина се удушил в донбасската мина, завален от срутения кюмюрен пласт. И тя остава с три деца и по някакво чудо уцелява през гладната зима.
Ристювете деца, като деца- копнееха за майчинска милувка, и младия вдовец все по-често му хрумваше за Кина и все по-често изплуват от паметта детските им, безгрижни и светли дни на дружба и приятелство.
Но сега те са възрастни хора и от враждебни родове и от двете страни на невидимия синор по-непрестъпни от видима стена. Обаче природата взима своето и Ристю все по-често сънува хубавата Кина, а сърцето му започва по-силно да тупти, когато я зърни из улиците. Но докато вдовеца се двоумеше и бореше с разгорещената кръв, съветската власт пак се нуждаеше в сила мъжка за трудовия фронт: страната е в разруха, с избито население , войната пак е на прага, макар и «студена». Но на кого ще остави децата?
Това разбира и кортенския председател на Съвета и предлага на Ристю една авантюра: да се скрие някъде на десетина дни, дорде мине мобилизацията, а на военкома ще кажат, че е заминал за Украйна на гурбет.
-2-
Тази вечер Кина вече се стягаше да легне до заспалите деца, загаси ламбата. И веднъж видя през пенжерчето мъжка сянка. «Крадец»- първото, което й премина през ума. Куче нямат- то издъхна през зимата и друго не взимат, защото няма с какво да го хранят. Всичко до шушка се изяваше от трите деца, вечно гладни и болнави. Всичките им запаси: половин чувал пашоено брашно, даван на Кина от, неотколе създадения, колхоз. И той е скътан тук, в хаята. На чувала Кина набара единственния защитник на техния дом и живот- брадвата. Младата жена застана малко встрани от входната врата, залости резето и зачака с разтуптялото се сърце.
В нощната тишина ясно се чуваха плахите стъпки на нощния грабител. Да изкочи и да викне? Но кой ще я чуе и помогне? Из къщите останали саде полуживи баби , дядовци и убити от работа по-млади булки. Един мъж има в махалата, Ристю и се чу, че пак го дигат на Урал.
Стъпките спират точно до вратата. Чу се някой да шари по нея и, накрая, щракна клямката, вратата мръдна, но резето я спря. Кина, колкото да е смела жена, ама краката й стават ватени и глават й се пръскаше от бученето на кръвта.
От един, по-як мъж, резето може да е отскубнато без голямо налягане, и Кина се приготви за най-страшното: да посече жив човек.
Вратата пак шавна. Сетне-тишина и през малко:
-Кино, тук ли си? Отвори…това съм аз, Ристю…
Кина бавно се слузи на чувала с брашното и изтърва брадвата…
- Какво търсиш тук по ноща, бе, хайдутино ?
- Искам помощ от теб. Никой друг не може да ме помогне.
- Каква помощ? Ако те забелязаха комшиите, че си влязал в двора ни? И още и по нощя? И сетне да обадят на нашите- Банкови?
- Никой не ме видя. Аз минах през арманите.
- Тогава връщай се пак там и скрий се в пашойника.
- Хайде…чакам те.
Кина изтупа фартата си, пооправи забрадката, плахо приоткри вратата и се промъкна до пашойника. Това беше първото им свидание.
- Казвай каква помощ искаш?
- Да ме скриеш у вас.
- Да те крия у нас?! От кого да те крия?
- От военкомата…уж съм заминал за Украйна на гурбет. Ако няма да ме има десетина дни и с три деца, нямали да ме пратят пак на Урала. Тъй председателя ми каза…
- Боже миличък! Че де да те крия? В къщи пълно с деца…
- В мазата
Кина се замисли и сетне решително тръгна към нея. Прегърбен, Ристю я последваше. Кина отключи нахтаря и отвори вратата. От мазата се зададе дъхът на влажна пръст, кисело зеле и бъчва.
- Кътай се! Дзарана ша приказваме…Виното не барай без мен.
Ристю прекрачи прага. Вратата се залости, нахтара щракна и клопката се затвори. И саде след миг Ристю се угади, че се случи нещо непоправимо и безразсудно. От тъмнината на дълбоката маза не саде лъхкаше студенина, а той е по лятна риза, но и се долавяше шумолене и, сякаш, някой тежко издишваше. Макар, че преминал през лагерните уралски изпитания и по природа не беше пъзлив мъж, тази внезапна затворенност, зловещата тъмнина и студенина направо обескуражват човека.
