Бабник. Част 3

  • Опубликовано:
  • Блог: Пенджер към света
  • Редактировалось: 2 раза — последний 12 мая 2023
0
Голосов: 0

889

Бабник. Част 3

Анучино
От Братск Сашо праща шифрограма на командира на специалния полк, че първата част на заданието е изпълнена и той заминава за Владивосток по железницата. За почти цял месец обитаване в тайгата, той тъй се вживя в магическата, сибирска природа, че искаше да я вижда още няколко дни, макар и през прозореца на транссибирския влак. А ето и изгледът на Байкал и далечните върхове на Саяни. Таман встъпваше в силата краткотрайното сибирско лято и докъдето стигаше погледа се простираше безкраен, зелен океан. «Под крылом самолета о чём-то поёт зеленое море тайги…» Също тъй.
Подир Чита и към Благовещенск тайгата започва заметно да се променя. Островърхните елхи и крехките, полуголи пихти и лиственици отстъпват на север, към тундрата, а тук, покрай магистралата, все повече иглолистната тайга се смесва с листвените брези, трепетлики, дъбови, кльони, ясени, за вече зад Хабаровск тайгата да се превърне в северна джунгла, добре позната на «Музиканта» от първото, армейско учение. Обаче тогава, освен усурийската тайга нищо в този край Сашо не успя да види.
С наближаването на Владивосток, който е «далёко, но город нашенский» ставаше все по-топло и Сашо трябваше да премине на «лятна форма», слагайки в раницата целия си таёжни гардероб.
Пътувайки в плацкартния вагон, в който пътниците се сменят доста често и по селската, общинна привичка Сергей Смирнов винаги бил канен в поредния пътнически гуляй, съпровождан с водка, душевни приказки и кълнене в адрес на некадърните управители. Понеже Сибир за тукашните хора е родна майка, те нямаха такъв страх пред възможното наказание за антисъветски приказки, отколкото хората от европейската част на СССР, прекарали всякакви депортации, голодовки и трудови армии.
Спецназовецът "Музикант" практически пребиваваше с непрекъснат махмурлук и накрая, попада в лапите на един жизненолюбив, червендалист здравеняк в пенсионна възраст и с характерен украински говор. Скромният, отзивчив и деликатен Сергей му изпял « Всюду буйно квикне черемшина…», го поразява право в сърцето и този баща на четире дъщери, винаги мечтаел за син, направо се влюбва в този хубав, строен «заробитчанин». Дядото настоява Сергей да му стане приведен син или зет и нямал да го пусне никъде, дорде не погостува у него в едно приморско село Анучино. «Музикантът», бидейки постоянно в зашамадено състояние и обласкан от настойчивите домогвания на този юначен пенсионер, напълно са предава на неговата воля. Те слизат на станция Манзовка и от там потеглят към някакъв си град Арсеньев, в който имало вертолетни завод. Рано дзаранта те от Арсеньев стигат до Анучино, тукашен райцентър.
Жената на Игорь Николаевич, Лидия Петровна се оказа също много радушна, гостоприемна и хазяйствена стопанка. По всичко личеше, че супрузите искрено се обичат, макар в такава напреднала възраст това е доста рядко явление. Жената и целуваше, и прегръщаше мъжа си, и го обсипваше с весели шеги.
Завръщането на скъпият стопанин е съпроводено с цвилине, блеяне, лаене, мучене, грухтене и кудкудякане. Тутакси се обаждат и близките комшии, и ето вече сурнат бурканите с самогонка. Усещаше се, че Игорь Николаевич е душата и главата на местното население. Представяйки Сергей, той казваше, че намерил си син или, в крайна, сметка-приведен зет точно.
Такова посрящане и уважение към своята персона Сашо никога не изпитвал и с горчивина отбелязва, че неговите родители, колкото да са родни и кръвни, не могат да се сравнят по душевното обаяние и откритост с тези, съвсем случайни за него, хора.
Лидия Петровна, поддържайки шеговитата вълна на мъжа си, настоява Сергей да й казва «мать» и наскоро го заведе в една от многобройните стаи в тяхната голяма къща и нареди на мъжа си изпъром да стъкми банята и сетне да обикаля конете, кравата, овцете, прасетата и комшиите.
