Тараклийски район ?.... Петър Воденски

Текст, посветен на запазване статута на българския район Тараклия в Молдова, от книгата ми "А иначе дипломацията е сериозен занаят":

"...През есента на 1998 г. в правителството на Молдова
привършваше работата по ново, по-модерно територи-
ално-организационно устройство на страната. Предвиж-
даше се намаляване на броя на дотогавашните райони
чрез сливане на няколко в един. Да си призная, първо-
начално не обръщах особено внимание на този въпрос –
следях го, разбира се, нали работата на едно посолство е
да знае във всеки момент какво се случва в страната на
акредитация, но го следях рутинно; смятах, че това не ни
касае непосредствено.
Постепенно в Посолството започнаха да пристигат
информации „оттук-оттам“, че тази териториално-адми-
нистративна реформа ще засегне района Тараклия, който
трябвало да премине в укрупнения район Кахул. А в
същото време се подготвяше официално посещение в
България на молдовския президент Петру Лучински, по
покана на неговия български омолог Петър Стоянов.
Проведох разговор със заместник-министър председате-
ля, който се занимаваше с въпросите около реформата
(ако не греша, казваше се Валуриу Булгар) и като изтък-
нах предстоящата президентска визита, попитах какво се
предвижда в проекта на правителството по отношение
на Тараклия – той ми отговори, че Тараклия се запазва;
попитах дали мога да докладвам това в София – отгово-
ри, че „да, може“.
Бях включен в българската делегация за посещението
на Лучински. Като пристигнах в София, разговарях под-
робно за предстоящата президентска среща с Марин Райков, зам.-
министър на външните работи. Разясних му на какъв
стадий е въпросът за район Тараклия и изразих опасени-
ята си, че в Парламента могат да пререшат запазването
на района, защото в Молдова едно са обещанията в раз-
говори и на маса, друго са реалните действия. Същевре-
менно изтъкнах, че въпросът е от вътрешно-политическо
естество за Молдова и трябва много да внимаваме да не
бъдем обвинени в намеса във вътрешните работи. Марин,
224
с когото се познавахме от 1988 г. и в определен момент
сме работили в една стая в МВнР, ми каза да направя
„необходимото“ за запазване на Тараклия, като обеща да
помага от София с каквото трябва.
Конкретно за срещата Стоянов-Лучински препоръчах
да бъде отправена благодарност към молдовското пра-
вителство за това, че в предлагания от него проект за
административно-териториална реформа се запазва ста-
тутът на Тараклия, като – с оглед избягване нюанса на
намеса във вътрешните работи – предложих благодар-
ността бъде изразена не на пленарното заседание пред
всички членове на двете делегации, а на четири очи, и
Лучински внимателно да бъде помолен да предаде тази
благодарност по предназначение. Това бе направено,
като президентът Петър Стоянов дори го съобщи пред
журналисти, на общата пресконференция след срещите,
с което нещата се получиха още по-добре.
След визитата останах за две седмици в София, из-
ползвайки полагаемия си годишен отпуск. За тези две
седмици в молдовския Парламент бе преработен внесе-
ният от правителството проект за административно-тери-
ториална реформа и новият проектозакон бе гласуван на
първо четене – в него не фигурираше район Тараклия.
Още с пристигането ми в Кишинев – след отпус-
ка – ми се обади молдовски журналист (добър приятел)
от информационната агенция „BASA“, който ме помоли
за коментар по въпроса. Направих коментара, като си
позволих малко по-остро да характеризирам станалото
спрямо българите. След час журналистът отново ми се
обади, прочете ми какво е написал и попита коректно
дали ме е цитирал правилно и дали искам нещо да про-
меня – казах му да пуска интервюто така, както ми го е
прочел, без забележки.
На по-следващия ден (беше 14 октомври, запомнил
съм го, защото на тази дата има рожден ден малкият
225
ми син), вестниците с националистическа насоченост
излязоха с материал на първите си страници – цялата
горна половина на страницата се състоеше от мастито
изписано заглавие: „Скандал! Българският посланик се
меси във вътрешните работи на Молдова!“ А колегите в
посолството не смееха да ме погледнат от притеснение.