Едва сега, възпламененото му от тревожните събития, съзнание поистина, и Ристю ясно усети каква редица сумасбродни крачки е направил, макар и не по своя вина. Оставил три деца сами, послушал председателя и се скрил, гаче лалугер в дупката, от военния комисар и ще бъде набеден, че е трудов дезертир; и намерил спасение в двора на вековните родови врагове. Дори не му хрумна да вземе някаква горна дреха. Къде сега ще се дурдиса? Стъпалките на мазата са каменни, и може да се седне саде на прага, тесен и ръбат. И Кина…детските му спомени и обич към нея съвсем не са гаранция, че няма да го издаде на роднините й или на властта. И тя има три деца…
Ристю се помъчи да оживи в паметта лицето й през неотколешната им приказка, но пред вътришният взор изникваше саде облика на хубавата, применена ученичка…Всъщност той я забравил и сега има работа с непозната, възрастна и доста изпатила през тези душмански години, женица.
Изведнъж Ристю ясно чу, наближаващите към мазата, крачки.
- 3-
Заключила мазата, Кина се връща в къщи и ляга, без да се съблича. Това, което стана също е някакъв злокобен сън…Кой е този мъж, пристигнал през ноща, гаче тълъсъм и поискал от нея помощ ? Кина се помъчи да усети в душата си някакви топли спомени, но освен безотчетен страх от случилото се наваждение нищо друго не изникна в душата й.
Тя се прислуша към мирното дишане на децата си…останали, горките без баща и мъжка закрила…
Мисълта е кривна към мъжа в мазата…Чакай!..Та той няма даже де да седне, без да не настини…И другото- трябва и по нужда да ходи. Кина тутакси става, промъква се в голямата стая и вади от сандъка един голям кюрк на мъжа й, с който те се завиваха през зимното време, пътувайки с шейната до чадырския пазар.
-4-
Крачките наближиха, скръцна нахтаря. През отвора на вратата беше наврян един голям кюрк и тутакси, тя пак се затвори, но нахтара този път не се чу да щракне. Зашамаденият от тъмнината и нападнала го полунощната дрямка, Ристю една не се картулна по стъпалките от тежестта, на хвърления върху него, кюрк. Острата миризма на овчата кожа върна го бавно в познатия свят на мир и добрини, а сетне, затоплен от това чудо на българската, стопанска култура, Ристю благостно заспива.
Обаче ката дзаран, още в тъмното, той трябваше да се събужда от скърцането на вратата. Сетне влизаше Кина, правеше му знак да мълчи, спускаше се по стъпалките на дъното, точеше в една кратунка вино и я подаваше на, застиналия, гаче кърски истукан, Ристю, добавяше му един комат малай и излизаше. Нито една жива душа в двора и махалата не трябваше да знае за тяхната тайна. Сетне Кина грабваше мотиката и бързаше къде колхозното правление.
Цял ден затворникът чуваше детските глъчки и гласове, крясъци и смяхове на Кинените деца. Понякога те играеха право до вратите на мазата и трудовия дезертир слушаше с часове техните детски приказки, обиди, свади и мечти. За случайно децата да не отворят вратата на мазата, Ристю я задръстваше отвътре с един сап от мотиката. А изведнъж той чу и гласа на неговия син. Сигурно, той минаваше по улицата и привично се зджанка с децата от родовите им душмани и зафитири по тях няколко буци пръст. Сърцето на Ристю се свиваше от мъка и безсилие.
- 5 -
Срокът на Ристювото доброволно затворничество траеше вече една седмица, когато той се угаде, че през акъла му минават всякакви дяволски хрумнования и греховни мисли. Също, принуденото телесно бездействие, младия, мъжки организъм и катадневната порция вино с малай започнаха да му объркват ума, и дезертира начена да гради план.
Най-комедното беше това, че Ристю още не е виждал своята школна другарка пред дневната светлина, а саде в тъмното угаждаше нейната кръшна снага и примамливият мирис на женското тяло, когато то наскоро бързаше да премине покрай опасната зона.
Кина си даваше сметка, че рано или късно ще стане неизбежното. Не, че се страхуваше, а защото вече с Ристю се свързани с една обща орис и примката на съдбата им здраво се затягаше. Ката път, на излизане от от мазата, тя забелязваше, как в тъмното святкаха очите на школния й приятел.
И това стана…през последната десета вечер. Тя видя видя, че Ристю тръгна по стъпалките подир нея, което по-рано никога не се е случвало. Когато Кина привично се наведе да поднесе кратунката към бъчвата, Ристю сръчно я изпревари и извади чепа. Кратунката бързо се напълни, но Ристю чепа не връщаше, и Кина машинално запуши дупката с пръста. Подир малко време на двусмисленото мълчание, Ристю чува спокойния глас на Кина:
- Прави каквото ша правиш, че пръста ми се застуди и изтръпва.
