Dan Zanfirov и «орлите». Данил Занфиров, 35-годишен бесарабски българин, родом от градчето Тараклий напуща родните места в момента, когато в Буджак плъзват епидемиите. Данил тогава беше на 15 години. Баща му, тараклийски зъболекар, без дълго да се бави, грабва семейството си и те потеглят към румънската граница с цел да стигнат до България. Родителите имаха българско гражданство, редовно са ходили там на гости, имаха приятели и никакви проблеми с устройството на прародината не можеше да има. Обаче, пътувайки към България, зъболекарят Занфиров неочаквано в Галац сряща своят еднокурсник, владелец на частна клиника в Фокшан, с предложение да стане негов компанион. На семейният съвет беше прието решение да приемат поканата. Така Занфирови стават румънски граждани, а Данил е прекръстен на Дан. След завършването на лицея, Дан, въпреки волята на бащата, искащ сина му също да следва медицина и да станат колеги, решава да бъде военослужащи и постъпва в Яшката военна академия. След успеха на миротворческата мисия в Македония, Дан получава звание капитан и определен за командир на «бесарабските орли»-разведгрупа за специални поръчки. За операцията «Саркофаг» Дан избира Димитър Копущу, 30-годишен гагаузин, родом от близкото до Тараклий село Копчак и Михай Цуркану от Алават. Когато тримата «орли» се изправят пред майор Сабо, пристигна група инструктори и инженери от американската база. Беше прието решение да екипират «орлите» със специални скафандри, позволяващи войниците да преодоляват всевъзможни агресивни, опасни за живота, среди. Досега този тип скафандър минал само лабораторно тестиране и бил още под гриф «секретно». Обаче възможността досрочно да бъде използван в реални условия е твърде съблазнителна, и ако краят ще е сполучлив, американците ще се отскубнат от конкурентите, а военните производители ще получат изгодни закази. В известна степен скафандърът е модернизация на космическия, но много по-лек и удобен. Нано-технологическата му обвивка хем позволяваше да се нагаждат телесните особенности на войника, хем е непроницаема за всичко и дори за автоматни куршуми. В приложението към скафандъра е даван портативен, реактивен стартер. Той изглеждаше като компактна раница и с неговата помощ можеше да се преодоляват препятствия до 15 метри високи и до 30 метри надлъж. В екипировката също са монтирани шест туби със специална храна, позволяваща на «астронавтите» да нямат нужда от продукти в течение една седмица-срокът , определен за изпълнението на операцията. Всевъзможни датчики и индикатори се монтирани в скафандъра по такъв начин, че индикацията се отрязаява на «забралото» на гермошлема, без да пречи на обзора. В ръкавите е разположен бластерът, който стреля с електрически разреди, подобни на светкавици и применя се за нейтрализация на транспортните средства, но може да порязяват човек или животно от близко разстояние. Другото оръжие също дурдисано в ръкава е нещо като огнехвъргачка, способно да стреляя с огнени бомбички до сто метри. Три дни минават с непрекъснати тренировки. На четвъртият ден «орлите» се натоварени на един военен джип и се изкарани към бившата митница Оанча. Тук, недалеч от митницата се намира зазидан вход в катакомбен тонел. Тези катакомби са известни по цялото Черноморие и биваха използвани през миналите векове ба от контрбандистите, ба от военните, но кой е изровил тези ходове остава тайна. Известно е само, че в одеските катакомби вадили варовик за строителството на «жемчужината».През времето на Съветският Съюз всичките известни входове в тонелите под реката Прут са бетонирани и са под наблюдение. Засега един от тях е решено да бъде използван за прехвърлянето на групата на Дан Занфиров под саркофага. След като входът в тонела беше пробит от американските сапьори, майор Сабо с заметно вълнение изнесе кратка, напътствена реч и придружи «орлите» до тонела, сякаш ги изпращаше в космически полет.