Първата вечер в този чудесен край и къща преминава като голям празник, без ясно да се осъзнава коя причина е най-важната. Игорь Николаевич между песните разказваше за трите си по-големите дъщери, у които гостувал в Красноярск, Иркутск, Чита…а за малката, четвертата дъщеря, която учила във Владивосток намерил годиник и прегръщаше яко, сидящия до него, Сергей. Всичките радостно плескаха ръце. За да благодари гостите и стопаните, Сашо взима аккордеона и напълно покорява сърцата на селските хора. станали за нищо време тъй близки и родни.
На другият ден беше запознат с огромното хазяйство и за пръв път яхва кон. Освен това, той беше запознат с семейните албуми и с снимките на неговата задочна годиница Оля. По снимките личише, че «годеницата» му е весело, симпатично момиче и мяза че е с характер. Родителите й бяха недоволни с нейният избор да учи на театралното отделение в института на искуствата. По тяхното мнение тази специалност «човек не храни» и е нещо несерьозно, още повече за едно селско момиче. Но понеже той, Сергей е добър музикант, сигурно, ще са дурдисат един друг.
Но най-странното беше, че нито веднъж не го запитват от къде е, що е, и какво ще върше във Владивосток. По-късно той разбра, че това си е една сибирска особеност, в края, където всеки един, в една или друга степен е потомък на преселници, каторжници, затворници, държавни престъпници, революционери и какво ли не е. Може би, душевният човек - Игорь Николаевич е бандеровец или кулашки син, ако се съди по неговата стопанска хватка. И неговото хазяйство е по-уредено, отколкото на местния совхоз, приличащ повече на зона, в която Игорь Николаевич и подобни на него трябваше ката дзаран да се явяват на проверка, за през два-три часа лутане сред винаги неизправна и разглобената техника, да се почерпят с една водка и да се пръснат по своите дворове, където се залавяха за истинска работа, ходеха на лов или за риба.
Другата мисъл тровеше душата през късните, нощни часове това е странната му «командировка» в Владивосток. Сашо му домъчня за армейския живот и колектив, в който той за една година получава толкова знания и полезни личностни качества, колкото е немислимо да овладееш при «нормален» живот. Мяза, че мъжът на Светлана добросъветсно изпълнява нейната воля Александр Танов да бъде изварден от нападките на разярената «гейша». Докато той е в армията ще е недостъпен за нея. Ама сетне? Сигурно, полковникът намислил някакъв план, щом му оформил паспорт на името Смирнов Сергей.
Тези душевни терзания на Сашо изведнъж се разрешават по най-неочакван обрат. Става известно, че в близкия град Арсеньев предстои първият преглед на доскоро сниман филм «Дерсу Узала» от прочутия режисер Ахиро Куросава. Многото сцени били правени в тайгата недалеч от Анучино и няколко тукашни мъже били снимани в «масовката». Тази обява предизвиква голямо въодушевление сред анученци, директора на совхоза организира транспорт, за местните работници и ученици да видят киното и родните места в него. Сашо използва този момент да напусне Анучино, но все пак, Игорь Николаевич успява да натовари с една чанта, пълна с продукти за Оля. Той, сигурно, решил настойчиво да въплати своят план за приведеният зет, а Сашо нямаше ред да обиди тези великодушни хора.
Премиерата на филма «Дерсу Узала» минава на екрана, изнесен извън кинотеатра на градския мегдан, събрал почти цялото население на Арсеньев. След сеанса на сцената се явяват Ахиро Куросава и исполнителят на Дерсу Узала-тувинския актьор Максим Мунзук.
Имаше нещо фантастично в това-да видиш световно известният японец и токущо слязналият от екрана Дерсу Узала сред масата жители на едно съветско, малкоизвестно градче на краят на света. И тъй ли Александр Танов да се озове тук в нужното време…