Изпъром застоялият се айгър се слиса от неочакваната, доброволна капитулация, но чепа не връща…
Когато чепа беше върнат, Кина се изправи, се пооправи…бутна кратунката в ръцете на неспокосния ухажьор и тръгна по стъпалките нагоре. Ама стъпваше някак инак, с значение…И вратата на мазата остана незаключена…Това означаваше, че Ристю трябва да се измита…
-6-
Да си замине, без да се сбогува със своята спасителка , би било не по-христиански. Както и през първата нощ, Ристю щракна клямката на входната къщна врата и чу гласа на Кина:
- Върви си!...Не бери кахър. Да не мислиш, че ми се досвидя за виното…
Ристю тръгна в тъмното и преди да прескочи плета, изведнъж чу гласа на Кина:
- Варди се…
Значи, тя не му се сърди и той вече беше готов да се върни, но вратата на къщата се затвори.
Злочестия баща завари децата си гладни, окъсани и наплашени. Ката ден дохождал военен човек и разпитвал за баща им. Децата отговаряли, че е заминал на Украйна, но това беше неправдоподобно: селяните нямат паспорти, а баща им е под наблюдение още след бягството му от Урала. Поредното дезертирство на този твърдоглав кортенец вече не можеше да се прикрива и вече на другата дзаран пак се явява участковия милиционер и без да чува наивното бръщолевене на Гуйков, го поведе в селсъвета. Там председателят саде свиваше раменете: законът е по-силен от него и Ристю с конвой го откарват в райцентъра, където изпъром го затварят и през два дни с още четирима са признати за дезертири и осъдени на пет години затвор.
Кина, като научава за осъждането на Ристю, взема децата му у тях, ама след няколко дни жената разбра, че не може да прехрани шест деца. Заплата от колхоза не дават и работа там вече твърде няма. Слисаната Кина отива при председателя на селсъвета, но и той не е Господ:
- По закона не можем да ги настаним в детдома, защото имат жив родител…ама ша похортувам с директора…
Директорът се оказа разбран човек: изпъром взима децата, уж на една седмица, сетне остават завинаги…
-7-
Но внезапно умира Сталин и нещата в съветската страна се променят. Най-първата крачка на новото правление беше амнистията на жертвите на принудителните трудови лагери, и Ристю получава уведомление, че и той ще бъде освободен досрочно. Обаче това известие поражда в душата на бесарабеца смътна тревога и обърканост:
- Какво сега да се прави? Да остана тук, но вече доброволно и по договор или да се върна в Кортен? А какво там ме чака ? И кой?
Подир няколко дни терзания, той намисли да пише писмо на Кина с предложение да се вземат като мъж и жена, като съпрузи. Тъй да си изгледат децата и да прекарат другата половина на живота си. Написа писмото повече от отчаяние, отколкото с надежда и беше безмерно зарадван, когато получи писмо от Кина. Без да знае дори какво там е написано, той целуваше плика, сякаш това било лицето на дългоочакваната севда.
А тя пишеше:
« Ристьо, ако си намислил тъй както ме писа, довадай си право при мен, в къщи. Аз ще те посрещна, както стопанин на моят двор и семейство. Каквото му е съдено, това ша стане, Вижда се, че самият Господ тъй намислил : да бъдем мъж и жена. Сега и двамата сме самотни, тъй, че довадай си и ша живем заедно. Ний и тъй сме вече мъж и жена, макар това стана хич не по-хорски. Аз бях готова да те простя тази калпазанщина, ама пак ни разделиха. Но сега вече няма никакви пречки да се съберем и да живем като хората. Моите роднини и те вече мирясаха след тежките години на войната, голодовката, а двата ми брати ги дигнаха на Алтая…
Имаше и дописка: « Ако ти пак ми се подиграваш, тогава, моля те се, нивга да не разправяш за онова, което стана между нас. Господ ти е съдия.»
Ристю пак целува писмото и ясно осъзна, че детската му памет и прекараните бели не саде съживиха човешката благодарност към своята приятелка от детството, но и усети, че вече обича тази жена с цялата си същност на зрял мъж. И всичко изведнъж се натъкми ясно и естественно: той знае кой го чака и какъв ще е нататък техния живот и как ще изгледат децата си.
Настъпи денят, когато Ристю напусна зоната , се връща в родното село и право в къщата на Кина. Тя радостно го посряща след толкова години раздяла, подстроена от самата съдба.
Превел от руски: Иван Динев