Неизвестността Ходът беше за учудване широк, висок и сух, макар че над него протичаше лревната река Прут-Пирот, негласна, а понякога и укрепена с бодлив тел, граница между различните цивилизации. Най-вероятно, че катакомбните тоннели свързваха крепостите, построени от двете страни на реката. В случай на обсада, защитниците й успяват да се прехвърлят на отсрещният бряг в зависимост откъде връхлитат завоевателите: римляните, сарматите, гуните или татарите. Понеже и тримата бесарабци завършили лицеи, а Михай успя и музикална школа, тези момчета имаха и романтична нагласа. Освен осъзнанването на ответственността за изполнението на военната задача, те се ръководят и с известен азарт и интерес към екстримални приключения, свойствени за младите, яки, интелигентни юнаци. В едно място, сигурно, под реката, подземният път беше залят с вода и се наложи скафадрите да минат първото изпитание. Момчетата преминават около двеста метрии в тинестата вода, която им стигаше до гушите. Дъното беше лъзгаво, но твърдо, а скафандъра спазваше нужната температура. След залятото място, пътят заметно водеше нагоре и ето светлинният лъч от гермошлема на Дан освети зидът, запушващ тонела. Това означаваше, че те вече са на отсрещният бряг, някъде в покрайнините на Кахул, известен и с това, че тук ставаше най-голяма контрабанда с цигари, произвеждани нелегално в Приднестровието. Сега трябваше да пробият проход в зида и да закрият тонела зад себе си. По сигнал на командира, Димитър с помоща на балон с полиуретанова течност мигновенно «завеси» тонела с прочно, непроницаемо перде. В това време Михай очертава с бластера квадрат в бетонната стена, установи миниатюрно взривно устройство, което точно по квадрата прорязва контур в стената. Настъпи дългоочакваният момент- прекрачването в неивестност. Михай и Дан бутат изрязаният блок и той се сгромолясва някъде надолу с оглушителен трясък и шум. Дан наднича през квадратната дупка и обнаружава, че зидът е част на висока стена на склад с железария. Трябваше да се възползват с найлонови, лепкави нишки, подобно на героя от кино «Супермен» и да се слузят по стената надолу. Освен метални изделия и натурий в склада нищо друго нямаше, и «орлите» побързаха да го напуснат през широко разтворената врата. Между другото, Дан внимателно следеше какво показват датчиците за състояните на атмосферата и с всяка измината минута душата иу се изпълваше с радостно настроение. Нямаше никакви признаци на опасност и той решително сваля «забралото» на гермошлема, откривайки лицето си за летният, августовски, нагорещен въздух. В отвора на портите се виждаше познатото им буджакското синьо небе над гъсталака от кастранак и бодили. - Родината ни посряща радушно и горещо. Сигурен съм, че и скафандрите няма да ни потрябват, -извика Михай - Аз пък не съм сигурен. Гледайте как навсякъде е зараснало с бурени, бодили, кастранак. А това е в града…интересно, в кое сме място на Кахул?,- и Димитър се заогледа. - Защо ти е да знаеш? Ти нали не си бил тук. -Бил съм…няколко пъти. Тук живееше моята леля. Помня пазара, гарата и санаториума, където леля работеше… Дан се напъти към храстите и разговора секна. През известно време спецназовците налучват асфалтовият път, от двете страни атакуван от растителността, а дърветата с преплетените крони укриваха пътя и правиха зелен тонел. И само по него можеше да се върви относително свободно, да не бяха захвърлените коли, оставени по пътя по времето на паническото бягство на обезумялото население. -Ние сме около автогарата, -Дан посочи сградата, която се мяркаше зад дърветата, оттук свиваме на изток и се движим към Тараклий. Изведнъж той млъкна и махна с ръката към гъсталака: - Кучета или вълци… В храстите се мярнаха няколко сенки. Димитър, по-селска привичка, грабна един камък и го зафучи в кастранака. От там се чу джавкане и няколко кучета пребягват пътя. Кучетата бяха едри колкото овчарски бясове, и не белнеше, че са уплашени. В тяхното поведение се угаждаше повече любопитство, отколкото агресия. Малко-помалко момчетата започват да осъзнават, че наоколо се чуват звуци, свойствени за гората: ту изсвири някаква птица, ту