Преводачката Зоя Петровна ми каза, че зам.-външният
министър ме кани на спешна среща след час (министъ-
рът същия ден отсъстваше от страната).
Оставих бонбоните, които бях купил да се почерпим
за рождения ден на сина, и седнах да нахвърлям на лист
хартия „няколко тирета“ с оглед „подреждане на мисъл-
та“ за предстоящата среща – беше повече от ясно по
какъв въпрос ще се разговаря.
На срещата взех със себе си Кръстьо Кръстев, втори
секретар в Посолството – по принцип е хубаво човек да
има на срещите си някой със себе си, за да може същи-
ят този някой после да напише информацията за София
относно дадения разговор, но в случая го взех не за
„note-taker“, а в качеството му на свидетел; ясно беше, че
този въпрос ще се превърне във „важен“ и трябваше да
се застраховам отвсякъде (какво би станало, например,
ако някой от София ми каже впоследствие „Ти какво си
правил на срещата си със зам.-министъра, говорил си
едно, а си написал в информацията друго“).
Заместник-министърът заяви, че ме вика по поръче-
ние на „ръководството“ (стандартна фраза в диплома-
цията, когато става въпрос за нещо деликатно; с нея се
казва на партньора „Виж сега, аз не съм лош, но ръко-
водството ме кара да правя това, което в момента правя,
а аз, като добър служител, съм длъжен да ти отрежа гла-
вата, но това не е лично, а е по нареждане отгоре“). Съ-
общи ми, че интервюто, в което съм взел отношение по
подготвяната в Молдова териториално-административна
реформа, е намеса във вътрешните работи на суверен-
на държава и те разглеждат това не като позиция на
226
България, а като лично мнение на посланика (това пък
означава в дипломацията, че „те“ не приемат „сегашния
посланик“ в качеството на представител на твоята дър-
жава и предлагат като изход отзоваването му; както се
казва, в личен план е крайно неприятно да ти съобщят,
че те гонят, но пък – от друга гледна точка – ако търсим
положителното, това си е много добър професионален
опит, който не всеки посланик притежава; изгонените
посланици са изключения в дипломацията).
От своя страна започнах да „бродирам“ по тиретата,
които си бях подготвил. На първо място изтъкнах, че
реформата си е тяхна вътрешна работа и това не се ос-
порва от никого. В същото време, тази реформа засяга и
район Тараклия – район на българите в Молдова, и като
така, България не може да не се интересува от темата.
Всички в Молдова знаят, че България проявява интерес
към българите, това е било въпрос на разговори на всич-
ки двустранни срещи на средно, високо и най-високо
равнище. Аз, като посланик, след връчването на акреди-
тивните си писма на президента, съм направил визити
на вежливост при всички ръководители на държавната
и местната администрация, при всички политически ли-
дери и техни заместници, и на всяка среща съм засягал
въпроса за българите, като съм изразявал становището
на България, че българите в страната трябва да бъдат
лоялни граждани на Република Молдова и те трябва да
имат условия да поддържат и развиват своята култура,
своя български език и връзките си с пра-Родината, това
може да бъде проверено в паметните бележки за срещи-
те с мен. Следователно никой не може да каже, че не е
знаел за споменатия интерес на България към българите
в страната. Правата на българите са фиксирани и в мол-
довското законодателство, в Закона за функциониране
на езиците в Република Молдова и в Указа на бившия
президент Мирча Снегур „За някои мерки за развитието
на българската национална култура“ от март 1992 г., а
227
обхватът на Указа е конкретизиран с постановление на
Министерския съвет „За осигуряване на българската на-
ционална култура в Република Молдова“ от юни 1992 г. В
тези документи съвсем неслучайно се говори за „българ-
ския район Тараклия“, това е станало след сепаратистките
събития в Приднестровието и Гагаузия, когато с разум-
ното си, улегнало поведение, българите са доказали пред
политическото ръководство на Молдова, че е по-добре да
им се дадат по мирен начин и без проблеми правата, ко-
ито другите етноси са искали да добият не по мирен път.
