Бесарабци и браилският бунт (1841-42)

0
Голосов: 0

147

Бесарабци и браилският бунт (1841-42)

Днес, на 24 юни по нов стил (12 юни по стар стил) се навършват 180 години, откогато е завършено съдебно разследване относно участниците на Втория Браилски бунт (1841–1842). Патриархът на българското национално-освободителното движение – Георги Раковски и още шестима души са осъдени на смърт за участие в тази революционна акция. Тъй като Раковски притежава гръцки паспорт (под името Георги Македон), той избягва наказание и е предаден на гръцките консулски власти.

Трябва да отбележим, че в историята са известни три Браилски бунта, които станаха през периода 1841–1843 г., получили названието си от градчето Браила (Влашко), откъдето въстаниците планували да прехвърлят четите си в българските земи и да вдигнат едно всеобщо въстание. Обаче и трите бунта са били потушени от румънските власти, които се страхували от усложнение на отношенията си с Османската Империя.

Източниците показват, че бесарабските българи имат свой принос в подготовката на Втория Браилски бунт. Именно тогава се откроява първа бойна връзка на българите от Бесарабия с революционера Георги С. Раковски. През август 1841 г. той пристига в Браила и се свързва с главния организатор на бунта – Георги Казак от Галац. Ще отбележим, че галацките българи от своя страна поддържали тесни връзки с българите от Южна Бесарабия и Одеса. Именно в Одеса са изработени илюстрации, съдържащи портрет на цар Калоян и български национален герб. Портрет на цар Калоян бил много популярен сред българските преселници, не случайно Иван Селимински отбелязва, че „всички искаха да видят пред иконата си една подобна картина, да си припомнят за историята на своите прадеди…”.

В Бесарабия въстаниците са ръководени от Петър Ганчев, който е преводач в митницата в гр. Рени. Той е запознат с мнозина участници на Първия Браилски бунт, още повече, че редица от тях спасявайки се от преследване, намират подслон в Рени, където им помага същият Ганчев заедно с местните българи.

Именно Ганчев се занимава с организацията на Бесарабското крило на бъдещото въстание. Сред неговите съратници били Петър Мутаф, който е родом от Русе, а от 1840 г. живеел в Рени. Освен него, в групата на Ганчев влизал местния свещеник, българин Никола Стефанарий.

Петър Ганчев събира финансови средства в редица български колонии, с които се купува въоръжение. Установява връзки с първенците от Болград, представители на търговските семейства – Кирил Минков, Димитър Каназирски, Никола Бояджи, Стоян Топалов. Както сочат източниците, Ганчев и неговите съратници често нощуват в къщата на търговеца Никола Бояджи. Последният е предупреден от руските власти да не приема „тези подозрителни хора”, обаче Бояджи под предлог продажба на виното все пак посещава сънародниците си в Рени. Фактът, че постепенно центърът на революционното движение става Бесарабия, което по-късно пред следствената комисия признава самият Раковски.

Желаещите да встъпят в четата на Ганчев бивало да положат клетва, текстът на която бил съставен от него. Встъпващият в организацията се заклевал „да служи вярно и нелицемерно на своето истинно и природно славяно-българско Отечество”. Ръководителите на ренийската организация съставили писмо (придружено с подписите на бесарабските българи) до правителствата на Англия, Франция и Русия с молба за съдествие за освобождението на България. Същевременно организацията на Ганчев подготвила петима „апостоли”, които били пратени в българските земи да подготвят сънародниците си там към въоръжено въстание.Българите планували да съберат отряд от 1 до 2 хил. човека в Южна Бесарабия, които на чело с Ганчев бивало да преминат Дунав при Галац, където в същото време следвало да пристигнат доброволци от Молдова, възаглавени от Казака. Обединен отряд трябвало да мине в Браила, където местните българи начело с Раковски щели вечерта на 10 февруари 1842 г. да повдигнат бунт. Заговорщиците планували да превземат казармите на румънските войници и оттам да се въоръжат. След това се планувало четите да се прехвърлят през Дунава в българските земи и вече там да запалят искрата на всеобщото въстание. За основните центрове за съсредоточаване на бунта се виждали такива български градове, като Търново, Габрово, Казанлък и Свищов.

Руските власти първите разбират за предстоящия бунт, тъй като прехващат писмата на Ганчев. Царят Николай I, като разбира за това, на 28 декември 1841 г. нарежда „да се следи тази интрига”, за да може да се разкрие цялата организация. Обаче няколко дни преди да разбере за резолюцията на царя, военният губернатор на Бесарабия Михаил Воронцов, опасявайки се от бунт, в началото на януари 1842 г. дава приказ за арест на Ганчев. Лидерът на заговорниците в Рени е отведен в Кишинев, а вече оттам в руската столица. Като наказание за подготовка на бунта, Ганчев е преместен да служи в едната от вътрешните губернии на Русия.

Бъдейки разпитван за участието си в подготовката на бунта, Петър Ганчев с гордост заявява: „Доверието към мен на сънародниците ми и патриотическото чувство внушиха ми желание да бъда полезен в това свещено дело на българския народ”.

Николай I, опасявайки се, че ще бъде обвинен в това, че подтиква българите към въстание против Османската империя, чрез своите консули предупреждава султана, а и молдовския и влашския князе, за подготвящия се бунт.

В деня (10 февруари), когато се планувало да започне бунта, браилската градска полиция прави опит да улови Раковски и неговите съратници, обаче това не им се получава. Раковски след кратка перестрелка се скрива в къщата на един свой сънародник. В същото време в Галац е арестуван Г. Казак. След десет дни Раковски търси подкрепа от руски консул в Браила Карнеев. Обаче на 4 март Карнеев предателски издава българския революционер на румънските власти.

Макар Вторият Браилски бунт е бил разкрит, все пак това е един от важните етапи в национално-освободителните борби на българския народ. Българите от Южна Бесарабия, Молдова и Влашко се обединиха с една мечта – България да бъде свободна. Този национален идеал, по тяхното мнение, можел да се реализира само със собствени усилия и само чрез едно всеобщо въстание, въстание което, както посочваше Петър Ганчев, е само „в полза на нашето отечество”.
Иван ДУМИНИКА, доктор на историческите науки,

председател на Научното дружество на българистите в Република Молдова
← Как заставить людей жить....? Как разорить Твардицу ? →

Комментарии 1