пробяга заек или фазан. В едно място пропълзя едра, двуметрова змея. И тримата отбелязват, че по всичко прилича на гадюка, но такава голяма никой не виждал. Освен това индикатора фиксираше високата влажност, повече характерна за тропиките. Вероятно, под саркофага се оформи климат благоприятен за растителността, земноводните, влечугите. Така че са възможни и нови изненади. Московей Към краят на първият ден групата стигна до табелката «Московей». Наближаваше вечерта, и трябваше някъде да се настанят. Когато стигват първите къщи, беше набелязан единственният двуетажен дом, който се виждаше зад дърветата. Домът беше нов, дворът покрит с паваж, тук там с прораснала трева, портите и вратите на дома и постройките грижливо заключении. Подивелите лози с насурялото, но дребно грозде се простираха по покривите. Право към двора от всичките страни настъпваше непреодолим гъсталак. Когато входната врата на къщата беше отчекната и «астронавтите» влизат, те заварват навсякъде из стаите идеален порядък и само дъхът на запреният въздух подсещаше, че тук не се живеело дълги години. В чекмеджетата на кухнята бяха обнаружени сол, кибрит, цял набор крупи и всякаквм специи. Това обстоятелство подтиква спецназовци към мисълта да си сготвят натурална храна. Димитър тутакси си избра ролята на ловец и изчезва в дебрите зад къщата, за да се яви през половин час с три фазана. Изведнъж беше подложена на експертиза тяхното месо и с удовлетворение отбелязано, че пикникът е възможен. Започва тършуването из дамчетата, гаража, бордея. В последният тършувачите бяха слисани от броя на консервираната продукция, която за съжаление вече е непригодна. Дори от двете бъчви текна моравата течност на прокисналото вино. В гаража е намерен велосипед, на който Михай направи няколко обиколки по двора дорде Дан и Димитър стъкваха котлона. Първата вечер на родината излезе прекрасна: скафандрите бяха свалени и разведгрупата вече приличаше на банални гуляджии, пристигнали от града на «шашлък». Михай намери и аккордеон, и с въодушевление изпълни целият репертуар на ансамбъла на Яшката военна академия. Комрат На следващият ден беше набелязано да се стигне до Тараклий. Всичко вървеше по най-оптимистиченният план, но до някъде. С приближаването към целта пейзажът започва да се менява. Все повече сред разрасналите се храсти се виждаха или цели гори или самотни търчащи почернели дървета. Сякаш тук е минал безмилостен пожар. Тази апокалепсическа гледка започва да разваля доброто настроение, сложило се след първият ден. Пълното смущаване настъпи след като пътешествениците се качват на баира подир Албота. Вместо познатата от детството картина с пътя от Балабанския кръстопът, язовира «Илипия» и белите многоетажки на тараклийският баир, те виждат цялата долина от шосето Рени-Кишинев и до тараклийският бряг се превърнала в огромно, зараснало с камыш и водна растителност, блато. По всичко личише, че това блато се простира на север и на юг до долината на Ялпуг. Единственното, което радваше взора това са многобройните ята на различни водоплаващи птици: от познатите щъркели, жерави, лебеди, цапли, урдечки и до екзотичните пеликани и други неизвестни пернати. Семейството на огромни ондатри и змии, накичели изсъхналите, черни дървета, отбиваха всякакво желание да се намираш на брега на този первобитен водоем. Върхът на това разочарование стана пробата на водата. Тя имаше наднормен, радиоактивен фон. Нито скафандрите, нито стартерите не позволяват на групата да се прехвърли на другият бряг. Дан принимава решение да се движат на север с надежда, че блатото ще свърше до края на саркофага. Ако не, ще трябва досрочно да се завърнат с частично изпълнено задание. Преминаването до Комрат беше безпроблемно , къде вечерта стигат до столицата на едновремената Гагауз Йери и се настаняват на една пететажна сграда. Сутринта стана ясно, че блатото продължава на север към границата на саркофага на чимишлийските баири. Преди да тръгнат назад към Кахул, Димитър предложи да направят екскурсия по изоставеният