РАЗКАЗ ЗА ЕДИН НАШЕНЕЦ

Да ви разправям сега за Иван. За него чух най напред от мои приятели руснаци през 1991 година. Разбрах, че той е етнически българин, бил е вицеадмирал на камчатския търговски флот и сега живее в Одеса. Разказите за него ми се сториха твърде интересни и ги помолих да ми дадат телефона му в Одеса.
Винаги съм се отнасял с огромен интерес към българските колонии в бившия Съветски съюз. През 1976 година пътувах нелегално с едни мои приятели с кола от Ростов за България и неочаквано се озовахме в едно малко градче, наречено с името Болград. Самата представка „бол” издаваше някаква връзка с България, но нищо не бях чувал по този повод. Бяха мътни години. Когато пресичахме града ми направи впечатление солидните застройки, хубавите и подредени къщи, нещо не характерно за руските провинциални градчета. Влязохме в ресторанта и тук потресен установих, че на съседните маси си говорят на български език. Вярно, малко архаичен, но все пак
български. Оказа се, че градът е изцяло българи и само военните в гарнизона са руснаци. Говорихме надълго и нашироко с тези българи и разбрах, че те почти нищо не знаят за Родината си, знаят само, че са се преселили там през турско и нищо повече.Нито български книги имат, нито български вестници са чели, изобщо изолирани от съветската власт накрая на необятната съветска империя, но въпреки всичко запазили езика си и традициите си.
Сега може би ще прозвучи прекалено неинтелегентно моето учудване да срещна е една чужда страна цели села и градове, населени с българи, но такова беше времето тогава. Нямаше никаква информация за това и едва към края на социализма държавата ни започна да се сеща за нашите сънародници в Русия, завързаха се връзки, започна проучване на техния произход и история и стана известно и на хората у нас за тези наши българи. Дотогава обаче и дума не се обелваше за тяхното съществуване, сигурно за да не се накърни по някакъв начин болезнената за руснаците тема за тревожната многонационалност на тяхната огромна държава.
Така или иначе тази среща остави дълбок белег в съзнанието ми и си мечтаех някога Господ да ми позволи отново да се озова в това място населено от истински българи патриоти и работари, които макар и сами, макар и дискриминирани от огромната държавна машина, бяха построили живота си по един прекрасен и завиден дори за нас, истинските българи начин. Затова, когато ми казаха за българина Иван от Одеса реших да се запозная задължително с него и да разбера повече за онези наши сънародници в Украйна. Обадих му се по телефона и все едно, че бяхме отдавнашни приятели му рекох:"Ванка, хващай първия параход и те чакам във Варна!" Той видимо се смути от неочакваното предложение, после благодари, защото се оказа, че не е идвал в България и се разбрахме, че вдругиден сутринта тръгва и ще пристигне късно вечерта с ферибота на Белослав.
В уречения час бях на кея и го очаквах. Фериботът закъсня и дойде в малките часове на деня и аз се завзирах в тълпата слизащо по трапа да позная моя гостенин, когото не бях виждал. Накрая всички пасажери си тръгнаха и на огромния плац на пристанището остана един дребен мъж на около петдесет, с плешива до съвършенство глава и къса шия, шишкав и смешен, защото ми напомни образа на големия съветски комик Евгений Леонов. Оказа се, че това е моят гостенин Иван. Настанихме се в колата и тръгнахме към Стара Загора. Макар, че беше вече много късно, реших да мина през Слънчев бряг да му покажа гордоста на нашето Черноморие. Някъде към три-четири часа сутринта стигнахме Обзор. Улиците бях пълни с народ. Чехи, поляци, унгарци тъкмо се прибираха от късните си запои. Спряхме в една кръчма и поръчах две шкембе чорби и две бири. Иван жадно разглеждаше пъстрите тълпи народ, по улиците кипеше купон и тук видях за първи път как очите на моя гостенин се напълниха със сълзи.
"Интересна работа, рече ми, прикривайки ги с ръце за да не забележа аз. За пръв път съм в България, а ми се струва, че духът ми е тук и никога не е напускал тази страна. Сякаш някога съм бил по тези места, толкова всичко ми е близко и познато".