Заявих, че в крайна сметка позицията на България и на
българите цели запазване на стабилността на Република
Молдова и това трябва да бъде оценено по достойнство.
По-нататък изтъкнах по отношение на администра-
тивната реформа, че съм разговарял със заместник-пре-
миера, когато проектът на правителството е бил готов, и
той ми е казал, че българският район Тараклия се запаз-
ва и че мога да докладвам това в София. Въз основа на
тази информация, на неотдавнашната президентска сре-
ща президентът Петър Стоянов е изразил благодарност
към правителството на Молдова и е помолил президента
Петру Лучински да предаде по предназначение тази бла-
годарност; това е станало публично, пред журналистите,
които са присъствали, и е намерило място в медиите.
„Всъщност, г-н министре – казах, – България със своята
позиция на практика подкрепя проекта за администра-
тивна реформа на Вашето правителство, за каква намеса
във вътрешните работи говорим? Това е Вашата позиция
и – предполагам – Вие, като правителство, ще се опита-
те да я защитите пред Парламента“.
Заместник-министърът, с искреното удивление на дете,
повтори с отнесен вид, че това е действително позицията
на тяхното правителство; off the record* сподели, че „на-
ционалистическите кръгове“ ги притискали да действат
* Извън протокола, (английски) – Б.а.
228
спрямо мен, което е намерило място и в днешните пуб-
ликации в техните вестници. Казах, че уважавам наличи-
ето в страната на националистически и всякакви други
кръгове и че това не е проблем за мен, и го информирах,
че вече съм се разпоредил Посолството да поиска моя
среща с главния редактор на този вестник, за да му обяс-
ня нашата позиция – така, както съм я изложил и пред
МВнР; партньорът ми видимо се разведри.
Веднага след срещата написах подробна информация
и я изпратих в София.
На следващия ден се срещнах с главния редактор
на вестника и в разговора посочих същите аргументи
както във външно министерство. Той се опита да каже,
че „президентът Лучински ни е подвел“, но аз го прекъс-
нах и казах, че в София не Лучински, а Петър Стоянов
е повдигнал този въпрос; казах му, че са ми известни
политическите различия в позициите на президента Лу-
чински от една страна, и на кръговете около споменатия
вестник – от друга, и че това е – според мен – нормално
за една демокрация, но България няма отношение към
тези разногласия, не се меси в тези неща, и че моля и
те да не намесват българския посланик в тази тематика,
защото не е коректно.
Нито редакторът, нито МВнР отразиха в подробности
разговорите си с мен. МВнР публикува съобщение, спо-
ред което българският посланик е изразил „лично мне-
ние“ по въпроса за район Тараклия, а Би-Би-Си излъчи
информация, че „Кишинев подготвя изгонване на бъл-
гарския посланик от страната“.
Ще отворя скоба и ще разкажа как са се развили
по същото това време събитията в София. В момента,
в който Марин получил моята информация за срещата в
МВнР, е отишъл при министър Надежда Михайлова –
при нея е имало международна делегация, и на излиза-
не задържал Михайлова за минута с думите: „Госпожо
Министър, само да Ви кажа за случая в Кишинев“; тя е
229
отговорила: „Да бе, там този Воденски какви ги е надро-
бил“, а Марин продължил: „Защо да ги е надробил, госпожо
Министър, той е защитил нашите сънародници, при това
го е направил много умело, провеждал е именно поли-
тиката на нашето правителство, имаме го записано и в
правителствената програма“; продължили са разговора
по стълбите, отивайки към мястото за пресконференции
при посещения на чуждестранни делегации, като Марин е
обяснявал за Молдова и за бесарабските българи.