Комрат за да усетят масщаба и последствията на катастрофата. Обаче ходенето из супермаркетите и опипването на всякакви изделия от двадесетгодишна давност наскоро им омръзва и те се озоваха пред черквата сред подивелият градски парк. И тук Димитър му хрумна: - Слушайте!. Аз си спомням, че когато започнах да посещаваи соцмрежите, имаше голям лаф в Фейсбук относно комратските и бесарабските катакомби. Беше направен дори туристки маршрут по тях. Не помня с какво се завършеха тези инициативи и приказки, но помня, че на ентусиастите не беше позволено да влезнат в катакомбите от входа на черквата, който бил залят с бетон още в съветското време. Ако ходът ще води на изток има шанс да ни изведе на отсрещният бряг към Башкалия. Съобщението на Димитър беше одобрено и Дан дава заповед да се изследва черквата. Анализирайки архитектурните особенности и разглеждайки пода, Дан посочи едно място зад алтара. Две гранитни плочи в това място бяха залепени с милиметри над нивото на останалите и ехолотът регистрира празнина под тях. Вскриването на пода трая няколко минута и се видя вита , камена стълба, водеща надолу. Тя се упираше в една купица смет и тухли, но зад нея се виждаше тонел и той водеше на изток. Обаче радостното въодушевление скоро се променя от новата изненада. Тонела започва да се снижава, дъното става лъзгаво и през няколко сотни метра спецназовци загазват в калта, а сетне и в водата, която се вдигаше с всяка измината крачка, дорде не стигна до гърдите им. Водата беше мътна и миришеше на тиня. По стените на тонела препълзяваха нещо наподобяващо на саламандри, а също и някакви плоски и черни червеи. Тонела продължи да се спуща и сигурно по-напред е залят с вода до тавана. Със скафандър можеше да се проплува под водата стотица метри, но не километри. Трябваше време от време да има достъп към въздуха за да се напомпи нова порция в пазвите на скафандъра. След оперативното съвещание, Дан предложи да се примени алпенистки приьом: да вървят на верига с разстояние сто метра и свързани с найлонов шнур. Ако предният обнаружава в тонела въздушна пазва под тавана, той дава сигнал за продвижение на другите. Ако не обнаружава такава пазва, се връща и операцията пак ще е на път да приключи. Първият тръгна Михай. Отмина стотте метри, но сигнал не подаваше още няколко вълнителни минути. Следаащите преходи стават по-лесни, защото дъното започна пак да се повдига. Още няколко километри газене в калната тиня, сред всякакви противни земноводни и, накрая, стигат до характерен зид. Пробиват дупка и се озовават в огромен бордей, пълен с цистерни и бъчви. Сигурно, едно време това е винзаводско стопанство. Дан с командирския глас тутакси загаси опита на колегите да правят дегустация. Вече са третият ден на път, но още не се стигнали целта- епицентъра на станалата бела. От селото, до което се излезли, асфалтов път нямаше и трябваше активно да ползват стартерите, прелитайки от едно място на друго, докато не стигнаха шосето Бесарабка-Чадыр. Самата «културна столица» на някогашната автономия беше разделена с блатото по долината на Лунга. Пътят към Тараклий едва се угаждаше сред израсналата «джунгла». Когато се мярна кубето на тараклийският манастир, Дан дава заповед да се прелети към него и да се изследва водата в Извора- сакралното място за тараклийци. Такъв силен извор на сладка вода нямаше в целият Буджак. Сред гъсталака се виждаше къщичката на вардачите, оплетена с лози и хмил, а от земята се чуваше бученето на биещата от скалата вода. Това беше добър знак. Дан гребна от потока порция от бистрата вода и се загледа в цифрите на гермошлема. Радиоактивността е в пределите на нормите, но имаше наднормени показатели на нитратни и химически съединения, характерни за места, където с десетилетия се използва изкуствен тор, гербециди, пестициди. Засега те лесно се нейтрализуват с «подръчни» средства и Дан слага няколко хапчета в намерената чаша, напълва я и я изпива. Понеже вече се стъмняваше, решено е тук да вечерят и пренощуват. По сложилата се вече