Комментарии пользователей (775)
Раздялата
Но след приятелското сближаване с професора Арбузов, Петър доста загази с отношенията с лаборантката Рамиля и това изведнъж предизвика ревност у Арбузов, понеже Петър престана да се интересува с походи и яростно негодование у Алемасов заради посягателството на неговия гарем. Барута беше вече създаден и този своеволен бесарабец по-добре да махне от очите на Първия секретар. Механизмът е отработен: на Петър е предложено да встъпи в партията и ще е преместен в министерството на оборонната промишленост в Москва.
Не успя Челарски да осъзнае новия завой в живота си при условие, че вече няма кой да го закриля, защото майорът Краснов-Симиновски е изпратен на родината им в Молдавия да подготвя прокуратурата към эвакуация, като на прага му тропна най-неочакван и неравнодушен към него гост – Берды-ага. Той хич не забелязва тъжното настроение на Петър и едва него удуши в предгръдките. За малко да се оборави от връхлитялите изненади, Петър извиза турменеца на вече сакралното място, което му откри Арбузов. Берды-ага , естественно, беше слисан от такива водни простори, поддържаше разговора, но белнеше, че нещо го гнете.
След завръщането от величествените брегове на Волга, където реката се среща с Кама, атмосферата между двамата мъже изведнъж натежа. Берди-ага, с тъжни, наведени към земята очи, тихо предложи на Петър да отиде с него в „Дома на колхозника“. Там, в сивите стаи на ведомствения хотел, всички останали делегати на съезда вече се бяха разотишли. Туркменският председател беше останал сам.
Петър мълчеше. Около тях казанският утринен въздух изглеждаше леден, но помежду им пулсираше неизказано, задушаващо напрежение.
Председателят изведнъж повдигна глава и погледна бесарабеца право в очите. В този дълъг, проницателен поглед Берди-ага разбра всичко. Разбра, че Петър няма да дойде. В същия миг целият му добре скроен, таен план рухна в прахта. Изведнъж стана ясно, че той даром е търпял насмешките на младите председатели, пристигнали от своите далечни аули и станици не за да слушат изтърканите номенклатурни речи от трибуната, а да побарат градските артистки по театрите. От пълния, смазващ позор Берди-ага го спасяваха единствено побелелите коси и годините.
Петър стоеше неподвижно и с истински ужас наблюдаваше отдалечаващата се, прегърбена фигура на туркменеца. Беше убил човека! Не с куршум в тила зад окопите, не с жестоко и остро слово... Уби го с чиста мисъл, със студено бездействие.
В същия миг акълът му започна трескаво да гради своята психологическа защита: „Къде ще ходиш, безумецо? Та ти си под постоянен, надзор от Алемасов! Трябва ти още един скандал в обкома „за порочна връзка с басмач“ и тогава Господ знае колко невинни хора ще пострадат около вас двамата...“
Но сърцето му крещеше в ответ: „Може би нямаше нищо „порочно“ да има...“
„Не се лъжи! — прекъсваше го леденият глас на разума. — Пламъците и искрите на онзи див туркменски вулкан не ли ти ли са до болка познати? А сега, в този казански капан, щеше да стане... една наистина голяма бела.“
Обзет от пълно отчаяние и разкъсван от вина, късно вечерта Петър се яви мъртво пиян на прага на къщата на Арбузов. Той не търсеше химия, търсеше спасение.
Цяла нощ в дървения особняк цигулката на академика плачеше безспир, късайки сърцата на домашните. Дъщерята на професора и младата лаборантка слушаха от съседните стаи тежките, стържещи акорди и знаеха — в мрака на казанската нощ току-що бе станало нещо грозно, нещо непоправимо.
А в кабинета, под зелената светлина на лампата, леко сръбналият професор страстно и настойчиво убеждаваше бесарабеца, опитвайки се да угаси пожара в гърдите му:
— Разбери ме, Петре, моето момче... Тази Рамиля е просто една обикновена партийна гейша от Обкома! Струва ли си заради нея да си тровиш и без това разкъсаната душа?
И за да прогони призраците на страстта и пустинята, Арбузов започна с патос да рецитира Байрон. Ми, да. Кой друг, ако не великият лорд Байрон знае как се гаси безумният пожар на кръвта в гърдите на онези, които са обезумели от страст, леди, отегчени от безделие...
Коминтерновският удар
Пролетният казански вятър виеше зад тежките прозорци на Обкома, но вътре, в просторния кабинет на Първия секретар, въздухът миришеше на скъп тютюн, застояла хартия и онзи специфичен, хладен мирис на административна смърт, който съпътстваше всяка заповед на властта през пролетта на 1941 година.
Алемасов стоеше зад масивното си дъбово бюро, наедрял, с почервеняло от гняв лице и разкопчана яка . Очите му, зачервени от безсъние и партийна злоба, бяха забити в Петър Челарски като два оловни куршума. Бесарабецът стоеше на два метра от него — изправен, с коравия гръб на испански боец, хладнокръвен и затворен в себе си. Пред него на зеленото съкно лежеше захвърлена черна писалка.
— Ты мне зубы не заговаривай своим аргентинским паспортом, Челарский! — Алемасов премина на крясък, като удари с тежкия си юмрук по масата, та чак мастилницата подскочи. — Порох для фронта мы сварили, Сталин доволен, и теперь ты отсюда живым не уедешь, пока не подпишешь! Пиши заявление на перевод в Наркомат и вступление в партию прямо сейчас! Или ты думаешь, что твоя Рамиля из Обкома тебя прикроет? Хватит совать пальцы в чужие гардеробы, сеньор! Не напишешь сам — лейтенант Атаев быстро найдёт вредительство в твоих чертежах памучного экстракта. И поедешь ты у меня на Колыму со своим Бухарестом вместе!
В същия този миг на най-високия административен екстаз на Алемасов, тежката, подплатена с кожа врата на кабинета се отвори напълно безшумно.
В стаята влиза капитанът на НКВД от Одеса..
Той не почука, не поиска разрешение и не произнесе нито дума. С бавни, почти математически стъпки, капитанът от Одеса приближи и застана малко встрани от вратата, държейки в ръцете си тънка черна папка. Лицето му — сухо, изпито, с проницателния и уморен поглед на вечен задочен студент — беше напълно безизразно. Нито един мускул не трепна по него, докато слушаше яростните крясъци на Първия секретар.
Капитанът не направи никакво забележка. Той просто стоеше в полумрака на кабинета, хладнокръвно фиксираше как Алемасов сам затяга номенклатурната примка около врата си, и мълчаливо наблюдаваше този психологически дуел.
Алемасов обаче, усещайки чуждото присъствие, изведнъж млъкна на полудума. Наглостта му на „хозяин на тайгата“ внезапно се сблъска с леденото чекистко мълчание. Като бивш нарком на вътрешните работи на републиката, той твърде добре познаваше похватите на Секретно-политическия отдел на НКВД и усети как под зеленото сукно се задвижиха зловещите колела на онази вътрешна „кухня“, в която сам беше варил човешки съдби. За да скрие внезапното си смущение и надигащата се паника, Алемасов судорожно се опита да закопчее огърлето си и с престорена строгост избоботи:
— Я же сказал, товарищ капитан! Пусть пишет заявление прямо сейчас! Пора этого волка из автономии убирать в Москву, в министерство. И лаборантку пусть оставит в покое!
Капитанът бавно пристъпи напред, постави черната папка върху масата и я отвори. На първия лист се виждаше личният подпис на Георгий Димитров. В този миг капитанът от Одеса бръкна дълбоко в тайните на чекистката „кухня“, където всеки детайл от казанския капан вече беше претеглен и анализиран:
— Вы совершаете политическую ошибку, товарищ Первый секретарь, — спокойно, но с тежък метален глас започна капитанът. — Какое заявление вы требуете от него? Челарский де-факто — военнопленный, выкраденный нашими органами из Бухареста. У него в вашем сейфе лежит аргентинский паспорт. Вы хотите, чтобы иностранный подданный под давлением местного Обкома писал «добровольное» заявление в ВКП(б)? Вы путаете государственную необходимость с личным гардеробом, Александр Михайлович. В нашей ведомственной «кухне» такие специи не любят.