На пресконференцията нашите журналисти – които
са научили за случая от информацията на Би-Би-Си – са
задавали въпроси не толкова за посещението на деле-
гацията при министър Михайлова, а изключително за
случващото се в Кишинев, като Надежда Михайлова им
е отговаряла в духа на това, което й е казал Марин, в за-
щита на стореното от посланика и в дух на загриженост
за българите в Молдова.
Ето как, любезни читателю, не ме сполетя съдбата
на посланика (и добър приятел) Кръстьо Илов в Либия,
когото министър Михайлова бе отзовала заради случая
с нашите медици и така негласно бе признала вина не
само за България, но и за тях.
През седмицата молдовският посланик в София е по-
сетил заместник-министъра Марин Райков, за да разговарят за
случая. Марин видял, че онзи носи някакъв плик, и в самото
начало на разговора му казал: „Вижте сега, уважаеми
господин Посланик, ако имате намерение да връчвате
протестна нота по въпроса за Тараклия и нашия посла-
ник в Кишинев, съветвам Ви да не го правите, защото
бих бил принуден да откажа приемането на нотата, а това не би
било добре за двустранните ни отношения. Ако искате,
нека си говорим по въпроса, нека разговорът ни да е
напълно открит и откровен, но да не правим връчване-
отказ на нота, защото това би станало достояние на ме-
диите, а такова нещо не ни трябва нито на нас, нито на
вас“. Така, по същество, е отказал нотата, още преди тя
230
да бъде връчена, с което е дал да се разбере, че София
не се дистанцира, а напротив, застава твърдо зад дейст-
вията на своя посланик.
Впоследствие в София бе взето решение за по-ната-
тъшната ни политика по отношение на Молдова и на
българите в страната. Изготвена бе вербална нота, която
да се връчи от едното Министерство на външните работи
на другото (доста сериозна мярка от арсенала на дипло-
мацията), като нотата бе връчена едновременно както от
МВнР в София на посолството на Република Молдова,
така и от нашето посолство в Кишинев на МВнР на
Молдова. В нотата се заявяваше готовността на Бълга-
рия да развива отношенията си с Молдова, споменаваха
се българите в страната като „мост на приятелството“, а
същевременно „ненатрапчиво“ се вметваше, че послани-
кът на България в Кишинев е изразил в интервюто си
не своя лична позиция, а позицията на изпращащата го
страна. Това означаваше, че в София бяха решили да не
ме отзовават, а да ме оставят да работим съвместно в
защита на правата на бесарабските българи.
След време съпругата ми каза: „Щом и в Кишинев
успя да създадеш новина за Би-Би-Си, значи следва щият
път трябва да те пратят на някое още по-спокойно място“.
Замислих се, че всеки посланик може да свърши рутин-
ната и ежедневна работа и да пише до София, примерно,
„приложено, изпращаме издаваното в страната списание
„Дипломатическо ревю“, в което, на стр. 63 е публикува-
на моя снимка от присъствие на коктейл...“; въпросът е
да се направи и нещичко повече за България.
Междувременно се получи информация от различни
източници, че националистическите кръгове в Молдова
не са се примирили и не само нямат намерение да пре-
решат въпроса за статута на район Тараклия, но и не са
се отказали „да изгонят“ българския посланик в Киши-
нев. Външният министър Николае Табакару бил изпад-
231
нал под тяхно влияние, дори бил взел подобно решение
и тръгнал с колата от вилата в родното си село към
Кишинев с цел осъществяване на изгонването, когато
му се обадил президентът Лучински и го попитал „какво
става с българския посланик“; министърът отговорил,
че „отива да го привика и да му съобщи решението си
за изгонване“, а Лучински му казал, че вече са отишли
достатъчно далеч в ущърб на отношенията си с една
приятелски настроена страна като България и трябва
незабавно да прекратят враждебните действия.
