Български свещенчески родове Киранови и Чекир. Н. Иванова

Прочетох статията на Леонид Паскалов „Те не можели инак да живеят и да умират“ за бележитите българи, за българския род от свещеници и искам да напиша за това, каквото съм открила за същите хора. Много се зарадвах, че все пак още са останали българи, за когото нашите древни български родове много значат. Неколко години работя над събирането от история на моя род, рода на Дачеви, и моето потегло от село Главан, Арцизско. Наред с това открих един многоброен български род, известен с всеотдайната си дейност в името на българщината, който заслужава внимание и уважение – Кирановия род. От тая фамилия произлезли понад трийсет свещеници и други духовни лица, държавни ръководители, лекари, генерали, просветитили , артисти, поети, музиканти, художници и разни учени. Радвам се, че г-н Паскалов ще продължи своити изледования на канонизираните Киранови в Украина, но искам да споделя със своята информация и аз. Живота и дейността на този род ще остане предмет на проучване още в продължение на няколко десятилетия на много изследователи и краеведи български, украински и др. Науката все пак не е напълно в състояние да изчерпи всичко докрай. Мисля че до сега много е направено, но струва да се систематизира издиреното, както написания материал, така и снимков, дори филмов и аудио.
Много е голям Кирановият род. Голямо е и участието му в духовния и културния живот на българите отсам и оттатък Дунава. И до днес той продължава да живее. Издирала съм живи от този род в България, Украина, в Русия от Москва до Владивосток, Белорусия, Казахстан, Узбекистан, Франция, Германия, Австралия, Румуния, Молдавия. С някой от тях кореспондирам, с някой говоря по телефона или скайпа. Дали ме се цялото родово дърво. Навсекаде срещам разбиране и помощ от хората, които владеят с някой информация на тази родова история. Много ще трябва време и търпение да бъдат изброени всички представители на рода. Един от най-упорите изследователи в България на този знаменателен род е историка и журналиста Димитър Тракийски, живял в гр. София, който години наред търси и издирва нова информация за Киранови и техните потомъци. Вече се знае, че родоначалника на Кирановия род се счита свещеник Протасий Киранов, проживял до библейска възраст – 150 години. Той е бил роден в село Главан, Одринска епархия (турците го наричали Ямуклари, от думата Ямук, каквото значи - глава), разположено в подножието на северозападните склонове на планината Сакар, в 1623 година. Село Главан има древна история. За селото е написано в стари османски данъчни регистри от ХIV - XV век. В близост до него се е намирал кръстопътят на древните пътища Виа Диагоналис и Виа Милитарис, като за тяхната охрана са били построени две стражеви крепости, по-запазената от които е останала Валзина, за която става дума в Сюлейманкьойския надпис на Хан Омуртаг за трийсетгодишния мир. Там тя е описана като гранична крепост между България и Византия. През средновековието крепостта е имала ключово значение и покрай нея възникват няколко малки селища. Едно от тях е село Главан. В близост до него са открити останки от тракийски град, който се наричал „Гласин“, впоследствие „Главин“, от където, възможно, произлиза и името на селото.
Интересен момент: Протасий имал много синове и пред смъртта си завещал да не отбягват от свещенството, да поддържат и крепят православната вяра. Той бил свещеник и завещал на синовете си винаги първородният син да става свещеник, за да се запази българският род и език. От запазените бележки се вижда, че Протасий Киранов в последните години на живота си, се ползовал с голямо уважение не само от страна на българите , но и от турците. Той много е проживял, много е видял, считали го очивидец на различни събития, ползовали са расказите му за исторически материал. Последният му син Кирил се родил на 18 януари 1736 година, когато баща му навършил 113 години. Кирил изпълнил волята на баща си, макар че и бил последен, приема свещенически сан на 9 март 1759 година и обслужва 16 поверени енории, протърпял страдания и гонения не само от турците, но и от своите българи. Един път Кирил бил предаден от българите и уловен от турците, отведен в гъста гора, където дълго го мъчили, искайки от него пари, като му счупили ръката. Когато те легнали да починат, и не предполагали, че узникът им ще може да избяга, Кирил, използвайки този момент, стиска зъби от големи болки, напуска страшното място, спасявайки своя живот. Но нечовечните мъчения и изтезания взели своето. Не достигайки до 70 години на 2 юни 1805 година, почива. На надгробната му плоча са написани много скромни думи, обаче с голямо значени: «Божия аргатин свещеник Киранов». Казват, че и до сега плочата се намира в църквата на село Главан Хасковска област.