Алемасов се облещи, а лицето му от багрово стана сиво-зелено. Капитанът обаче продължи да реже безмилостно:
— Потому что ВКП(б) — это не национальная лавочка, Александр Михайлович. Наша партия — лишь секция Третьего Интернационала. Коминтерна. А Пётр Челарский — это кадр мировой революции, прошедший испанскую мясорубку. Его статус определяет не казанский Обком и даже не Наркомат оборонной промышленности. Его статус на особом контроле у товарища Димитрова. Товарищ Димитров лично просил передать, что Латинская Америка и Балканы не должны страдать из-за казанских недоразумений. На кушетке в Секретно-политическом отделе уже лежат рапорт из Каракумов от дочки председателя и шифровка из Кишинёва от майора Краснова. Система знает всё, Александр Михайлович. Если вы сейчас сломаете оперативную легенду агенту из-за своей обкомовской ревности к лаборантке, завтра товарищ Димитров лично доложит Хозяину о национал-уклонизме и саботаже международной политики партии в Казани. Оформляйте перевод по линии Наркомата. Без партийного заявления. И верните сеньору Челарскому его аргентинский паспорт. Прямо сейчас.
Алемасов се отпусна тежко на стола, сякаш от раменете му изпопадаха всички невидими пагони. Наглостта му се свлече като суха мазилка, оставяйки само чист, номенклатурен страх пред Москва. Той разбра, че ако сега упорства, този сух капитан с вид на вечен студент ще извади второто дъно на папката — с приписките по хлопковия план и нецелевото използване на солярката в МТС.
Треперещата ръка на Първия секретар бръкна в чекмеджето и извади опечатания плик с документите на Петър, подхвърляйки го на масата като горещ въглен.
— Ладно... — глухо процеди Алемасов, без да поглежда никого. — Пусть забирает свой паспорт. Оформляйте через Москву. Но чтобы к концу недели его ноги в Казани не было.
Капитанът прибра плика в куфарчето си, завъртя се на пети и кимна на бесарабеца:
— Идёмте, Пётр. Окорока на этой кухне коптят долго, но мы уйдём вовремя. Вас ждут великие обстоятельства. И товарищ Димитров, с которым вы непременно встретитесь в Москве, очень интересуется вашим барутом.
Когато излязоха на коридора, Петър пое дълбоко от хладния въздух. Примката около врата му се беше разхлабила, но той знаеше: коминтерновските жернова току-що го бяха подхвърлили нагоре, към самата Москва, където предстоеше среща с титаните на епохата и една страшна, неизбежна война.
Но след приятелското сближаване с професора Арбузов, Петър доста загази с отношенията с лаборантката Рамиля и това изведнъж предизвика ревност у Арбузов, понеже Петър престана да се интересува с походи и яростно негодование у Алемасов заради посягателството на неговия гарем. Барута беше вече създаден и този своеволен бесарабец по-добре да махне от очите на Първия секретар. Механизмът е отработен: на Петър е предложено да встъпи в партията и ще е преместен в министерството на оборонната промишленост в Москва.
Не успя Челарски да осъзнае новия завой в живота си при условие, че вече няма кой да го закриля, защото майорът Краснов-Симиновски е изпратен на родината им в Молдавия да подготвя прокуратурата към эвакуация, като на прага му тропна най-неочакван и неравнодушен към него гост – Берды-ага. Той хич не забелязва тъжното настроение на Петър и едва него удуши в предгръдките. За малко да се оборави от връхлитялите изненади, Петър извиза турменеца на вече сакралното място, което му откри Арбузов. Берды-ага , естественно, беше слисан от такива водни простори, поддържаше разговора, но белнеше, че нещо го гнете.
След завръщането от величествените брегове на Волга, където реката се среща с Кама, атмосферата между двамата мъже изведнъж натежа. Берди-ага, с тъжни, наведени към земята очи, тихо предложи на Петър да отиде с него в „Дома на колхозника“. Там, в сивите стаи на ведомствения хотел, всички останали делегати на съезда вече се бяха разотишли. Туркменският председател беше останал сам.
Петър мълчеше. Около тях казанският утринен въздух изглеждаше леден, но помежду им пулсираше неизказано, задушаващо напрежение.
Председателят изведнъж повдигна глава и погледна бесарабеца право в очите. В този дълъг, проницателен поглед Берди-ага разбра всичко. Разбра, че Петър няма да дойде. В същия миг целият му добре скроен, таен план рухна в прахта. Изведнъж стана ясно, че той даром е търпял насмешките на младите председатели, пристигнали от своите далечни аули и станици не за да слушат изтърканите номенклатурни речи от трибуната, а да побарат градските артистки по театрите. От пълния, смазващ позор Берди-ага го спасяваха единствено побелелите коси и годините.
Петър стоеше неподвижно и с истински ужас наблюдаваше отдалечаващата се, прегърбена фигура на туркменеца. Беше убил човека! Не с куршум в тила зад окопите, не с жестоко и остро слово... Уби го с чиста мисъл, със студено бездействие.
В същия миг акълът му започна трескаво да гради своята психологическа защита: „Къде ще ходиш, безумецо? Та ти си под постоянен, надзор от Алемасов! Трябва ти още един скандал в обкома „за порочна връзка с басмач“ и тогава Господ знае колко невинни хора ще пострадат около вас двамата...“
Но сърцето му крещеше в ответ: „Може би нямаше нищо „порочно“ да има...“
„Не се лъжи! — прекъсваше го леденият глас на разума. — Пламъците и искрите на онзи див туркменски вулкан не ли ти ли са до болка познати? А сега, в този казански капан, щеше да стане... една наистина голяма бела.“
Обзет от пълно отчаяние и разкъсван от вина, късно вечерта Петър се яви мъртво пиян на прага на къщата на Арбузов. Той не търсеше химия, търсеше спасение.
Цяла нощ в дървения особняк цигулката на академика плачеше безспир, късайки сърцата на домашните. Дъщерята на професора и младата лаборантка слушаха от съседните стаи тежките, стържещи акорди и знаеха — в мрака на казанската нощ току-що бе станало нещо грозно, нещо непоправимо.
А в кабинета, под зелената светлина на лампата, леко сръбналият професор страстно и настойчиво убеждаваше бесарабеца, опитвайки се да угаси пожара в гърдите му:
— Разбери ме, Петре, моето момче... Тази Рамиля е просто една обикновена партийна гейша от Обкома! Струва ли си заради нея да си тровиш и без това разкъсаната душа?
И за да прогони призраците на страстта и пустинята, Арбузов започна с патос да рецитира Байрон. Ми, да. Кой друг, ако не великият лорд Байрон знае как се гаси безумният пожар на кръвта в гърдите на онези, които са обезумели от страст, леди, отегчени от безделие...
Коминтерновският удар
Пролетният казански вятър виеше зад тежките прозорци на Обкома, но вътре, в просторния кабинет на Първия секретар, въздухът миришеше на скъп тютюн, застояла хартия и онзи специфичен, хладен мирис на административна смърт, който съпътстваше всяка заповед на властта през пролетта на 1941 година.
Алемасов стоеше зад масивното си дъбово бюро, наедрял, с почервеняло от гняв лице и разкопчана яка . Очите му, зачервени от безсъние и партийна злоба, бяха забити в Петър Челарски като два оловни куршума. Бесарабецът стоеше на два метра от него — изправен, с коравия гръб на испански боец, хладнокръвен и затворен в себе си. Пред него на зеленото съкно лежеше захвърлена черна писалка.
— Ты мне зубы не заговаривай своим аргентинским паспортом, Челарский! — Алемасов премина на крясък, като удари с тежкия си юмрук по масата, та чак мастилницата подскочи. — Порох для фронта мы сварили, Сталин доволен, и теперь ты отсюда живым не уедешь, пока не подпишешь! Пиши заявление на перевод в Наркомат и вступление в партию прямо сейчас! Или ты думаешь, что твоя Рамиля из Обкома тебя прикроет? Хватит совать пальцы в чужие гардеробы, сеньор! Не напишешь сам — лейтенант Атаев быстро найдёт вредительство в твоих чертежах памучного экстракта. И поедешь ты у меня на Колыму со своим Бухарестом вместе!