Когато разбрах за тези подробности, си спомних за
песента „Комбат“ на руската група „Любэ“: „...а на вой-
не – нелегкий труд, а сам стреляй – не то убют...“*. Бях
притиснат от приемащата страна до стената. Единстве-
ната опция, която ми бяха оставили, беше да се предам
и да си ходя вкъщи. И ако се касаеше до нещо мое
лично, сигурно точно така щях да направя. Но в слу-
чая ставаше въпрос за правата на бесарабските българи,
наши сънародници, а това вече е кауза и тя не може да
бъде изоставена „без бой“. Трябваше и аз да „стрелям“,
колкото и да не ми харесваше да правя това.
Българите в Кишинев не знаеха какво точно става,
няколко от ръководителите на техните дружества ме по-
каниха на обяд в една частна, закътана зала в ресто-
рант извън Кишинев. Всички говореха за написаното
във вестниците на националистите, един от тях, Георги
Некет, шеф на управителния съвет на българската бан-
ка сподели, че му се обадили приятели да му кажат, че
споменатите вестници пак са писали нещо за българите,
„отварям аз вестника – казва, – гледам вътре, няма ни-
къде писано за нас, викам си, пак се пошегуваха с мен, и
като сгънах вестника, видях заглавието на цялата първа
страница, не можех да повярвам!“
*„...тежък труд е войната, стреляй! – иначе теб ще убият...“ – Б.а.
232
Разказах им за срещите си във външно министер-
ство и с главния редактор, казах им, че България стои
зад позицията в тяхна защита. А също така им казах,
че ако искат да се промени решението на Парламента
за закриване на район Тараклия, трябва да се действа.
„България е с вас – казах, но тя ще бъде или „зад“ вас,
или „до“ вас, тя няма да застане пред вас и да ви води;
ако ще правим нещо, трябва тънко да го изпипаме, за да
не ни обвинят в намеса във вътрешните работи на една
суверенна държава, каквато е Молдова, иначе няма да
постигнем добър краен резултат“.
И българите се заеха да действат, при това съвсем
решително. На първо време, интервюта в различни вест-
ници дадоха всички ръководители на български друже-
ства, а също някои от „по-първите и влиятелни люде“.
Общият тон бе спокоен, всички обясняваха колко са
толерантни и здравомислещи хората в района, че те не
искат автономия, а искат да продължат да работят спо-
койно; да „съграждат“, както това са правели техните
деди, а не да се руши вече създаденото. Цитираха Указа
на президента от 30 март 1992 г., в който се посочва:
„Правителството ... да предвиди подготовката и внасяне-
то в Парламента на Република Молдова на предложение
за образуване на територията на републиката на адми-
нистративно-териториална единица в места с компактно
българско население“ – не е справедливо сега това раз-
пореждане в Указа да не се взема предвид при осъщест-
вяваната административно-териториална реформа.
Следващата стъпка бе да се проведе заседание на де-
путатите в съветите на всички равнища в Тараклийски
регион, заедно с представители на обществено-политиче-
ските организации и групи на населението – сега е мо-
дерно да се наричат „неправителствени организации“ – в
което се приема обръщение към парламентаристите с
молба „да проявят отговорност по отношение на послед-
233
ствията от евентуалното разтуряне на район Тараклия“
и се заявява увереност в „мъдростта и политическата
далновидност на законодателите“.
На 7 ноември 1998 г. бе проведен митинг на централ-
ния площад в Тараклия, където речи произнесоха пред-
седателят на райизпълкома Кирил Дарманчев, депутати
от комунистическата партия, представители на непра-
вителствени организации, които изразиха огорчение и
негодувание от факта, че са били излъгани от Кишинев,
че ще бъде запазен район Тараклия.
Без да се „смути“ от тези действия, на 12 ноември
1998 г. Парламентът прие на второ четене законопроекта
за административно-териториална реформа, в който се
предвижда Тараклия да премине към район Кахул. Пре-
зидентът подписа Указ за обнародване, с което законът
влезе в сила.
Но това, уважаеми читателю, съвсем не беше краят
на историята по Тараклия.