И тука аз го попитах знае ли нещо за своите корени в България, кога и при кои обстоятелства са извършили преселването в Русия неговите деди. Отговори ми, че тяхното семейство се говори, че това е станало много отдавна, имало е война и тяхното село от България е тръгнало заедно с руските войски за да избегне последващото клане, когато русите си отидат. Каза ми, че тяхното село в Украйна е голямо, около пет хиляди души и в него, както и околните села живеят само българи. Беше ми интересно да слушам разказа му за тези българи, затова не го прекъсвах, а го оставих да разказва. А това бяха много интересни неща. Разказа ми, че по закон най старшия в семействата там е най старият мъж. Неговото мнение се изпълнява безпрекословно от всички в къщата. Младите нямат право да се женят за други,освен за българи. В последните десетилетия това табу започнало да се нарушава, макар и рядко и всеки, който го наруши е бивал отлъчван от общността на българите. Тази жестока система е била единственото сигурно средство за запазване на рода български, което нашите сънародници пазели като очите си. Имали българско училище в селото, българска църква и тези две институции били много силни, защото всички българи там плащали, всеки колкото може да ги има и църквата и школото, защото са осъзнали, че на тях се крепи духът български. Всяко дете, което отиде да учи в руските градове, след това е длъжно да се върне в родния си край и да помага там за неговия процвет.
Разбира се, в последните години поколенията се разбягали по необятната съветска страна, защото регионът, където живеят е предимно аграрен и няма работа за всички. Самият той се озовал на Камчатка, където вика, изпихме всичкото възможно вино на този край и посях българското семе и на тази далечна земя. Иван ми разсказваше всичко това много образно и свободно, от пръв поглед личеше, че моят нов приятел е открит и емоционален човек. Смееше се искрено и тогава лицето му ставаше особено симпатично. Очите му бяха толкова светли и сини, че го попитах дали някой от рода им не е нарушил заповедта на старшията в къщата и да е съгрешил с някоя рускиня. Не, отговори ми, целият наш род по бащина линия сме със сини очи.
Странен човек се оказа моят гостенин Иван Николаевич Дели.(така бяха го кръстили руснаците) Фамилията му била Деликабранов, но за по кратко и популярно му дали фамилията Дели - на името на столицата на Индия. (Значи и при тях е имало възродителен процес и тях са ги прекращавали). " И какво от това, ми вика, като ме кръстиха Дели - всички на село ме знаят като Иван Кабрана, а тати е Кольо Кабрана, изобщо на целия наш род ни викат „Кабранята”. Половина село сме.”
Прибрахме се в Стара Загора и няколко дена го водих навсякъде - бяхме на Шипка, в Пловдив, в София, за няколко дена обиколихме половин България. Моят гостенин толкова емоционално се впечатляваше от срещата си със старата си Родина, че искрено му се радвах и аз. Една вечер отидохме да вечеряме в едно малко ресторанче, в което двама братя бяха превърнали старата си градска къща. Масите бяха направо на калдаръмения двор, в който растяха три огромни дървета - смокиня, нар и хинап. Между камъните по двора бълбукаше малко поточе. Пихме по една две ракии и тук нервната система на моя гостенин се срина и както стояхме на масата, той заплака. Какво заплака, направо ревна, търкайки с ръце светлите си очи, от които извираха бистри сълзи. Не, това не бе от ракиите. Просто емоционалното напрежение му дойде повече. Оказа се, че той цял живот е мечтал да дойде, да види България, да се поклони на земята, която е родила дедите му, все едно, че се покланя на Божи гроб. И това неочаквано посещение на България, подкрепено със срещата с много нови и сърдечни приятели, защото всичките мои приятели го посрещнаха много радушно, очевидно емоционално го изпълни до краен предел. Той плачеше от щастие. Мъчех се да уловя и аз частица от неговото щастие, но беше трудно. Ние сме израстнали с България, тя по всяка вероятност е вътре в нас и ние не я усещаме или се сещаме за нея само тогава, когато тя ни дърпа ушите или ни наказва за нашето безхаберие. И навярно, само когато я загубим се сещаме колко ни е мила и незаменима тази земя, тези поля, прашните селски пътища, дълболите и мрачни усои и широките и плодородни равнини.
Разговаряйки с Иван Кабраня отново го зачекнах за произхода им. Попитах го да ми каже как се е казвало тяхното село в миналото, защото вече знаех, че руснаците сега бяха го прекръстили на руското Виноградовка, навярно заради огромното количество лозя, с което нашите българи там си изкарвали прехраната. Оказа се, че старото име на селото им е останало такова, каквото е било още преди да се изселят в Русия –
Бургуджии. Беше ми страшно познато това име и очевидно днешното Бургуджии бе някъде наблизо из Тракия, но не се сещах кое село е то.