В същия този миг на най-високия административен екстаз на Алемасов, тежката, подплатена с кожа врата на кабинета се отвори напълно безшумно.
В стаята влиза капитанът на НКВД от Одеса..
Той не почука, не поиска разрешение и не произнесе нито дума. С бавни, почти математически стъпки, капитанът от Одеса приближи и застана малко встрани от вратата, държейки в ръцете си тънка черна папка. Лицето му — сухо, изпито, с проницателния и уморен поглед на вечен задочен студент — беше напълно безизразно. Нито един мускул не трепна по него, докато слушаше яростните крясъци на Първия секретар.
Капитанът не направи никакво забележка. Той просто стоеше в полумрака на кабинета, хладнокръвно фиксираше как Алемасов сам затяга номенклатурната примка около врата си, и мълчаливо наблюдаваше този психологически дуел.
Алемасов обаче, усещайки чуждото присъствие, изведнъж млъкна на полудума. Наглостта му на „хозяин на тайгата“ внезапно се сблъска с леденото чекистко мълчание. Като бивш нарком на вътрешните работи на републиката, той твърде добре познаваше похватите на Секретно-политическия отдел на НКВД и усети как под зеленото сукно се задвижиха зловещите колела на онази вътрешна „кухня“, в която сам беше варил човешки съдби. За да скрие внезапното си смущение и надигащата се паника, Алемасов судорожно се опита да закопчее огърлето си и с престорена строгост избоботи:
— Я же сказал, товарищ капитан! Пусть пишет заявление прямо сейчас! Пора этого волка из автономии убирать в Москву, в министерство. И лаборантку пусть оставит в покое!
Капитанът бавно пристъпи напред, постави черната папка върху масата и я отвори. На първия лист се виждаше личният подпис на Георгий Димитров. В този миг капитанът от Одеса бръкна дълбоко в тайните на чекистката „кухня“, където всеки детайл от казанския капан вече беше претеглен и анализиран:
— Вы совершаете политическую ошибку, товарищ Первый секретарь, — спокойно, но с тежък метален глас започна капитанът. — Какое заявление вы требуете от него? Челарский де-факто — военнопленный, выкраденный нашими органами из Бухареста. У него в вашем сейфе лежит аргентинский паспорт. Вы хотите, чтобы иностранный подданный под давлением местного Обкома писал «добровольное» заявление в ВКП(б)? Вы путаете государственную необходимость с личным гардеробом, Александр Михайлович. В нашей ведомственной «кухне» такие специи не любят.
Алемасов се облещи, а лицето му от багрово стана сиво-зелено. Капитанът обаче продължи да реже безмилостно:
— Потому что ВКП(б) — это не национальная лавочка, Александр Михайлович. Наша партия — лишь секция Третьего Интернационала. Коминтерна. А Пётр Челарский — это кадр мировой революции, прошедший испанскую мясорубку. Его статус определяет не казанский Обком и даже не Наркомат оборонной промышленности. Его статус на особом контроле у товарища Димитрова. Товарищ Димитров лично просил передать, что Латинская Америка и Балканы не должны страдать из-за казанских недоразумений. На кушетке в Секретно-политическом отделе уже лежат рапорт из Каракумов от дочки председателя и шифровка из Кишинёва от майора Краснова. Система знает всё, Александр Михайлович. Если вы сейчас сломаете оперативную легенду агенту из-за своей обкомовской ревности к лаборантке, завтра товарищ Димитров лично доложит Хозяину о национал-уклонизме и саботаже международной политики партии в Казани. Оформляйте перевод по линии Наркомата. Без партийного заявления. И верните сеньору Челарскому его аргентинский паспорт. Прямо сейчас.
Алемасов се отпусна тежко на стола, сякаш от раменете му изпопадаха всички невидими пагони. Наглостта му се свлече като суха мазилка, оставяйки само чист, номенклатурен страх пред Москва. Той разбра, че ако сега упорства, този сух капитан с вид на вечен студент ще извади второто дъно на папката — с приписките по хлопковия план и нецелевото използване на солярката в МТС.
Треперещата ръка на Първия секретар бръкна в чекмеджето и извади опечатания плик с документите на Петър, подхвърляйки го на масата като горещ въглен.
— Ладно... — глухо процеди Алемасов, без да поглежда никого. — Пусть забирает свой паспорт. Оформляйте через Москву. Но чтобы к концу недели его ноги в Казани не было.
Капитанът прибра плика в куфарчето си, завъртя се на пети и кимна на бесарабеца:
— Идёмте, Пётр. Окорока на этой кухне коптят долго, но мы уйдём вовремя. Вас ждут великие обстоятельства. И товарищ Димитров, с которым вы непременно встретитесь в Москве, очень интересуется вашим барутом.
Когато излязоха на коридора, Петър пое дълбоко от хладния въздух. Примката около врата му се беше разхлабила, но той знаеше: коминтерновските жернова току-що го бяха подхвърлили нагоре, към самата Москва, където предстоеше среща с титаните на епохата и една страшна, неизбежна война.
С большим удовольствием прочитала. Огромную благодарность выражаю автору, краеведу.
Желязо и звезди
Здрачът огъна оазиса мигновено, като с тежък килим. Студеният, чист нощен въздух на Каракумите, миришеще на изстинала глина на такърите и на изсъхнал пелин. Аулът затихна. В тази глуха тишина Петър Челарски седеше на прага на своята къщичка, избърсвайки с парцал газената лампа . Жълтият пламък слабо потрепваше, изтръгвайки от тъмнината силуетите на разхвърляните наоколо железни детайли.
Шумоленето от колелата на една арба накара Петър да вдигне глава. От тъмнината се появи Берди-ага.
Председателят пристигна сам, без колар.. Той бавно слиза от арбата, притиснал грижливо до топчестия си корем тежък дървен сандък, стегнато завързан с канап. Беше облечен с лек домашен халат от невапцана коприна „кетени“ и неизменния телпек. В сръчните му движения нямаше и следа от старческа немощ. Шейсет години по тези земи е възраст на мъдра зрелост, когато тялото все още помни тежката работа, а сърцето бие равно и твърдо, без да се плаши от степен вятър.
Берди грижливо поставя сандъка на земята пред краката на Петър. Вътре глухо издрънча тежко желязо.
— Смотри, Петър-джан— тихо, с плътен бас изрече Берди, избърсвайки с пухкав пръст челото си. — С самого Ашхабада везли… Немецкие... Теперь твой дизель запоет.
Петър погледна в сандъка. В омаслена хартия лежаха дефицитни, почти недостижими за един тукашен колхоз, части.. Това беше кралски подарък, направен в обход на всички фактури и складове.
— Спасибо, Берди-ага — Петър вдигна погледа към председателя. —Это спасёт нашу мастерскую. Но как ты их достал? Ведь у Айгуль каждая копейка на счету.
При споменаването на дъщеря му Берди само махна с ръка и меко, тежко се отпусна върху постлания пред прага вълнен чийл-килим, подгъвайки крака под себе си. Извади от джоба на халата си завит в кърпа пресен овчо сирине и парче пита.
— Айгуль теперь молчит — спокойно отвърна старецът, прехвърляйки броеницата си. — Она всё поняла. Ребёнок должен знать своё место, когда говорят мужчины. Кушай, Пётр…
Те седяха един до друг. Плътното, закръглено рамо на Берди леко докосваше рамото на бесарабеца. Страхът от НКВД, който още сутринта изглеждаше съвсем осезаем, тук, под огромните южни звезди, сякаш се разсее в пустинята. Одеският следовател си замина, Айгул се подчини на волята на баща си, и това кътче земя в края на селището за няколко часа се превърна в тяхна лична територия на абсолютна сигурност.
Берди подаде на Петър парчето сирине. Пръстите му — пухкави, топли, миришещи на машинно масло и тютюн — за миг покриха дланта на Петър. В този жест имаше толкова спокойна, уверена сила и скрита нежност на мъж, намерил своето тихо пристанище, че Петър за първи път за много години усети искрена, човешка топлина. Неговата метежна бесарабска душа, накърнена от куршуми в Испания и изтощена от разпити, започна да се отпуска.