В Кишинев беше дошла делегация от Съвета на Евро-
па, а в нея, като експерт, беше един предишен колега от
нашето МВнР, Иван К., който след началото на проме-
ните в България кандидатства за работа в администраци-
ята на Съвета на Европа (СЕ) и беше станал заместник
на директора по политическите въпроси в тази органи-
зация. С Иван бяхме добри приятели още от преди про-
мените, а и той периодично идваше в Кишинев, защото
едно от нещата, които наблюдаваше, беше „замразения
конфликт“ в тази бивша територия на СССР.
При всяко идване Иван посещаваше посолството, ла-
фехме си за различни неща, разказвахме си спомени, аз
му казвах как се виждат нещата в Молдова от „камба-
нарията“ на посолството. Този път му разказах за случая
с Тараклия, предложих му той – по своя преценка – да
запознае „началника“ си със случилото се. Каза, че ще
идва в Кишинев пак след две седмици, договорихме се –
234
ако българите пожелаят, да се срещнат директно с него
и да му разкажат без посредник за случая и за исканията
си. И както се казва в детските приказки, „речено – сто-
рено“.
Някои български медии проявяваха интерес към слу-
чилото се и търсеха информация. Обади ми се по теле-
фона Даниела Теофанова (с нея се познавахме още от
времето преди да стана началник на кабинета на минис-
тър Даскалов), искаше да вземе интервю от мен. Обяс-
них й, че съм поставен в много деликатно положение,
обвинен съм от страната на акредитация в намеса във
вътрешните работи и, образно казано, обикалям пазара
в Кишинев и оглеждам за куфари, в които да си събера
багажа, когато ме изпъдят окончателно. Затова не мога
да давам интервюта, но мога да й разкажа за какво ста-
ва въпрос. Разговаряхме по телефона повече от час.
Когато материалът й излезе във в.“168 часа“ (без да
се цитира кой е източникът – както се бяхме договори-
ли), помолих един приятел от външно да ми го изпрати
по факс, сглобих го (беше голям и не се поместваше
в нормалния формат за факс „А-4“) и го оставих на
масичката в приемната на посолството. А когато при
нас дойдоха хора от „района“, показах им материала на
Даниела. Те го прочетоха, очите им светнаха, и казаха:
„Да, но на нас молдованите ни казват, че България ня-
мало да направи нищо в наша защита, вярно ли е това,
което тук пише – че са Ви защитили в София, че има
разни вербални ноти и другите неща?“ (Даниела доста
точно бе описала онова, което є бях разказал по теле-
фона). „Вас ви лъжат“ – отговорих. „Добре, господин
посол (когато бяха развълнувани, българите забравяха за
„господин посланик“ и ми казваха по тяхному „гаспадин
пасол), добре, щом е така, можем ли да вземем едно
копие от този материал и да си го публикуваме в нашата
областна газета, та всички да разберат, че България е с
235
нас?“ „Вземайте го и правете каквото е необходимо, не
трябва хората да остават в заблуда“ – отговорих. После
ми казаха, че този брой на областния вестник го издава-
ли няколко пъти, защото нормалният тираж не стигнал
за всички желаещи.
Срещнах на улицата Василий Нейковчен, българин
от Комрат, голям чешит, не цепеше басма никому, беше
депутат от Комунистическата партия. Като ме видя,
усмихна се широко, потупа ме по гърба както си бяхме
на улицата, и каза: „Господин посланик, за първи път от
200 години насам, откакто нашите деди са се изселили
от родните си места, България се сеща за нас и ни защи-
тава! Това досега не се бе случвало!“ Е, казаното от него
е доста попресилено, но, признавам, стана ми приятно.*
Най-отявлените противници на статута на българския
район бяха сред националистическите кръгове. Значи,
трябваше да се работи с тях, а там имаше както засле-
пени и индоктринирани, така и умни хора, с които мо-
жеше да се говори нормално – друг е въпросът, доколко
те се съобразяваха с чутото от мен.