традиция, Димитър отива на лов, с намерената в къщичката въдица със спиннинг. По долу от извора имаше динак и дорде Дан с Михай шетаха. Димитър се завърна с две големички риби. Робинзон По пътя от Главан към Тараклий вътре в душата на Антон се събуждат три същности, сигурно, задремали по времето на комфортният живот. Това са: ученият, който има нагласа да изследва обстановката със всички достъпни средства и интелектуален анализ; спортсмен и воин, привикнал да се бори, да побеждава; потомък на балканските колонисти, които преди двеста години също остават в клопката на «гетската пустиня» с горчивата вода, буренясалата земя, ортаци вълци, голодовки и епидемии. Но нали техният род е оцелял и той, Антон Дарманчев ще оцелее… И именно в този момент му хрумна, че ще имат още и деца, защото без тях животът е безмислен. Малко преди да наблежат тараклийската брезна радиостанцията млъкна. Стана ясно. че Антон и Нина се отрязани от външният свят. Пейзажът около Тараклий с нищо не се различаваше от главанският, но ги чакаше по-досадното нещо- изгладнелите домашни животни и птици. Макар, че преди нашествието на облака, населението на Тараклий вече беше оредяло, но имаше още доста домашни хазяйства с живност и трябваше нещо да се прави с оцелелите гадини и добитък. Нищо друго не оставаше, отколкото Антон методично няколко дни да обикаля тараклийските улици и дворове, да отвързва вече обезсилените кучета, да разкрива курниците и агълите. А след известно време кучетата, вълците, лисиците, поровете правят циничната природна равносметка. Антон с жена си решават да се заселят по настрани от тази животинска драма и се натъкмяват в долния край недалеч от Хайдушката ръпа, където имаше няколко чифлика, изоставени от първите фермери. Занапред Антон намисли да гради своя къща. В чифлика, който те си избрали , намират две оцелели кози, едно теле, десетина овци, кокошки, урдечки , пуйки и възниква противоположна, первобитна задача- как да се опазят тези животни и гадини от същите кучета, вълци и други хищници. Антон претършува полицейският участък и се сдобива с два автомата, карабин, патрони към тях, три комплекта униформа. Разрешил първите си, очебийни проблеми за оцеляването, Антон поверява домашното хазяйство на супругата си, Нина и веднъж се затваря в «кабинета», за който си избрал една малка стаичка с изглед на града и долината на Ялпуг. И това не беше някаква спорадична или случайна прищявка. Мисълта, че трябва да се изгради стройна концепция за нататъшният живот, неумолимо овладяваше акъла му веднага след завръщането в Тараклий. Като бивш учен, Антон придобил навика към интеллектуален анализ в своята специална, лабораторна дейност и сега осъзнаваше необходимостта да направи същото и по отношение към своето, нетривиално положение и битие. Антон нямаше склонност към философстване, въпреки че е изправен пред класическото “ To be not to be” и чисто рационално прави извод, че понеже имал късмет да стане неволен съучастник на извънреден експеримент, то би било естественно да го прави квалифицирано, както положено на учен човек. Няма съмнение, че рано или късно, тук ще се явят хората от «онзи свят» с цел да изследват измененията в Буджака. А той, Антон Дарманчев, ще им представи цялата хронологична картина на процесите, развили се тук. И няма съмнения, че този труд ще бъде одобрен и възприет, а авторът ще получи научна и гражданска награда от благодарното човечество. Не е ли в това смисъла на отделният човешки живот? Поне за човека, който избрал навремето научното поприще. Обаче една научна дейност обективно е възможна, ако се основава на обективни сведения, съставящи нужният масив данни и факти, добивани чрез цял арсенал от прибори и апаратура. Оттук се оформи първата задача - да се направи нещо като научна лаборатория и за нея трябва оборудование. Антон си избира в кахулският автосалон новичък джип «Хаммер» и обикаля с него лабораториите в Кахул, Комрат, Измаил, Белгород –Днестровск. В някои от тях намира ново, неразпаковано оборудование, защото, сигурно, не се успяли да подготвят нужните специалисти или да го усвоят. Цяла година Антон градеше своята лаборатория в съседният дом.