И тук ми дойде една идея, с която реших да изненадам моя гостенин. На следващия ден без да му казвам къде съм, го оставих сам да се разхожда из града, а аз отидох и седнах в градската библиотека. Разрових се в книгите там и трудно, но открих това, което ми трябваше. В една монография на Серафим Северняк се правеше исторически преглед на преселванията на българи в Русия през 18 и 19 век. И там ясно и точно разбрах, че родът на моя гост произхожда от село Бургуджии (днешното Горно Александрово, до петолъчката по пътя за Бургас) и че половината село е избягало по време на руските походи на Балканите пре 1829 година. Сега с тоя чичко Гугъл това можеше да стане за броени секунди, но в 1991 година доста се поизпотих, докато открия истината.
Нататък беше лесно. Е, нямаше тогава още мобифони, но пощите работеха безупречно и откривайки телефонния код на село Горно Александрово набрах кмета на селото. Обясних му, че ми е гостенин един техен съселянин от миналия век и много държа да го доведа в тяхното село да види родния си край. Разбрахме се с кмета да отида при него за да се договорим по добре. Качих се на колата и без да казвам на Иван, отидох в Горно Александрово. Кметът се оказа много интересен човек. Родом от Горно Александрово, той завършил във ВИТИЗ кинорежисура, но за зла участ участвал като втори режисьор на известния български игрален филм "Завръщане от Рим". Режисьор и сценарист на филма бе синът на идеолога на БКП Борис Велчев - Иля Велчев. Навремето много се шумя за този филм, комунистите го забраниха за показ, а бащата на режисьора уж заради филма бе изгонен от бай Тошо от Политбюро. Но всъщност голямото наказание отнесъл не синът на великия Ворис Велчев, а втория режисьор на филма, въпросният кмет на Горно Александрово.
Изгонили го от София и го интернирали в родното му село, където дочакал Десети като прост даскал. И като победила демокрацията, като единствен дисидент в селото го направили и кмет. Разговаряхме доста с кмета. От него разбрах, че действително в историята на селото е останал историческият спомен за изселването на половината село през деветнадесетия век, но подробости и той не можа да ми каже. Това между впрочем е бедата на цялата наша история, по причина на която ние много малко знаем за своите предци. Не им се отдавало писането на древните българи и това си е. Какво му е коствало на някой грамотен българин да драсне няколко реда на някой лист или на кожа и да каже на бъдните поколения, че през 1829 година селото Бургуджии се е изселело там и там по тази и тази причина, че по това време даскал е бил еди кой си, а поп еди кой си - ама не, пасувал си българинът или пък просто е нямало такива умници, които плюс всичко друго да могат и да пишат. Не са били глупави хора древните българи, но не обръщали въобще внимание на националната памет. Ние и затова не знаем гробовете на нито един наш цар. Защото като е загинел на бойното поле, са му отрязвали главата да не се гаври с нея врага, носели са я донякъде и са я заравяли, поставяйки някой камък отгоре да се знай, но камъкът не издава нито вопъл ни стон. И така е станало и по късно, тази къса национална памет ни е лишила от възможността с гордост днес да можем да поставим цвете върху паметниците на Ботев, Левски, Хаджи Димитър, Караджата и ред други национални величия. Та дори и гроба на последния български цар Борис трети не знаем къде е, не че някой ще се засили да го затрупа с цветя, но все пак това е национална памет.
Говорихме си кротко с кмета на Горно Александрово за съдбата на селото им и като му казах, че фамилията на моя гост е Деликабранов, той радостно възкликна:"Че то половината село са Кабраня!" И тогава възникна идеята да направим една родова
среща на Иван с рода му. Това се оказа не толкова лесна работа, защото беше средата на лятото, всички селяни бяха по полето, но кметът се нагърби да ги осигури. Отидохме в селската кръчма и като си му е редът поръчахме за следващия ден солиден банкет за Кабрановия род и моя гостенин Иван Кабраня.
Върнах се в Стара Загора и му казах, че утре ще го водя в Бургас. За Бургуджии нито дума. Исках да бъде пълна изненада за него, пък и ако бях му казал, сигурно нямаше да може да спи от вълнение. Бях вече измислил сценария как ще го изненадам.