Владивосток

Влакът пристигна рано дзаранта и Владивосток учудва бесарабеца хем с необичайния си вид според накацалите по сопките сгради, хем с трите вокзала, събрани на едно място: морския, железнопътния и автобусния. Саде тук може да се види, как се разминават тепловозите, теплоходите и автобусите. Много е удобно за пътниците.
Времето обещаваше да е горещо, все пак, вече е средата на лятото. Характерният за Владивосток, дъждовният сезон и мъглите си отминават и настъпват знойните дни.
Сега Сашо се двоумеше какво най-напред да направи: да си ходи на задочната «квартирата» ли, да закара чантата с пратката на Оля ли. Понеже времето беше ранно и хем хора нямаше из улиците, хем траспорта не се виждаше още, Сашо сдава чантата в багажната камера и тръгва наслуки през утренния здрач по една уличка, водеща нагоре от вокзалите. Избраната посока излезе сполучлива, и след известно време той стига до кинотеатра «Океан» и от там той вижда това, което очакваше- морето. Макар, че това е само заливът и се вижда отсрещния бряг, но магията на водната стихия го пленява и Сашо бърза да се спусне към брега. Това е градския плаж, но засега няма никой. Ромонът на прибоя, смесен с тревожните писъци на чайките му напомнят вечера на одеския плаж Ланжерон. Но онова море-Черно, а това е Японско. Дорде Сашо размишляваше над новите гледки и звуци, започва да се развидилява и първите слънчеви лъчи огряват върховете на по-високите дървета и сгради. Градът се събуждаше, а в родните, бесарабски села едвам се пръскат от танците и се прибират за сън.
Сашо тръгва в обратната посока, взима чантата и в адресното бюро научава, как да намери «своя дом» и общежитието на Оля. Дорде стига до общежитието, улиците се изпълват с хора. бързащи на работа, занятия, магазини. Но Сашо успява да завари Оля, която вече се стягаше да напусни стаята. Тя доста се изненадва от неочаквания хабер и весомия армаган, изпратен от родното Анучино и, още повече, от непознатия, снажен хубавец. На свой ред Сашо отбелязва, че макар момичето явно се смути, изчерви, но поведението е много естественно и емоционално…Но сетне Оля се оборави , поканва Сергей на гости в близката събота и хуква да стигне другарките си.
Сега на Смирнов Сергей не му оставаше нищо друго, освен да си «ходи у дома». Той тръгва по централната улица «Ленинска», запознавайки се с града в който е прописан. От едната, страна нагоре по сопката се възкачваха многоетажните сгради, се редиха, традиционните за столиците, казьонни заведения, а от другата се простираше «Золотой рог», заливът, по който се плъзгаха чевръстите катери покрай белоснежните теплоходи и се чуваха сигналите на пристанищните кранове.
Улица «Менжински» също е била наблизо и до едно пазарче, където ролята на кавказските търговци изпълняваха тукашните корейци. Ето той стига до една девететажна сграда, качва се на втория етаж и спира пред номера «15». Макар, че нямаше ключ, за спецназовеца това не е проблем, обаче нещо му подсказа, че вратата е отключена и вътре има някой.
На мигновение Сашо се развълнува, но сетне приотваря вратата и решително прекрачва прага.



Нареждането

Най-малко той очакваше да види именно този човек. А той да бъде неговият армейски приятел и непосредственния командир по последната операция Рашид Мансуров. Той скръстил ръце, стоеше в коридора и демонстративно чакаше Смирнов Сергей.
- Как это понимать, товарищ сержант ?! Где вы изволили шататься в течении восьми дней, после выполнения предыдущего задания ? Каждый день мне звонит командир полка и я уже здесь целую неделю околачиваюсь…Отвечайте, когда с вами разговаривает старший по званию!
Въпреки шеговития тон на Рашид, Сергей Смирнов трябваше след горещото прегръщане и потупване да отговаря основателно и подробно.
- Если честно, я в полном замешательстве и ничего толком не понимаю, что всё это значит,- и Сашо красноречиво разперва ръце.
- Ясное дело, что без бутылки нам не разобраться…Шучу. Мы мусульмане этим не злоупотребляем, но зато у меня есть кофе…растворимый и чавыча.
Когато съслуживците се натъкмиха в кухничката, от която се виждаше порта, корабите, далечните сопки, Рашид изплюва камъничето.
- После того, как ты прислал шифрограмму, меня командир полка вызывает и даёт мне задание прибыть сюда и дать тебе наставление. Он по какой-то причине не мог или не хотел со мной делиться относительно твоей тёмной истории. Я должен тебе просто передать некоторые инструкции. Официально ты считаешься на армейском задании или командировке. Мне поручено тебя представить в группу по изучению английского языка при конторе Тихоокеанского морского пароходства и одновременно на курсы судового электромонтёра.
Сигурно, «Музиканта» беше дотолкова слисан и се кокореше, гаче пукал, че Рашид не издържа , започва да се киска и едва не се заля с кафето.
- А это ещё зачем?
- Не знаю, но могу преположить, что тебя отправят за кордон…
- За кордон?! Шпионом что ли ?
- Навряд ли. Шпионов готовят в других местах…Единственное, что могу посоветовать- учись добросовестно и это тебе в будущем очень пригодится. Я доверяю командиру полка -он мужик порядочный и честный. Ничего плохого он тебе не пожелает, но, видимо, не мог мне сказать всё, а может и не нужно. Всё течёт, всё изменяется…А ты теперь рассказывай про свои сибирские похождения…
Накрая, през няколко часа Рашид прави резюмето:
- Ну, вот видишь, тебе даже невесту подыскали и без всякого калыма…У тебя судьба счастливая…и всё у тебя сложится хорошо.