— Знаешь о чём я подумал, Берди-ага? — тихо попита Петър, загледан в звездите. — В Испании мы стреляли в фашистов, потому что верили: разобьем их — и наступит мир, где все будут равны. В Одессе я говорил следователю, что коммунизм должен отменить государство с его чиновниками и полицией. А здесь, в Каракумах, я вижу, что правление без чиновников уже есть. Это твоя воля, твоя забота. Ты держишь этот колхоз не страхом перед райкомом, а своим сердцем
Берди притвори очи, потънали в гънките на клепачите, и тихо се усмихна в сивата си брада.
— Красиво говоришь, Петр-джан. Умные слова. Но земля устроена проще. В песках нет законов из книг. Здесь есть только человек и его верность. Если я люблю эту землю, она дает хлопок. Если я... — он на мгновение замолчал, и его хватка на руке Петра стала крепче, — если мое сердце выбрало тебя, то мне плевать на их синие фуражки. Аллах высоко, Москва далеко. А мы здесь.
Петър мълчеше. Той усещаше как равно тупти жилата в ръката на Берди. В този шейсетгодишен председател на колхоза имаше нещо, което Челарски не беше срещал нито у коминтерновските шпиони, нито у немските офицери от Абвера — абсолютна, монолитна вярност към собственото чувство, която не изискваше в замяна никакви политически клетви или оправдания.
Те седяха пред мазанката до късно. Дизелните части лежаха в сандъка, лъштейки на лунната светлина, лампата тихо пушеше, а двамата мъже — прокуденият бесарабски бунтовник и коравият туркменски стопанин — деляха един хляб на две, слушайки как пъшка пустинята. Бог отново говореше на Петър на езика на обстоятелствата, и тези обстоятелства за поредния път готвеха нов завой..
Думите на Берди, че сърцето му е избрало бесарабеца напук на сините фуражки на НКВД, отекнаха в гърдите на Петър със странна, отдавна забравена болка. Той погледна тези пухкави, началнически пръсти, които все още стискаха дланта му, спокойното, закръглено лице с грижливо подрязана брадичка, в което нямаше нито капка лукавство.
Неочаквано за самия себе си — без дълги размисли, подчинявайки се на някакъв дълбок, момчешки порив на благодарност за това, че в този жесток свят на 1941 година някой просто защитава живота му — Петър се наклони напред и прегърна председателя.
Петър притисна лице към коравия копринен плат на халата му, усещайки гъстия мирис на степен вятър, тютюн и домашно тепло. Бесарабецът стисна с ръцете си плътния, як гръб на Берди толкова силно, сякаш се държеше за този закръглен монолит като за единствен спасителен пояс сред бушуващия, житейски океан.
Реакцията на Берди-ага беше изненадващо трогателна и чиста. Този шейсетгодишен мъж, свикнал да бъде страховит стопанин на колхоза, пред когото трепереше целият аул, за миг остана напълно стъписан. Голямата му броеница със сухо щракане се изплъзна от ръцете му право върху чийла.
Берди замръзна, дъхът му секна. За няколко секунди той се вцепени, страхувайки се да се пошевели, сякаш на рамото му беше кацнала рядка, плашлива степна птица, която можеше да бъде прокудена с всяко невнимателна въздишка. Закръгленото лице на председателя пламна под сивата четина, а в ъгълчетата на очите му, потънали в гънките на клепачите, блесна и мигновено се изтърколи в брадата една едра сълза.
След това, дошъл на себе си, Берди бавно вдигна пухкавите си, къси ръце и на свой ред прегърна Петър. Неговата прегръдка беше младежки силна, надеждна и ласкава. Той меко, но настойчиво притисна бесарабеца към широките си гърди, където равно, тежко и с огромна мощ биеше шейсетгодишното му сърце.
Берди започна тихо, едва доловимо да се люлее, сякаш люлееше в прегръдките си близък човек, завърнал се от оня свят. Той шепва нещо ласкаво на туркменски — старинни, полузабравени думи за утеха, каквито майките шепнат на децата си, а верните приятели си казват един на друг пред лицето на вечността. В този миг у него не остана нищо от фудулитият председател или уплашения баща. Това беше зрял мъж, чиято дълбока, предана душа най-после бе получила дългоочаквания, искрен отговор.
Когато Петър бавно се отдръпна, неговите собствени очи бяха влажни. Берди грижливо, с дланите си стисна лицето му, вглеждайки се в чертите на Челарски с такава безкрайна нежност, че НКВД, Одеса, войната и целият останал свят с техните граници и класи изглеждаха просто като дребен прах, който нощният вятър отнася навътре в Каракум.
Здрачът огъна оазиса мигновено, като с тежък килим. Студеният, чист нощен въздух на Каракумите, миришеще на изстинала глина на такърите и на изсъхнал пелин. Аулът затихна. В тази глуха тишина Петър Челарски седеше на прага на своята къщичка, избърсвайки с парцал газената лампа . Жълтият пламък слабо потрепваше, изтръгвайки от тъмнината силуетите на разхвърляните наоколо железни детайли.
Шумоленето от колелата на една арба накара Петър да вдигне глава. От тъмнината се появи Берди-ага.
Председателят пристигна сам, без колар.. Той бавно слиза от арбата, притиснал грижливо до топчестия си корем тежък дървен сандък, стегнато завързан с канап. Беше облечен с лек домашен халат от невапцана коприна „кетени“ и неизменния телпек. В сръчните му движения нямаше и следа от старческа немощ. Шейсет години по тези земи е възраст на мъдра зрелост, когато тялото все още помни тежката работа, а сърцето бие равно и твърдо, без да се плаши от степен вятър.
Берди грижливо поставя сандъка на земята пред краката на Петър. Вътре глухо издрънча тежко желязо.
— Смотри, Петър-джан— тихо, с плътен бас изрече Берди, избърсвайки с пухкав пръст челото си. — С самого Ашхабада везли… Немецкие... Теперь твой дизель запоет.
Петър погледна в сандъка. В омаслена хартия лежаха дефицитни, почти недостижими за един тукашен колхоз, части.. Това беше кралски подарък, направен в обход на всички фактури и складове.
— Спасибо, Берди-ага — Петър вдигна погледа към председателя. —Это спасёт нашу мастерскую. Но как ты их достал? Ведь у Айгуль каждая копейка на счету.
При споменаването на дъщеря му Берди само махна с ръка и меко, тежко се отпусна върху постлания пред прага вълнен чийл-килим, подгъвайки крака под себе си. Извади от джоба на халата си завит в кърпа пресен овчо сирине и парче пита.
— Айгуль теперь молчит — спокойно отвърна старецът, прехвърляйки броеницата си. — Она всё поняла. Ребёнок должен знать своё место, когда говорят мужчины. Кушай, Пётр…
Те седяха един до друг. Плътното, закръглено рамо на Берди леко докосваше рамото на бесарабеца. Страхът от НКВД, който още сутринта изглеждаше съвсем осезаем, тук, под огромните южни звезди, сякаш се разсее в пустинята. Одеският следовател си замина, Айгул се подчини на волята на баща си, и това кътче земя в края на селището за няколко часа се превърна в тяхна лична територия на абсолютна сигурност.
Берди подаде на Петър парчето сирине. Пръстите му — пухкави, топли, миришещи на машинно масло и тютюн — за миг покриха дланта на Петър. В този жест имаше толкова спокойна, уверена сила и скрита нежност на мъж, намерил своето тихо пристанище, че Петър за първи път за много години усети искрена, човешка топлина. Неговата метежна бесарабска душа, накърнена от куршуми в Испания и изтощена от разпити, започна да се отпуска.