Развивах пред споменатите следната теория: в Мол-
дова малцинствата са почти 35% от населението. От тях
13% са украинци, 12% са руснаци, 6% са гагаузи, 2%
са българи, останалите 3% са цигани, евреи, немци и
т.н. „Вижте сега – казвах им, – за вас българите не са
проблем, на вас, доколкото схващам, проблемът са ви
руснаците. Ето, имате тежки въпроси за решаване със
сепаратистите в Приднестровието, имахте главоболия с
гагаузите, украинците също могат един ден да поискат
236
нещо допълнително към онова, което сега имат. Защо
притискате българите? Умната политика би била да на-
правите от българите едно малцинство-модел, на него да
се предоставят всички права, да се удовлетворят всич-
ките „прищевки“ и „глезотии“ на това малцинство, та
когато международните „старши братя“ ви кажат, че в
Молдова се нарушават правата на малцинствата, вие да
ги разведете из българските райони и да кажете –„ето,
не нарушаваме никакви права на малцинствата, а за
руснаците, нали разбирате, те ни създават политически
проблеми, затова не ни критикувайте, а проявете раз-
биране“, и като кажете така, международната общност
ще ви разбере! Защо си създавате изкуствен проблем с
българите?“
С някои от събеседниците това работеше, но не ви-
наги.
Българите отказаха да се примирят с решението на
Парламента от 12 ноември за ликвидиране на район
Тараклия. На 3 декември районният съвет взе решение
за провеждане на 10 януари 1999 г. на референдум във
всички населени места в района, та населението да каже
по възможно най-демократичен начин мнението си по
административната реформа. Отправено бе искане към
Централната избирателна комисия да приеме постано-
вление за образуване на избирателни окръзи и съвети
за този референдум, а в случай, че ЦИК откаже, район-
ните съветници „си запазват правото самостоятелно да
образуват окръг и избирателен съвет“. Посланието към
Кишинев бе недвусмислено: никакво решение, спуснато
„отгоре“, не може да ликвидира район Тараклия, а ако в
Кишинев и този път не разберат за какво иде реч, хората
ще бъдат тласнати към гражданско неподчинение.
ЦИК, обаче, на бърза ръка прие решение, че рефе-
рендумът е незаконен.
237
Един късен следобед министърът на външните работи
Табакару ме покани на среща „от сега за след пет мину-
ти“, чудех се за какво е. Оказа се, че иска от мен съдей-
ствие – аз да внуша на българските ръководители на юг
да не правят референдум и да „го играят“ по-спокойно
по въпроса за Тараклия?! Имаше и мъгляви загатвания,
че „българският въпрос ще се реши“, но вече бях научил
на собствен гръб колко струват подобни обещания.
Само дето не ми увисна ченето от удивление. Пър-
воначално си помислих, че ме провокира, а ако аз се
хвана на въдицата, ще ме обвини във флагрантна намеса
във вътрешните работи на Молдова. Затова му отгово-
рих стриктно според предписанията на „буквара“ по ди-
пломация: първо – аз, като български посланик, нямам
право да внушавам каквото и да било на молдовските
граждани от български произход; второ – българите не
се допитват до мен какво да правят във вътрешнополи-
тически план; трето, България по никакъв начин не се
меси във вътрешните работи на приятелска Молдова,
нашата политика спрямо българите е известна, нашата
страна подкрепя, но не провокира техните искания.
Не казах на министъра, че само преди време едва не
се е стигнало до изгонването ми от Молдова с обвине-
ния в това, което сега самият той ме моли да извърша,
но пък вероятно той го е прочел в „езика на тялото“,
защото започна да се оправдава, че ме моли по заръка
„от високо място“ и че ако направя каквото ме молят,
това щяло „да се оцени“.
Информирах София за разговора и препоръчах да не
предприемаме нищо по въпроса.
Може би тук му е мястото да спомена, че междувре-
менно ми се удаде да направя една голяма лична услуга
на същия министър Табакару, от битово естество, като с
моя помощ той си реши един много сериозен житейски
въпрос, да е жив и здрав.
(Следва продължение по-долу..)