Студентката Оля

През двата сетнешните дни Рашид и Смирнов Сергей обикалят всякакви кабинете и особенни отдели в Тихоокеанското пароходство, за Сергей да бъде включен в групата по изучаването на английски език и успоредно в класа на електромонтьори.
Третият ден е събота и Сашо кани другарина си да ходят на гости при студентките от театралното отделение на института на искуствата. Рашид е много заинтригуван с тази покана. След месечната раздяла с «Музиканта» таджикския интелигент нямаше с кой да раздели и думичка, освен редовните армейски рапорти, прикази и псувни. А сега сред женското общество от трите студентки-театралки Рашид направо излъчваше източно фино красноречие и с това помагаше на Сашо до някой си момент да е в сянката и да поразгледа Оля.
Лека-полека первичното отчуждение се стопява и младите хора се предават на безгрижното веселие и подигравки, смешни историйки, които с голямо изкуство и артистическо обаяние ги разправят бъдещите културно-масови работнички.
Армейците не остават отзад и с китарата грабват сърцата на очаруваните момичета.
Вечерта се завърше с разходка по централната улица и с танци в клуба за моряците. През цялото време «годеницата» на Сашо умело, деликатно и ненатрапчиво сумяваше да заличава непарното число от членовете на тяхната компания. Освен това, Оля своевременно насочваше съдържанието на техните приказки. Това правеше голямо впечатление на «Музиканта», придобил способността да преценява хората по най- различните им прояви. Към това се добавят стройната фигура и одухотвореното, симпатично лице на природната блондинка. В общем, Сашо, ако не успя да се влюби през първата вечер, но беше сигурен, че това няма да го отмине.
Рашид изглежда галантен и обходителен с трите дами,сигурно, защото гаремните традиции в техните земи, все пак се угаждаха в обноските на Сашовия, армейски началник.
Но на другият ден Рашид се сбогува и замина за Хабаровск и оттам на Камчатка, в воинската част.
Занятията в английската група се харесваха на Сергей Смирнов със своето приближение към практичния живот. Те се базираха на тематични диалози и след малко време, Сашо вече знаеше стандартните изрази за най- обичайните жизнени ситуации: да купи ли нещо в магазина, да попита ли за някакъв адрес или заведение. Редовно в класната стая довиждат американски или канадски моряци, които в доста весела и непринудена обстановка запознават съветските курсанти с обиходните фрази, идиоми и морския сленг. Тяхното появяване на курсите е извънредно явление в страната със строгия режим за контактите с чежеземци. Но винаги има щастливи изключения, а Сашо бил късметлия, както го обеляза Рашид.
Подготовката за електромонтьор минаваше по-скучно и тук Сергей Смирнов налягаше повече на учебниците, стремеше се да вникава в науката и с това подкупва преподавателите, които по-често му съветсват след курсите да постъпи в институт и да се изучи на инженер.
Но Сашо повече се интересуваше с практическото применение на придобитите знания и с голямо прилежание изпълняваше нужните задания, бидейки изпращан на практтика по катерите, в дока или търговските кораби. Там той мкжду черпенето с местните монтьори и заварщици запаметяваше детйлите на новата си професия, които най-добре ги знаят майсторите-работници.
Всяка събота Смирнов Сергей се явява в общежитието, където става свой човек и ухажьор на Оля. След два месеца такова ухажвание се завършва с преместването на студентката Олга на Сашовата квартира и с неочакваното предложение на «годеника» да играе в дипломния спектакъл. Ролята беше много близка на «годеника»: армеец, ветеран на вьетнамската война, в метрото се сбива с пиени изнудвачи и насилници. Авторът на пиесата е американец, но е актална и за съветската действителност. Уличната престъпност, наричана от съветската пропаганда «хулиганство», въпреки големите усилия на милицията, дружини, разцъвтяваше и в Съветския Съюз, подхранвана от стотици хиляди затворници, отлежали срока или по редовна амнистия пуснати «на свобода». Тук, на «гражданката» малко кой от тях свъсва със своята социална среда и все повече младежи попадат в мрежата на тарикатите рецидивисти.