Гости от «оният свят». След изненадващата среща с «извънземните», Антон поведе «арестуваните» европейски спецназовци към сградата на Дома на културата. Там, на разчистеното място стоеше «Хаммера», в който бяха поканени пленниците. Улиците «Инзов» и «Ленин» бяха напълно свободни за движение и упреждавайки закономерният въпрос, Антон Николаевич обясни, че той редовно чисти главните улици и шосето водещо към Чадыр и за тази цел използва цял автопарк транспортни средства. По незнайна причина Антон поведе джипа към къщата си в долният край по копчешкият път. Това предизвика у Димитър Копущу соответно вълнение, но Антон Павлович разясни, че в Копчак ще ходят друг ден, а защо обикалят Тараклий по копчешкият баир, те ще разберят по-сетне. «Императорският дворец», както се изрази бившият учител по ботаника и сега единственният правител на Буджак , настина грабна погледа на гостите. Сред царството на природните реваншистки сили, заличили градовете, селата, друмите, полетата- къщата, изградена на три етажа с целият архитектурни ансамбъл от мансарда, веранди, портики, чардаци, колони и стълби беше окичена с пъстроцветни лехи, грижливо подредени декоративни дървета , храсти и по-европейски подстригании лужайки. Но какво най-силно слиса «астронавтите» това е панорамата, която се разгръщаше пред техните очи. Цялото пространство по долината на Ялпуг запълваше, вече им познатото блато. Както обясни Антон Павлович, изменението на климата в Буджак тутакси, подир установяването на саркофага, предизвика същински потоп от честите дъждовни порои. Язовирите се препълват и се късат, в това число и най-големият, тараклийското водохранилище «Илипия». Водната стихия смива Новосёловка, Алават , Кириловка и залива долният край на Тараклий чак до школата. Оттогава нивото на водата не спада и долината зараства с водолюбиви растения. Другата изненада се яви в образите на две млади момичета, които дотичаха да посрещнат баща си и като видяха «извънземните» направо се стъписват и онемяват с ококорени очи. Гледката беше повече от трагикомична. За да изведе момите от ступор, Дан направи няколко крачки насреща им, но те като подплашени диви газели, хукват към двореца и изчезват. Вместо тях от там излиза дородна, миловидна жена, тяхната майка, едновремешната учителка по-английски език, Нина Петровна . Тя също изпитваше душевен смут, но присътствието на мъжа й, я окуражваше. На нейният въпросителен поглед Антон Николаевич малко церемонно изложи своята версия на това, съдбоносно за тяхното семейство, събитие. Като чу, че един от «астронавтите» е Данил Занфиров, очите на Нина Петровна се овлажняват. Макар, че сегашният Дан е доста различен, но тя помнеше дружбата на синовете й с Данил. Те тримата се занимаваха в футболната секция и често Данил нощуваше у тях според тогавашната мания на компютерни игри през целите нощи. Сега излиза, че Данил се завърна от «оният свят» и имат обща тема за първоначалният разговор. Дан пък, лафувайки по пътя с Антон Николаевич и сега с жена му, се ловеше на мисълта, че изпитва някаква смущаваща обърканост в чувствата. Антон Николаевич, когото навремето те наричаха «ботаник», вече надхаърляше 50-годишната възраст, както и жена му. Излиза. Че сега те са над 70 години, но никакви белези за такава възраст по тях не личише, те излеждаха все тъй, както Данил ги помнеше в школата. Обаче имаше и едно отличие. И двамата учители, родители на неговите другари, прекарваха доста скромен живот и , може би, изпитваха онзи комплекс на интелигентните, но материално стиснатите хора, което налагаше отпечатък на характера и поведението им. Но тези Антон Николаевич и Нина Петровна никак не приличаха на оние свои адаши. В това имаше някаква тайна и създаваше една атмосфера на недосказанност и недоверие. Антон Николаевия също се угади, че срещата между неговите домочадци, откъснати през два десетилетия от света и