Баничарски неволи. А. Волчо

Героят на нашият къс разказ е Александр Димов – един истински терновец от седмо коляно, който иначе чист спартанец, има една слабост – пада по всички световни кухни. Обаче пред българската, в силата на непреодолими причини, нашият герой направо раболепства, та дотам че понякога губи контрол над ситуацията, с нататъшните непредсказуеми последици. Но затова по-сетне… А засега, в неговата подкрепа ще признаем, че той не е банален консуматор и въпреки че е младок (двайсетгодишен), сам майстори направо убийствени баници и лани прибрал наградата за най-добрата баница на селския панаир. Понякога вече взима и поръчки, и даже помисля да спретне един бизнес като отвори баничарницата.
В момента Сашо работи в една търгуваща с колелата фирма в града. Колегите му – украинци и руснаци, хал хабер нямат какво е туй нещо баницата. Пък Сашо, в офиса, от път на път разказва та прихваля колко тя е била блага, и как той пак беше се я оял след поредния терновски гуляй. Сътрудниците му, докато слушали приказките и пускали лигите, съвсем естествено го понамразили, ама все още не изгубили докрай надеждата той да ги почерпи с това загадъчно ястие. И ето един ден, баш преди новогодишен офисен корпоратив, Сашо беше дотиснат от колегите и се ангажирал да ги облажи с това чудо на природата – баницата. Той си давал сметката че това ще му е и много добра реклама……
В Терновка от памтивека традиционно се прави баница с извара и захар, па като й притуриш хубаво краве масълце и малко душица докато точиш корите, баницата става топ! Речено-сторено – Александр спретнал един страхотен шедьовър от 12 кори (по броя на месеците) по бабина рецепта. По отколешна новогодишна традиция, вътре се слагат дребни монетки от една копейка до една гривна, където по традицията всяка една монета означава некъв «късмет»: котка, кокошка, куче, кола, къща… Бръкнал в джоба си и намерил само 50 копейки, нашият башмайстор решил че това ще е «колата» за печелившия. След като турил баницата във фурната да втаса, Сашо захванал да се труфи. А по това време мириса на печащата се баница се е растекъл из цялата къща и червата на нашия герой заиздавали звукове приличащи на иерихонски тръби в съдния ден. Александр стоически изтърпял първата атака, но стомахът му упорито повторил и потретил юруша. И тук започнал цял един матруш – в главата на Сашо ненадейно се изпръкнали два гласа, един от които твърдо рекъл - «…Сашо, недей – нале обещал, нале коллеги, нале реклама, съвест най-накрая…», а па другият по-натрапчив – пет пари не дава за нищо. Яде му се та вика наглият – « я ми гу дай едно парченце, искам да гу мласнам. Нищо нема да а – баницата голема, с над 2 кг тегло, па сътрудниците саде четирима, и то с тебе бре. Па тука има и твоя дел и ти длъжен да я опиташ преди да гощаваш некуй»... В резултата на тая епична борба между питомното и дивото, спечелил глас с най-силен съюзник. И разбира се гладният стомах излязъл по-ербап ортак от голата съвест…
За чест на Сашо трябва да отбележим, че решението му се е дало никак не лесно, и наранената му душа цвилила като ранено магаре, докато неговата плът жадно гълтала горещата баница. Свършил дегустацията Александър усетил как пожарът на неговия аппетит тъкмо сега започва да пламти. Той, горкият, няколко пъти излизал и се връщал в къщата и в края на краищата не утраел, та оплюскал още едно страхотно, лойно парче от баницата…. И още едно!... Сашо се стреснал чак когато съзрял че половината тава вече я няма, а него нали го чакат колегите и трябва да тръгва догдето още има с какво.
Той като истински спартанец се взел и се запътил към спирката, носейки под мишница тавата завитата с месал, с все още топлата и апетитна, но вече поопърпана клета баница. И ето че Сашо върви, а успоредно с него вървят и гласовете му. Питомният отчаянно се кара, давайки какви ли не епитети на нашия младок, ама дивият по-напира. Уж Сашо бързо крачи, ама той, подлият все се навива – ту отпреде подтичва, ту отзъди, и додява ли, додява – «каде бръзаш, момко? Те та чекат саде трима – директор, секретарка, счетоводителка, и ти – баш менеджер, всъщност един вид Паниковски – аргатуваш на всички им. Ама тук не за теб смотаняко думам – те, бабите, сигурно на диетата и много нема да ядат, па директорът като лани може да се офейка с секретарката и ко? Оставаш ти и отслабващата счетоводителка !...» - първият глас все още нещо мърморил, противоставяйки на ближеща се катастрофа, но беше лесно прегазен от новооткрилата се математика и непоносимият, подлудяващия мирис. Така Сашо, едвам се отдалечил 30 метра от дома си, се е отбил на комшийската пейка. Надзърнал над комшийският дувар, за да се увери че не ще го видят съседите, поогледал се плахо из улицата, и бързо развързал вързопа…
Как той извървял тия петстотина метри до автобусната спирка, за тая негова Голгота, няма да го научим вече, щото по думите на самия Сашо, той бил «какету с мамулен чувал блъснат» - фактически изпаднал в транс, кокоросан от дяволският натрапчив глас, и правил душа напатена всичко, каквото «лукавият» му нареждал…
И ето нашия скромен, но невъздържан герой, след има-няма двайсетина минути, стигнал спирката. Вече тука, озовал се всред оживеното движение, той малко дошъл на себе си. И тъкмо тук, той ужасен разбрал, че от някогашната хубавица баница е останало едно никакво парченце и лоясаните месал и тава. Преди малко нахалният глас, нещо не се чувал вече. Сашо отчаян, разбирайки че неговия корпоратив вече е свършен и рекламата отишла на вятъра барабар с репутацията му – с обърнатия гръб към спирката доизял останалото. Гълтайки последния къс, той усетил как в гърлото му се е опряло нещо давещо го, но било вече късно: повлечени от необратимия гълтателен процесс, петдесетте копейки (а това били те пусти), се са промъкнали в и без това претъпкания му стомах…
Поради изядените две и кусур килограми калории и глътнатата «колА», на нашият герой ненадейно му прилошало. Сашо усетил страшна тежест в корема, а на всичко отгоре отново изпръкнал изневиделица първия глас и започнал да му «трие сол на главата». Нашия несполучлив баничар със сетни сили стигнал спирката и невзирайки на струпаните вътре хора, легнал изпънат на пейката, като турил обърнатия празен тиган под главата.
Свят му се виел и търкалял. Нему се повръщало и той, за да поуталожи барем за малко вътрешния си ардауш, вперил безмисления си поглед в таван. По пътя минавали коли, мяркали се хора, минал и заминал толкова нужният още преди един час автобусът, звънели сътрудниците му… Светът около него се движел по своя си ред, пет пари не давайки за неговия хал, но и Сашо пукната пара не давал за грижите му. Той мислил как ще оправя греха си пред колегите, ако доживее до утре, и как ще се разделя с тия пейсет клети копейки.