Както обикновенно, творческите способности на Александр Танов и тук се проявяват. Освен песента, която завършва спектакъла, Сашо обогатява финалната сцена, разработвайки детално сбиването с бандитите тъй, че героят на пиесата демонстрира бойното изкуство, придобито в американския спецназ. От тази сцена са възхитени не само студентите, но и дипломната комисия.
А Оля, обвзета с благодарни чувства към «годиника», го слисва с обявяването, че тя е бременна и е съгласна да стане негова съпруга, но след защитата на диплома.
Обаче за «Музиканта» това признание е истински нокдаун с морален, «контролен изстрел».
Сънят
Игорь Николаевич, облекан като Дерсу Узала, неотстъпно преследваше Сашо, който правеше титанически усилия да се отскубне. Обаче в един момент той се подхлъзва и от висок бряг пада в реката: пълноводна и с такова бързо, отвличащо течение, че не позволяваше Сашо да се залови за някакъв клон, корен или камък. Освен това той чува наближаващия рев на водопада. В последният миг плувеца вижда, как по брега тича Рашид, мъче се да хвърле въже, но не успява…
Сашо се събужда целият изпотен и отегчен от видяното в съня. За да не събуди Оля, той бавно се измъква от леглото и преминава на кухнята, осветена от огромната, жълта месечина, виснала над залива.
Изглеждаше, че благоприятен изход от създалото се положение няма. Неизвестно как, на сашо му хрумна да тълкува съня. С преследването всичко е ясно: от такъв строг и суров човек, въпреки своето дружелюбие към хората, които му допадат, разминаването е невъзможно. Ще те намери и под камък и под дърво.
А реката? Сигурно, е животът, който те носи и те подчинява, колкото да ни си харен или хитър. Остава Рашид… Май един ден ще се яви с ново «задание», но това «задание» няма никак да е спасението от водопада.
- Что случилось, Серёжа?,- на вратата на кухнята с бяла, спална риза изплува Оля подобно на самодива.
- Да сон приснился странный, в котором меня несёт к водопаду.
- Ну, да. Скоро в нашей жизни предстоят важные изменения…Неужели ты их испугался? Бедненький, мой мальчик…, - Оля прегръща «годеника» си, целува го по челото.
Боишься, что я тебя заарканю и ты будешь, как у вас там говорят –приведен зет, вързано куче? Не бойся. Я давно поняла, что семейная жизнь не для тебя. Не потому что ты плохой человек. Наоборот, очень даже хороший со многих сторон и способный. Тебя нельзя держать в личное пользование. Как, например, нельзя заставить эту луну светить только в наше окно.
-А как же…
- Я всё уже обдумала. Неужели ты считаешь, что мне не хватило ума уберечься или хватило, чтобы тебя захомутать? Совсем нет. Просто такие парни попадаются редко и было бы глупо с тобой не пожить…
- А потом?
- А потом-суп с котом… Я уеду в Анучино или Арсеньев, создам там местный театр. А наш ребёночек будет расти у бабушки с дедушкой. Лучших воспитателей просто невозможно придумать, а я тоже не очень склонна к семейной рутине. Я не случайно пошла в театральный…На сцене жизнь гораздо богаче, чем в нашей, скудной, фальшивой действительности. Папа всегда мечтал о сыне. Вот, вместо сына получит внука. Это даже гораздо лучше.
-Откуда ты знаешь, что будет внук?
- Предчувствую.
- А как же я?
- Ты же сам сказал: тебя унесёт потоком жизни. Но свадьбу мы всё-таки сыграем. Я хочу видеть родителей счастливыми…А потом тебе предстоит командировка.
- С чего ты взяла?
- А для чего ты учишь английский и получаешь профессию судового электромонтёра?
- Так можно и на «Дальзаводе» работать или в доке.
- Можно, но это не для тебя. Я, конечно, многое о тебе не знаю…и эта странная служба в армии…И мне всё кажется, что у тебя на родине есть семья…
- Не совсем семья…одноклассница…
- И у неё тоже ребёнок?
- Да…ему уже три года
- Ну, вот…Видишь, я оказывается провидица.
Оля пак целува Сашо и се върна в спалнята.
Странно. Всичките го изпращат на накъде… И това той чу още тогава… от пристанушата Улянка
← Бруно Бауэр и первоначальное христианство. Какво не може българина? →

Комментарии 3