пристигналите от там пратеници, протича съвсем не е така, както той си я представяше докато возеше насам момчетата. За някак да изгладе това възникналото недоразумение и отчуждение, той предлага на «австронавтите» да ги запознае със своето извънредното постижение- с лабораторията. Дан горещо поддържа тази идея: все пак те не се дошли на гуляй, а за конкретни факти и сведения. Димитър и, потиснатият от гибелта на родното село, Михай безропотно последват своя командир. Лабораторията Лабораторията се разполагаше в къщата на комшийския чифлик , отстоящ на няколко сотни крачки и заемаше цялата двуетажна сграда. Изпъром спеназовците възприемаха думата «лаборатория» в устата на техният «сталкер» като ироничен образ на някаква самодейна работилница. Обаче видяното нататък направо ги омагьоса. С наближаването на къщата по незабелязан начин Антон Николаевич запуща автономният электрогенератор и когато групата се упря във входната врата, тя послушно се отвори, сякаш те се прекрачили поредният супермаркет или офиса на туристическа агенция. Нататък ставаше още по- впечатлително: всяка стая е отредена под специални задачи. Хаята до входната врата напомняше пункт за «бърза помощ» със специфичното си медицинско оборудование и мириса на лекарства. - Това е приемната за оказване на медицинска помощ, - с интонацията на опитен гид започва своят разказ Антон Николаевич пред опулените екскурсанти, -За съжеляване по времето на съществуването на тази приемна, тя беше използвана само два пъти. Те тръгват из другите стаи и обнаружават неправдоподобно модерно, многопрофилно учреждение. Имаха чувство, че тук работи цял коллектив лаборанти, които се напуснали работните места за да се почерпят с кафе и да изпушат по една цигара . «Извънземните» също отбелязват, че поне компютерите и гаджетите, настанени по изящните масички са същите, които те са виждали на американската база и в щаба на техният спецназ. Но главната сенсация ги очакваше горе, в мансардното помещение. Няколко кожени кресла бяха наредени в полукръг пред монитор, заемащ половината стена и по него вече се мержелееха някакви графика и таблици. Удовлетворен от неподправенният интерес на екскурсантите, Антон Николаевич, с познатият на Дан учителски, наставнически тон предложи на учениците да седнат в удобните кресла и започна урока: - Понеже сте пристигнали с конкретно, разузнавателно задание, аз си помислих, че струва да започнем от него и с това ще позволим на моите жени да се свестят , да се приготвят към истинската среща с дългоочакваните гости. Бих предложил нашият разговор да го изиграем като театрална постановка на въображаема пресс-конференция между реалният на даден етап император на Буджак и европейските журналисти. - А защо използвате думата «император», отбелязвайки вашият уникален статус? Аз разбирам, че това е шега, но все пак…, - тутакси встъпва в играта Михай Цуркану. - Името «император», като никое друго точно отразява моето положение и , още повече, то е най-разбрано, за латиноезичните европейци. Аз практически съм властелин на несметни материални и природни блага и дори изпълнявам ролята на жрец сред местното население от четире свободни и пет несвободни граждани. - А как вие различавате свободният човек от несвободният? - Много просто. По наличието у него на творческа инициатива, кураж, мечти… - Искате да кажете, че има хора, които са несвободни според собствените си ментални кусури? - Да. Тези хора са с притъпени основни инстинкти, към които аз отнасям любознанието, нравствеността и развитият интеллект. - А образованието, цивилизованност ? - Точно те формируват, най-често, несвободната, манипулируемата личност, чието представление за свободното битие е ограничено от случайни прищявки, капризи, животни инстинкти и стереотипи на масовата култура или религиозните догми. Струва ли да ви доказвам, че белата, случила се в Бесарабия, е пример именно на такова безотговорно существование в границите на цивилизацията. - Може би е обратното? Бесарабия винаги била най-малко