— Знаешь о чём я подумал, Берди-ага? — тихо попита Петър, загледан в звездите. — В Испании мы стреляли в фашистов, потому что верили: разобьем их — и наступит мир, где все будут равны. В Одессе я говорил следователю, что коммунизм должен отменить государство с его чиновниками и полицией. А здесь, в Каракумах, я вижу, что правление без чиновников уже есть. Это твоя воля, твоя забота. Ты держишь этот колхоз не страхом перед райкомом, а своим сердцем
Берди притвори очи, потънали в гънките на клепачите, и тихо се усмихна в сивата си брада.
— Красиво говоришь, Петр-джан. Умные слова. Но земля устроена проще. В песках нет законов из книг. Здесь есть только человек и его верность. Если я люблю эту землю, она дает хлопок. Если я... — он на мгновение замолчал, и его хватка на руке Петра стала крепче, — если мое сердце выбрало тебя, то мне плевать на их синие фуражки. Аллах высоко, Москва далеко. А мы здесь.
Петър мълчеше. Той усещаше как равно тупти жилата в ръката на Берди. В този шейсетгодишен председател на колхоза имаше нещо, което Челарски не беше срещал нито у коминтерновските шпиони, нито у немските офицери от Абвера — абсолютна, монолитна вярност към собственото чувство, която не изискваше в замяна никакви политически клетви или оправдания.
Те седяха пред мазанката до късно. Дизелните части лежаха в сандъка, лъштейки на лунната светлина, лампата тихо пушеше, а двамата мъже — прокуденият бесарабски бунтовник и коравият туркменски стопанин — деляха един хляб на две, слушайки как пъшка пустинята. Бог отново говореше на Петър на езика на обстоятелствата, и тези обстоятелства за поредния път готвеха нов завой..
Думите на Берди, че сърцето му е избрало бесарабеца напук на сините фуражки на НКВД, отекнаха в гърдите на Петър със странна, отдавна забравена болка. Той погледна тези пухкави, началнически пръсти, които все още стискаха дланта му, спокойното, закръглено лице с грижливо подрязана брадичка, в което нямаше нито капка лукавство.
Неочаквано за самия себе си — без дълги размисли, подчинявайки се на някакъв дълбок, момчешки порив на благодарност за това, че в този жесток свят на 1941 година някой просто защитава живота му — Петър се наклони напред и прегърна председателя.
Петър притисна лице към коравия копринен плат на халата му, усещайки гъстия мирис на степен вятър, тютюн и домашно тепло. Бесарабецът стисна с ръцете си плътния, як гръб на Берди толкова силно, сякаш се държеше за този закръглен монолит като за единствен спасителен пояс сред бушуващия, житейски океан.
Реакцията на Берди-ага беше изненадващо трогателна и чиста. Този шейсетгодишен мъж, свикнал да бъде страховит стопанин на колхоза, пред когото трепереше целият аул, за миг остана напълно стъписан. Голямата му броеница със сухо щракане се изплъзна от ръцете му право върху чийла.
Берди замръзна, дъхът му секна. За няколко секунди той се вцепени, страхувайки се да се пошевели, сякаш на рамото му беше кацнала рядка, плашлива степна птица, която можеше да бъде прокудена с всяко невнимателна въздишка. Закръгленото лице на председателя пламна под сивата четина, а в ъгълчетата на очите му, потънали в гънките на клепачите, блесна и мигновено се изтърколи в брадата една едра сълза.
След това, дошъл на себе си, Берди бавно вдигна пухкавите си, къси ръце и на свой ред прегърна Петър. Неговата прегръдка беше младежки силна, надеждна и ласкава. Той меко, но настойчиво притисна бесарабеца към широките си гърди, където равно, тежко и с огромна мощ биеше шейсетгодишното му сърце.
Берди започна тихо, едва доловимо да се люлее, сякаш люлееше в прегръдките си близък човек, завърнал се от оня свят. Той шепва нещо ласкаво на туркменски — старинни, полузабравени думи за утеха, каквито майките шепнат на децата си, а верните приятели си казват един на друг пред лицето на вечността. В този миг у него не остана нищо от фудулитият председател или уплашения баща. Това беше зрял мъж, чиято дълбока, предана душа най-после бе получила дългоочаквания, искрен отговор.
Когато Петър бавно се отдръпна, неговите собствени очи бяха влажни. Берди грижливо, с дланите си стисна лицето му, вглеждайки се в чертите на Челарски с такава безкрайна нежност, че НКВД, Одеса, войната и целият останал свят с техните граници и класи изглеждаха просто като дребен прах, който нощният вятър отнася навътре в Каракум.
Приятно видеть достопримечательности Тараклии, многое знакомо, а вот камень из земли в Гайдабуле не приходилось видеть. А по поводу знаменитого источника "Хаджидинковата чешма", боюсь обращение к властям за 10 лет не дошло и еще столько же сможет дойти.
-Я думаю, что нынешние районные структуры можно было бы централизовано загрузить этой идеей, а не заниматься разрушением районов и Молдовы
Ваша мысль бьет в самую точку и затрагивает фундаментальную проблему государственного управления в Молдове. Вместо бесконечных административных реформ, «оптимизаций» и политических споров о том, нужно ли ликвидировать районы, государственные структуры должны были бы стать главными организаторами и драйверами экономического развития.Если бы районные власти (как в Тараклии, так и в Гагаузии) занялись созданием условий для таких проектов, это не только спасло бы экономику, но и сняло бы сам вопрос о «ненужности» районов.Вот как районные структуры могли бы централизованно реализовать идею из статьи, доказав свою жизненную важность:1. Создание районных кооперативных хабовОдинокий чабан или мелкий фермер с 2 гектарами земли не может сам построить завод или выйти на рынок ЕС. Но это может сделать район!Что делает район: Выступает инициатором создания регионального логистического центра. Районный совет может выделить землю, подвести коммуникации (воду, свет) и помочь зарегистрировать кооператив местных производителей.Результат: Фермерам не нужно думать, куда деть 500 кг шерсти или помидоров. Они везут это в районный хаб.2. Привлечение грантов и инвестиций «под ключ»У районов есть юридическое право участвовать в европейских программах приграничного сотрудничества (например, с Румынией или Болгарией) и подавать заявки в международные фонды.Что делает район: Вместо того чтобы просить деньги на очередной концерт или тротуарную плитку, экономический отдел района пишет проект: «Закупка оборудования для производства шерстяных пеллет для Тараклийского района». Как пишет автор, цена вопроса — от 4 000 до 25 000 долларов. Для бюджета международного фонда это копейки.Результат: Район получает оборудование, сдает его в аренду ассоциации чабанов, овраги очищаются от мусора, а в бюджет района идут налоги.3. Юридическая и инфраструктурная защитаВ статье справедливо отмечено, что мелкий бизнес беззащитен перед засухой и бюрократией. Районные структуры — это щит.Что делает район: Восстанавливает и координирует системы ирригации (полива) на местном уровне. Также район может централизованно нанять технологов и юристов, которые помогут местным крафтовым производствам (сыроварням, сушилкам) получить сертификаты качества (включая Halal для экспорта или сертификаты соответствия ЕС).Почему это спасет районы от разрушения?Когда центральная власть в Кишиневе заявляет, что «районы неэффективны и их надо укрупнять/ликвидировать», главный их аргумент — районы просто проедают бюджетные деньги на зарплаты чиновникам, не принося экономической пользы.Если бы Тараклийский или любой другой район запустил такую «вертикальную модель» переработки сырья:Появились бы сотни легальных рабочих мест на местах.Выросли бы собственные доходы районного бюджета.Район стал бы экономически самодостаточным.В таких условиях ни у одного министра в Кишиневе не поднялась бы рука ликвидировать район, который кормит сам себя, экспортирует продукцию с высокой добавленной стоимостью и удерживает молодежь дома.Это и есть настоящее государственное мышление и подлинная децентрализация, когда местная власть занимается созиданием, а не просто распределением скудных дотаций.Как вы считаете, что больше всего мешает нынешним районным руководителям начать мыслить такими категориями — банальная нехватка смелости и компетенций или жесткая финансовая зависимость от центрального правительства?