Качихме се сутринта на колата и тръгнахме за Бургас. Бях решил като минем Трапоклово, последното село преди Горно Александрово, отдясно на пътя има една отбивка, от която се вижда вече следващото село- нашето Бургуджии и оттам с жест на факир, който ще пуска бели мишки в залата да му разкажа всичко и да покажа селото му.
Спрях колата на отбивката, но на нея някакъв старик с внучето си продаваха праскови. Разстроих се, че има други хора и няма да мога патетично да съобщя на моя гост неочакваната новина. Дядото с прасковите помисли, че спряхме да си купим и ни заподканя да ги опитаме. Импровизирайки, започнах с него следния разговор:
- Хубави ли са ти, дядка прасковите?
- Разкошни са, момчета! На опитайте, от наше село са!
- Абе, може и да са хубави, ама в нашето село стават най хубавите праскови, му рекох.
- Откъде сте, бре момчета? попита старецът.
-Абе тукашни сме, ей на от Бургуджии сме!
-Че и аз съм от Бургуджии, чий момчета сте там?
-От Кабранята сме, му викам, от Кабранята!
-Че кои сте вие, бре момчета, че не ви знам. и аз съм от Кабранята, тук в Трапоклово съм зет, и всички ми викат Дядо Минчо Кабраня.

Онемях от това каква случайна среща стана и продължих разговора, хвърляйки внимателен поглед на Иван. Той отначало не включи, но като заговорихме за рода му наостри слух, но явно нищо не разбираше. Продължих разговора с дядото:
- Ми как да не го знаеш ей това момче, бе дядо Минчо. Това е синът на Кольо Кабраня, дето е женен за Кера.
По нататък нямах никаква информация за Кабранята, така че да мога да продължа разговора. Погледнах моя приятел. Лицето му бе станало напрегнато и червено като мак. Само сините му очи светеха с някаква особена светлинка. Нямаше вече какво да крия и му казах тържествено:
-Ванка, виж отсреща ей онова село. Това е вашето Бургуджии. Целувай ръката на този старец, той е първият ти роднина, с когото се срещаш след сто и шестдесет години. Да вървим, там ни чака другата ти рода.
Какво стана в селото като пристигнахме ми е трудно да опиша драги ми читателю. Кметът бе събрал в селската кръчма около четиридесет човека Кабраня. Половината от тях бяха с ясни сини очи, а имаше една жена на около петдесет, която едно към едно приличаше на Иван, все едно му е сестра близначка. А той горкия
не можеше да повярва на случилото се. Гледах го отсрани и искрено му се радвах. Не мога да разказвам толкова емоционално, колкото чувствена беше тази невероятна среща, затова е спра. Всеки един от нас, ако се постави на мястото Иван Кабраня би могъл да си представи какво щастие е преживял.
Иван ми разправя след това, че като се върнал в Украйна, най напред отишъл в родното си село и разправил там на баща си и роднините си, че бил в Бургуджии, в България, видял и роднините си, но тамошните българи все едно не му повярвали. Мислели, че е невъзможно това да се е случило. А аз в суматохата забравих да взема фотоапарат и така не ни остана поне една снимка от този паметен ден.

След няколко дена Иван си замина за Одеса, но оттогава до днес с него ме свързва страхотно приятелство. Имам много невероятни истории, свързани с него. Той е изключително обаятелен човек. Нямал съм случай да ме разубеди, че не може да намери език с когото и да е. Макар и да не е красавец, не съм видял досега жена, която може да му устои на вниманието и чара му. Той има невероятно чувство за контакт с хората, такова каквото не съм срещал у никой друг човек. И морално, и физически е много силен човек. Бил е шампион по класическа борба на Украйна и може би щял да стане шампион и на СССР, но травма го извадила от спорта. Изучил се и след това заминал за Камчатка, където израстнал до вицеадмирал на камчатския търговски флот, пенсионирал се на петдесет и сега живее в Одеса, близо до своя роден край.
Иван е моят главен герой на песента ми "Моята класна" Разправял ми е как класната му от осми клас, някаква хубавка рускиня го е съблазнила с похотта си и му станала и първата учителка по любов. В тази песен много малко съм добавил от себе си, написал съм я точно по неговия разказ.