цивилизованото място на европейския ареал и най, политически несамостоятелен, край. Винаги е бил под нечие иго. - С игото съм съгласен, но бездумното, азартното пробутване на европейската, технократска култура и породи катастрофата в Буджак. - Добре. Ще смятаме, че конюктурните и пребързаните действия на европейските политици провокират екологическите и демографските бели, но тяхното начало не е ли заложено още от съветското време? - Съветският Съюз е също порождение на европейската цивилизация. Идеята за Европейските съединени щати е родена в главите на европейците. Както и социалистическата идеи. Руските болшевики само практически изпреварват европейци и създават многото от това, с което европейци бравират сега. Не струва да се забравя, че следвоенната Европа е създадена от американци, а сегашното европейско поколение приличат на възхитените младоци, на когото чичото подарил луксозна кола. За съжеляване, ние вкарахме в изхабеният коловоз на политически дискусии и аз ще си позволя да преминем към темата по-значимата за вас. Антон Николаевич взима пулта и на монитора изникна картата на Буджак, разцветена с различни багри и линии. - Още през първите години след установяването на саркофага, аз съм направил изследване на състоянието на околната среда по целият Буджак и, в частност, за последствията предизвикани от движението на отровният облак. На картата вие можете да видите, че в момента на експлозията на цистерната с този страшен биогаз духаше силен вятър на северо-изток и облакът се движеше основно по долината на Ялпуг и захващайки западните земи на Тарутинския и Арцизския райони. Ориентирайки се по основният признак на поражението - по почернелите дървета и гори, не беше сложно да се установи, че мястото на експлозията се намира между Измаил и Болград, а най-вероятно, в селото Оксамитное. Другите последствия на катастрофата: наводнението и повишаването на радиоактивният фон в района Чумай-Бурлачены, а също необходимостта да организувам домашното стопанство, ме накарват да изпусна от полезрението епицентъра в Оксамитное. Вашето съобщение за сваленият авиаробот, ме подтикна към мисълта, че се прави опит за проникновение в Буджак с цел да се заметят следите на преступлението. Сигурно, че освен концлагера в Сергеевка, където се вакцинирали деца, в майданите времена била настанена и секретна лаборатория. И напълно възможно, да е в това Оксамитное. Аз мисля, че и в нашите и в вашите интереси е оперативно да направим едно разследование. Но както известно, добрите неща по-лесно се вършат от сутринта. С това аз прекъсвам своят импровизиран доклад и ви каня на тържествената вечеря, посветена на нашата съдбоносна среща. Антон Николаевич загаси монитора и покани гостите към изхода. Обаче за вечерята беше още рано и учителят обяви, че за тържеството да стане празнично и понеже ще има и дами, би било важно да се спази нужният етикет и «астронавтите» да се преоблекат и да се применят. Без да чака отговора, на смутените от необичайното предложение, «иноземци», Антон Николаевич подкарва своят полувоенен «Хаммер» и ги доставя в някогашният тараклийски универмаг, където имаше бутик с мъжко облекло. За да не разваля развиващата се интрига и занимателният сценарий, Дан- командирът на спецназовци, откровенно нарушавайки уставните правила, решително сваля скафандъра и започва да си подбира съответни джентлменски аксесуари. Малко по малко и Димитър с Михай прекрачват съмненията си и се увличат с този маскарад и го карат до крайната степен на творческата изява. По- късно пред слисаните дами се представят трима галантни кабалиеро, каквито те се виждали само в американското кино и латиноамериканският «сапун», докарвани от техният «император» след обиколките по райцентровете. Момчетата също не можеха да осъзнаят, как за такъв кратък срок можеше да се приготви огромната маса с толкова ястия, за които смътно си спомняха от последните селски сватби и гуляи. Продължение: http://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/sarkofag-chast-3.html