Ваша мысль бьет в самую точку и затрагивает фундаментальную проблему государственного управления в Молдове. Вместо бесконечных административных реформ, «оптимизаций» и политических споров о том, нужно ли ликвидировать районы, государственные структуры должны были бы стать главными организаторами и драйверами экономического развития.Если бы районные власти (как в Тараклии, так и в Гагаузии) занялись созданием условий для таких проектов, это не только спасло бы экономику, но и сняло бы сам вопрос о «ненужности» районов.Вот как районные структуры могли бы централизованно реализовать идею из статьи, доказав свою жизненную важность:1. Создание районных кооперативных хабовОдинокий чабан или мелкий фермер с 2 гектарами земли не может сам построить завод или выйти на рынок ЕС. Но это может сделать район!Что делает район: Выступает инициатором создания регионального логистического центра. Районный совет может выделить землю, подвести коммуникации (воду, свет) и помочь зарегистрировать кооператив местных производителей.Результат: Фермерам не нужно думать, куда деть 500 кг шерсти или помидоров. Они везут это в районный хаб.2. Привлечение грантов и инвестиций «под ключ»У районов есть юридическое право участвовать в европейских программах приграничного сотрудничества (например, с Румынией или Болгарией) и подавать заявки в международные фонды.Что делает район: Вместо того чтобы просить деньги на очередной концерт или тротуарную плитку, экономический отдел района пишет проект: «Закупка оборудования для производства шерстяных пеллет для Тараклийского района». Как пишет автор, цена вопроса — от 4 000 до 25 000 долларов. Для бюджета международного фонда это копейки.Результат: Район получает оборудование, сдает его в аренду ассоциации чабанов, овраги очищаются от мусора, а в бюджет района идут налоги.3. Юридическая и инфраструктурная защитаВ статье справедливо отмечено, что мелкий бизнес беззащитен перед засухой и бюрократией. Районные структуры — это щит.Что делает район: Восстанавливает и координирует системы ирригации (полива) на местном уровне. Также район может централизованно нанять технологов и юристов, которые помогут местным крафтовым производствам (сыроварням, сушилкам) получить сертификаты качества (включая Halal для экспорта или сертификаты соответствия ЕС).Почему это спасет районы от разрушения?Когда центральная власть в Кишиневе заявляет, что «районы неэффективны и их надо укрупнять/ликвидировать», главный их аргумент — районы просто проедают бюджетные деньги на зарплаты чиновникам, не принося экономической пользы.Если бы Тараклийский или любой другой район запустил такую «вертикальную модель» переработки сырья:Появились бы сотни легальных рабочих мест на местах.Выросли бы собственные доходы районного бюджета.Район стал бы экономически самодостаточным.В таких условиях ни у одного министра в Кишиневе не поднялась бы рука ликвидировать район, который кормит сам себя, экспортирует продукцию с высокой добавленной стоимостью и удерживает молодежь дома.Это и есть настоящее государственное мышление и подлинная децентрализация, когда местная власть занимается созиданием, а не просто распределением скудных дотаций.Как вы считаете, что больше всего мешает нынешним районным руководителям начать мыслить такими категориями — банальная нехватка смелости и компетенций или жесткая финансовая зависимость от центрального правительства?
Расскажите пожалуйста про Фёдора. Ищу информацию о нём
Здравствуйте, к сожалению мне мало что известно о истории моей семьи, по многим причинам. Отец родом из Волгограда, бабушка, к сожалению, не знаю откуда.
Стамов Роман Игоревич 22.12.2000 гр - я
Стамов Игорь Юрьевич 29.01.1973 гр - отец
Стамова Зинаида 21.12.-- - бабушка по отцу
Деда по отцу не знаю, так как по рассказам отца, он ушел из семьи в возрасте 3-ёх лет, приблизительно в 1976 году
Стамов Роман Игоревич 22.12.2000 гр - я
Стамов Игорь Юрьевич 29.01.1973 гр - отец
Стамова Зинаида 21.12.-- - бабушка по отцу
Деда по отцу не знаю, так как по рассказам отца, он ушел из семьи в возрасте 3-ёх лет, приблизительно в 1976 году
Олег Мальков
В жертвы официально записали только 48 человек, хотя в этот день в Одессе пропало без вести более 300 человек.
И что характерно (на что немногие обращают внимание). Среди укрывшихся в Доме профсоюзов были дети, что видно на видео. Но детей нет ни среди спасшихся, ни в списке убитых.
И другой факт. У нападавших было огромное число холодного оружия, которое они открыто демонстрируют на всех видео: от ножей до мачете. Однако в списке погибших нет ни одного с колото-резаными или рублеными ранами. Какова вероятность того, что разъярённая толпа, которая пришла убивать и использовала для этого все подручные средства, включая огнестрельное и химическое оружие (применяли специальные ампулы, что зафиксировано свидетелями), не воспользовалась имевшимся у неё в большом количестве холодным оружием?
В жертвы официально записали только 48 человек, хотя в этот день в Одессе пропало без вести более 300 человек.
И что характерно (на что немногие обращают внимание). Среди укрывшихся в Доме профсоюзов были дети, что видно на видео. Но детей нет ни среди спасшихся, ни в списке убитых.
И другой факт. У нападавших было огромное число холодного оружия, которое они открыто демонстрируют на всех видео: от ножей до мачете. Однако в списке погибших нет ни одного с колото-резаными или рублеными ранами. Какова вероятность того, что разъярённая толпа, которая пришла убивать и использовала для этого все подручные средства, включая огнестрельное и химическое оружие (применяли специальные ампулы, что зафиксировано свидетелями), не воспользовалась имевшимся у неё в большом количестве холодным оружием?
Добрый день. Ищу родственников из Тараклии. Воинский Пётр, был раскулачен в 40х годах. Был женат на Надежде, родом из Ленинграда. Детей (двух девочек Дуня и Феня, и мальчик Дмитрий забрали в дет дом) Пётр приблизительно 1890г.р.мой муж потомок Петра Андрея. Хотели найти корни Надежды.
Маркс ясно писал, что коммунизм-это ДВИЖЕНИЕ к гуманизму, т.е неизбежны преобразования в сторону гармоничной жизни, преодолевая диктатуру мафии мировых оккультистов
Клоун. Вас все оболгали. Вам говорят что нет глобуса Украины, но ведь это неправда. Все эти продажные политики, художники и главное географы утверждают что глобуса Украины нет. Твари продажные!!!))))) 
В.П Одеса:
"Не знам защо сте ударили в хайдутите. Какво с това искате да кажете? Още повече че аргументирате тяхните достоинства с полиглотството им.
Грибоедов, когато дамите на бала му правили комплимент, че той знае много езици, отговаряше: "Если в голове одна мысль, не нужно много языков, чтобы выразить её".
Вий пишите, че тези хайдути-вундеркинди са били селяни и хванали гората. Защо? Не знаете. А то е от дивачеството. Терористи, издънка от кърджалийство. Хайдутите са правят като Пазвантогловци, и те мислят, че са надарени както и той.
На всеки ред в този Вашия опус мога да възразявам. Впрочем, имам и съратник — това е подарения от Вас "ректор" на бойния клуб "Антидот", той вчера в пух и прах разгроми Раковски — този жестокия егоист, който нищо хубаво не направи за своя народ, а нашите деди, които са преселваха в Бесарабия, той наричаше овце, глупаво стадо.
Вий непременно трябва да прочетете книгата на Балчо Нейков "Факийско предание", та да видите, какви жестокости проявяваха хайдутите, в това число и знаменития Стефан Караджа.
Не турците унищожаваха българската интелигенция, а хайдутите. Почнаха с убийства и от тази дивост не се отказаха дори и след Освобождението.Те убиват майката на генерал Скобелев, която за свои пари изгради църква в село Шипка. Те убиват своя великия писател и народен депутат Алеко Константинов за това, че той критикува българската простотия в образа на бай Ганьо. И т.н.
Сега няколко думи за "претеснената" българската интелегенция. Тя получава образование във иена, в Лайпциг. Свободно издава в столицата Цариград свои вестници, и султана им помага. Султана дава указание за независима българска църква, и т.н.
Неотдавна бях молил Вас да преведете заглавието на пиесата "Криворазбрана демокрация". Пиесата беше безпрепятствено поставена в театъра. И каква ний видим там българска интелигенция?! Мещанска, дребна, обивателска. Тя носи парижски дрехи и с този външен вид мисли, че става интелигенция. А и има пари да ги купува тези френски облекла.
Петр I създаде Руската империя. Той колко езика знаеше?
Но и от друга стърна, колко езика знаеха Емелиан Пугачев и Стенька Разин? Но съумяха да наплашат престола, и срещу тях дори беше пратен Суворов.
За грамотността на Васил Левски. Не ме смешите. Малограмотен човек. Чичо му (или вуйчо? Роден брат на майка му как се казва?) беше първи свещеник в Рилския манастир, и по молбата на любимата сестрица, която се оплаква на на бате, че не може да се справи с лудия син, приема Васил за калугер. Но Васил бяга от манастира и се записва в легия — иска да върлува. В легията го забелязва Раковски, но не с умствените му таланти, а с това как този дивак скача чрез препятствията. И го прави свой денщик.
Вий нали купихте еден том "Български хроники" от Стефан Цанев. Чели сте как този голям писател оценва "комитетите", създадени от Левски? Прочетохте ли?
Има и други протестни книги. Василев издаде "Масонското братство на Левски" .А сега е популарен в България романът на Русков "Възвишение". Преди това излезе богатия том на професор Евгени Сачев за масоните. Всичките до еден от тези херои бяха масони, покорни слуги на капитала. Дори Ботев действа по техни заповед. Той не е пленил парохода "Радецки". Капитана на парахода и Ботев бяха приятели, двамата са от една ложа. Слизайки на брега със своята набързо наета чета, Ботев оставя на кораба своите дрехи и дори чантата с парите. КАпитана после прави изложба в памет на своя загиналия приятел. А убит е Ботев от сина на баба Тона, която и тя де е революционерка.
Всичко това постепенно се описва. То ест лека-полека сега бългрската интелигенция почва да разрушава тези пропагандистки трафарети.
И накрая моля, напишете ми всичките заглавия на книгите, които е създал този полиглот и Апостол Левски. Защото аз до сега не знаех за неговите таланти, и мислих, че от него остана само едно тефтерче, в което той записваше колко са награбени пари ...
"Не знам защо сте ударили в хайдутите. Какво с това искате да кажете? Още повече че аргументирате тяхните достоинства с полиглотството им.
Грибоедов, когато дамите на бала му правили комплимент, че той знае много езици, отговаряше: "Если в голове одна мысль, не нужно много языков, чтобы выразить её".
Вий пишите, че тези хайдути-вундеркинди са били селяни и хванали гората. Защо? Не знаете. А то е от дивачеството. Терористи, издънка от кърджалийство. Хайдутите са правят като Пазвантогловци, и те мислят, че са надарени както и той.
На всеки ред в този Вашия опус мога да възразявам. Впрочем, имам и съратник — това е подарения от Вас "ректор" на бойния клуб "Антидот", той вчера в пух и прах разгроми Раковски — този жестокия егоист, който нищо хубаво не направи за своя народ, а нашите деди, които са преселваха в Бесарабия, той наричаше овце, глупаво стадо.
Вий непременно трябва да прочетете книгата на Балчо Нейков "Факийско предание", та да видите, какви жестокости проявяваха хайдутите, в това число и знаменития Стефан Караджа.
Не турците унищожаваха българската интелигенция, а хайдутите. Почнаха с убийства и от тази дивост не се отказаха дори и след Освобождението.Те убиват майката на генерал Скобелев, която за свои пари изгради църква в село Шипка. Те убиват своя великия писател и народен депутат Алеко Константинов за това, че той критикува българската простотия в образа на бай Ганьо. И т.н.
Сега няколко думи за "претеснената" българската интелегенция. Тя получава образование във иена, в Лайпциг. Свободно издава в столицата Цариград свои вестници, и султана им помага. Султана дава указание за независима българска църква, и т.н.
Неотдавна бях молил Вас да преведете заглавието на пиесата "Криворазбрана демокрация". Пиесата беше безпрепятствено поставена в театъра. И каква ний видим там българска интелигенция?! Мещанска, дребна, обивателска. Тя носи парижски дрехи и с този външен вид мисли, че става интелигенция. А и има пари да ги купува тези френски облекла.
Петр I създаде Руската империя. Той колко езика знаеше?
Но и от друга стърна, колко езика знаеха Емелиан Пугачев и Стенька Разин? Но съумяха да наплашат престола, и срещу тях дори беше пратен Суворов.
За грамотността на Васил Левски. Не ме смешите. Малограмотен човек. Чичо му (или вуйчо? Роден брат на майка му как се казва?) беше първи свещеник в Рилския манастир, и по молбата на любимата сестрица, която се оплаква на на бате, че не може да се справи с лудия син, приема Васил за калугер. Но Васил бяга от манастира и се записва в легия — иска да върлува. В легията го забелязва Раковски, но не с умствените му таланти, а с това как този дивак скача чрез препятствията. И го прави свой денщик.
Вий нали купихте еден том "Български хроники" от Стефан Цанев. Чели сте как този голям писател оценва "комитетите", създадени от Левски? Прочетохте ли?
Има и други протестни книги. Василев издаде "Масонското братство на Левски" .А сега е популарен в България романът на Русков "Възвишение". Преди това излезе богатия том на професор Евгени Сачев за масоните. Всичките до еден от тези херои бяха масони, покорни слуги на капитала. Дори Ботев действа по техни заповед. Той не е пленил парохода "Радецки". Капитана на парахода и Ботев бяха приятели, двамата са от една ложа. Слизайки на брега със своята набързо наета чета, Ботев оставя на кораба своите дрехи и дори чантата с парите. КАпитана после прави изложба в памет на своя загиналия приятел. А убит е Ботев от сина на баба Тона, която и тя де е революционерка.
Всичко това постепенно се описва. То ест лека-полека сега бългрската интелигенция почва да разрушава тези пропагандистки трафарети.
И накрая моля, напишете ми всичките заглавия на книгите, които е създал този полиглот и Апостол Левски. Защото аз до сега не знаех за неговите таланти, и мислих, че от него остана само едно тефтерче, в което той записваше колко са награбени пари ...
Мои тоже
Вы зря потратили время, книга мусорная конечно
Раевские и сейчас живут в Казахстане. Летом 2023 виделся с Петром Петровичем Раевским и его дочерью
я Раевский правнук Лазаря
почему не написал что Георгий Лазаревич был осужден как кулак и получил 25 лет
а супруга Федора Николаевна с 3 мя маленькими детьми была сослана в сибирь
Дедушка был работягой,а обьявили кулаком и отобрали дом и хозяйство.
Прежде чем чуш писать изучи тему.
в то время дела стряпали и не искали кто прав или виноват.
почему не написал что Георгий Лазаревич был осужден как кулак и получил 25 лет
а супруга Федора Николаевна с 3 мя маленькими детьми была сослана в сибирь
Дедушка был работягой,а обьявили кулаком и отобрали дом и хозяйство.
Прежде чем чуш писать изучи тему.
в то время дела стряпали и не искали кто прав или виноват.
Прежде чем провозглашать неизбежность коммунизма, надо бы сначала доказать его возможность. И надо чётко понимать, что возможность и неизбежность разные вещи. Даже если будет доказана реализуемость коммунизма на практике (а она пока никем и нигде не доказана), это ещё не означает неизбежности. А прежде чем доказывать возможность коммунизма, не грех бы его подробно и детально описать. Так называемые "классики" этого не сделали.
Осень - школьная уборка винограда или осенний рай в Кайраклии
Для кого-то осень это «унылая пора». А для болгар в Кайраклии - это сезон, когда каждый Божий день связан с уборкой сельского урожая. Память забрасывает меня в родные края, когда точно осенью мы дети, той ушедшей эпохи, помимо начала учебного года, воспринимали этот период прежде всего тем, что школьники помогали нашему колхозному предприятию при сборе винограда. Спустя годы, я вижу в этом процессе невероятную связь поколений, поскольку мы помогали колхозу в котором работали в основном наши родители и односельчане. Да, я подчёркиваю в этой операции наглядно видно, как труд объединяет людей и невидимо скрепляет связи между поколениями одной маленькой общности. Никогда не забуду, как нас автобусами завозили на виноградные поля. А затем, мы дружно собирали виноград. Конечно не все было таким радужным. Мы по детски устраивали бои с виноградом. В памяти до сих пор запомнился миг, как летит прямо в лицо гроздь винограда. Из-за этого мы девочки той эпохи, специально покрывали волосы косынками. Возможно современным модницам покажутся непоправимой катастрофой состояние наших рук во время уборки. А тогда признаюсь не было в обиходе современных всевозможных удобных резиновых перчаток. Но мы в то время на это не обращали такого внимания. Ну постираешь руками пару вещей и руки побелеют. Нам привозили обеды, которые состояли из горячего борща или супа. Рассматривая архивные фото Кайраклийского музея, в глаза бросаются веселые озорные улыбки и лица кайраклийских школьников. А ведь это было веселое время, когда мы подкалывали друг друга, устраивали комичные ситуации. В воздухе царил дух соревнования, когда каждый хотел, как можно больше собрать заданную норму винограда. А в обеденный перерыв, Мы усаживались компаниями под тенью деревьев и виноградных кустов, где дружно обедали. Каждый из дому брал то, что имелось в доме. Кому-то мама давала кусок брынзы, кстати эту фишку с брынзой в борще, как отметил один молдованин он заметил у болгар. Наверное все запомнили «жижик» с водой и тогда я не помню, чтобы мы болели и всех бы охватила ужасная пандемия. Дух соревнования присутствовал, так-как колхозное предприятие закупало туристические путевки по всему Советскому Союзу. Нашу необъятную в те времена Родину, хотелось посмотреть не только через призму культовой советской передачи «Вокруг Света», а воочию. В архиве музея Кайраклии, да и в личных фотоархивах наших кайраклийцев до сих пор присутствуют все эти визуальные доказательства социалистического туризма того времени. Об этом у меня будет отдельный рассказик. О путешествии маленького человека из села в большом городе….
А в этом посте я хочу в очередной раз окунуться в дебри моей памяти, когда нас, уже взрослых ребят, попросили помочь огородникам при сборе помидоров. Мы конечно помогли, но несмотря на то,что были уже взрослыми не могли себе отказать за миг окунуться в атмосферу детства. В этом нам помогло наличие гнилых помидоров в колхозном поле. Я никогда не забуду, как мы забрасывали гнилыми помидорами друг-друга. Было все: слёзы, смех, извинения и конечно неистовое веселие. Взрослые огородники конечно пытались нас как-то приструнить, но в душе понимали, что мы ещё дети, да и все они прошли этот момент когда увидев жирнеющий гнилой помидор так хочется закинуть кому-то ну так для профилактики . Когда я вижу, что в Европе осуществляют специальные помидорные бои, признаюсь они не могут сравниться с тем, как это делали мы. Ведь мы помимо всего прочего помогали собрать урожай выращенный нашими односельчанами. Даже тут в Америке я не упускаю возможность вмазать какой-либо наглой американской белке помидором, выращенным своим трудом, да просто так для того, чтобы вспомнить своё счастливое детство!
Для кого-то осень это «унылая пора». А для болгар в Кайраклии - это сезон, когда каждый Божий день связан с уборкой сельского урожая. Память забрасывает меня в родные края, когда точно осенью мы дети, той ушедшей эпохи, помимо начала учебного года, воспринимали этот период прежде всего тем, что школьники помогали нашему колхозному предприятию при сборе винограда. Спустя годы, я вижу в этом процессе невероятную связь поколений, поскольку мы помогали колхозу в котором работали в основном наши родители и односельчане. Да, я подчёркиваю в этой операции наглядно видно, как труд объединяет людей и невидимо скрепляет связи между поколениями одной маленькой общности. Никогда не забуду, как нас автобусами завозили на виноградные поля. А затем, мы дружно собирали виноград. Конечно не все было таким радужным. Мы по детски устраивали бои с виноградом. В памяти до сих пор запомнился миг, как летит прямо в лицо гроздь винограда. Из-за этого мы девочки той эпохи, специально покрывали волосы косынками. Возможно современным модницам покажутся непоправимой катастрофой состояние наших рук во время уборки. А тогда признаюсь не было в обиходе современных всевозможных удобных резиновых перчаток. Но мы в то время на это не обращали такого внимания. Ну постираешь руками пару вещей и руки побелеют. Нам привозили обеды, которые состояли из горячего борща или супа. Рассматривая архивные фото Кайраклийского музея, в глаза бросаются веселые озорные улыбки и лица кайраклийских школьников. А ведь это было веселое время, когда мы подкалывали друг друга, устраивали комичные ситуации. В воздухе царил дух соревнования, когда каждый хотел, как можно больше собрать заданную норму винограда. А в обеденный перерыв, Мы усаживались компаниями под тенью деревьев и виноградных кустов, где дружно обедали. Каждый из дому брал то, что имелось в доме. Кому-то мама давала кусок брынзы, кстати эту фишку с брынзой в борще, как отметил один молдованин он заметил у болгар. Наверное все запомнили «жижик» с водой и тогда я не помню, чтобы мы болели и всех бы охватила ужасная пандемия. Дух соревнования присутствовал, так-как колхозное предприятие закупало туристические путевки по всему Советскому Союзу. Нашу необъятную в те времена Родину, хотелось посмотреть не только через призму культовой советской передачи «Вокруг Света», а воочию. В архиве музея Кайраклии, да и в личных фотоархивах наших кайраклийцев до сих пор присутствуют все эти визуальные доказательства социалистического туризма того времени. Об этом у меня будет отдельный рассказик. О путешествии маленького человека из села в большом городе….
А в этом посте я хочу в очередной раз окунуться в дебри моей памяти, когда нас, уже взрослых ребят, попросили помочь огородникам при сборе помидоров. Мы конечно помогли, но несмотря на то,что были уже взрослыми не могли себе отказать за миг окунуться в атмосферу детства. В этом нам помогло наличие гнилых помидоров в колхозном поле. Я никогда не забуду, как мы забрасывали гнилыми помидорами друг-друга. Было все: слёзы, смех, извинения и конечно неистовое веселие. Взрослые огородники конечно пытались нас как-то приструнить, но в душе понимали, что мы ещё дети, да и все они прошли этот момент когда увидев жирнеющий гнилой помидор так хочется закинуть кому-то ну так для профилактики . Когда я вижу, что в Европе осуществляют специальные помидорные бои, признаюсь они не могут сравниться с тем, как это делали мы. Ведь мы помимо всего прочего помогали собрать урожай выращенный нашими односельчанами. Даже тут в Америке я не упускаю возможность вмазать какой-либо наглой американской белке помидором, выращенным своим трудом, да просто так для того, чтобы вспомнить своё счастливое детство!
Трындиш как дышиш. Переписывать историю сейчас модно, этим и занимаешься.
У моих предков так было, что уличные прозвища перешли в фамилии. В основном турецкого происхождения, кроме одного "грека", но это не было этническим прозвищем. Можно было по другим причинам давать прякор. Хотя, со временем в селе называли не прозвищем, а по имени отца или деда, чтобы различать ветви, много однофамильцев-родственников было.
Допустим, звали людей Костадиновы или Митковы, но они уже не переходили в фамилии, а так оставались внутренним маркером принадлежности к ветви. До сих пор так можно определить, кто в каком колене родственник. То есть фамилия одна может быть, но по прозвищу сразу понятно, кто чей.
Имена в основном были уже обычные по сегодняшним меркам, кроме тех, кто родился в нынешней Болгарии, у тех были ещё архаичные имена, вроде Курти.
Допустим, звали людей Костадиновы или Митковы, но они уже не переходили в фамилии, а так оставались внутренним маркером принадлежности к ветви. До сих пор так можно определить, кто в каком колене родственник. То есть фамилия одна может быть, но по прозвищу сразу понятно, кто чей.
Имена в основном были уже обычные по сегодняшним меркам, кроме тех, кто родился в нынешней Болгарии, у тех были ещё архаичные имена, вроде Курти.