В 1773 година почива Протасий Киранов, известен с прозорливостта на народен лечител. Селяните са го погребали сред село Главан, където по-късно са построили Общинският народен съвет. Заради дългия му живот гроба нарекли «Бабата» и са го имали кото свещено място. Името му е било познато далеко за пределите на селото. Протасий бил боготворен и нареден на 20 място по интелегентност в българските земи в първата половина на ХVII век. Много години болни хора са идвали отдалеч и близо да запалят свещи, да прелеят и окичат гроба му, нощувайки край него с вяра , че мъдрия Протасий ще им помогне и ще ги изцели. В годината, 1773, когато умира дядо Протасий, се е родил Стефан Киранов, първият син на Кирил. В деня, в който стрували на Кирил девет дни, Стефан, верен на родовия заповет, приел свещеническия сан. Според легендата, един мъж загубил стадо биволици в гората, и след като ги търсил цялия ден, открил голям извор. Той показал мястото на съселяните си и скоро много хора започнали да се преселват около извора, построили са църква, изсичайки гъстите гори. Това е станало някъде в началото на ХVIII -ти век. Първите по-сериозни сведения за Главан като село идват през 1805 г., когато на 11.07.1805 г. за свещеник на селото е ръкоположен Стефан Керанов, а умира в село Главан, но Акермански уезд в Бесарабия в 1852 година на 1 апрел. Целият си живот до пристигането си в Русия той провел на коня, спасявайки се от турците. Турците са го търсили и уловяйки, са го водили три месяца из горите, били го и мислили да го убият, ама Божият перст спасил невиновния - той избягва. От турския чиновник, който е събирал данъка, получил 200 туяги и за винаги останал сакат. Съдейки по това, че тогава свещеник се е назначавал само в големите села, може да се предположи, че населението на село Главан, първо е било многобройно и второ е било в преобладаващата си част, християнско. В същата година се е родил синъ му Михаил. Той също е бил ръкоположен за свещеник на Главан в 1826 година, но независимо от сана Михаил подпомагал на руските войници по време на руско-турската война 1828-1829 гг. Като добър познавач на Одринско и Лозенградско, препасал сабя и яхнал пушка на рамо става водач на освободителите. На 2 септември 1829 г. е бил подписан Одринския мир, войската на Дибич Забалкански се изтеглят, и на Михаил Киранов се наложило заедно с Георги Граматик и Тодор Дачев, моят прародител по бащина линия (прапрадядо, моята баба Илийца е главанка) със своите семейства да тръгнат с оттеглящите се руски войски, за да се преселят в Бесарабия. С тях потеглили 800 семейства, пътят е бил дълъг и тежък. Много хора умират, не стигайки до очакваната свобода. Част от главанци остават в Северна България, където основават свое село Главан (днешното село Главан, Област Силистра). До зазначеното място стигат само 167 семейства, които основали трето село Главан в Акерманския уезд, Бесарабия. Много от главанци се заселили в село Задунаевка и Давлет Агач, където има до сега наследници от родовете Стрезеви, Маврови, Рабаджи, Проданови, Чавдарови, Тутови, Димитрови, Керанови, Петрови, Пехливанови, Чолакови, Бошнакови, Балабанови, Стамови, Коджамерови и др. Според заявленията на Лидия Дмитриевна Енакеску, по-мъжа и Лидия Бърля, по баба Киранова (омъжена за румън, повечето от живота живее и почива в Марсель, Франция) - Киранова Зинаида Васильевна, родена в Делень, основателят на българската колония Давлет Агач, после село Делень, е Михаил Стефанович Киранов, праправнук на Кирил, последния син на Протасий (нали българите наричат първото момче на името на дядо) Той е бил патриарх на българската община в Бесарабия. Баща му на Михаил Киранов е Стефан Киранов, син на Михаил, който е възглавил преселването, черкувал в Давлет Агач и Главан. Втория син на Стефан, Димитър става свещеник в Хасан Батър, третия син Дончо също става духовно лице в Давлет Агач, четвъртия Иван – дякон в с. Главан, за петия син на Стефан Кирилов Киранов Константин не се знае нищо. Другия син на Кирил (последния син на Протасий)- Митрофан също е духовно лице. Един от двата сина на Митрофан, Николай, става свещеник, Той имал син Вълчо също свещеник. Вълчо имал пет сина: Стою, Продан, Ганчо, Нягол и Васил. Всички тези представители на големия Кирановия род останали в с. Дели Османлар,(така се казвало по онова време село Владимирово днес) Пазарджишка околия. Тук са останали и онези Кираноновци, които се върнали обратно от Бесарабия. Васил, последния син на Вълчо, роден в 1839 или 1840г. в с. Дели Османлар. В 1869 г. той бил ръкоположен за свещеник от архиерей Антим Видински в г. Лом. Васил Вълчев Киранов имал шест деца. Почива в доста преклона възраст – 92 години. Освен втория брат Митрофан, имало и трети брат, Стою, който престоял през 1830-1834 гг. в Южна Русия, но се завръща в България и се заселва в с. Дели Осман (днес с. Владимирово, община Каварна). Митрофан почива с мъченическа смърт. Турците се разправили с него с четири пъти по сто тояги за това, че той силно се придържал към Светото писание. Стою му се ражда само един син, а Митрофан имал четирма. Един от от синовете на Михаил Киранов – патриарха на рода и основоположника на българските колонии в Бесарабия, е известния Стефан Михайлов Киранов, родил се през 1825 г. Майка му Анна чудом го е спасила, когато бягала от турците, държейки го за раката, а в другата несла цидилка с новородения му брат Петър. Само Стефан, син на Михаил, става автор на историческата статия в в Санкт-Петербурския церковен вестник № 46 от 22 ноември 1875 година „Разказ на бесарабски свещеник за страданията под турско иго на православните българи, избягали от Турция в Русия през 1830 година и заселили се в Бесарабия“. Тази статия е била преписана от оригинала от Захари Жеков Карагьозов от гр. Гълъбово в 1976 година за да помнят българите страданията на своите предци и каква е била цената на запазването на българския род. Съгласно на версията отец Стефан бил убит в 1888 година в Румъния. Телото на свещенинка било превезено в Давлет –Агач и погребано в оградата на Успенската църква.
Стефан завършва Кишиневската семинария и заминава за свещеник в бесарабското село Чумлекьой. Жени за дъщерята на свещеник Стефан Груев. Брат на жена му е един от детронаторите на Александр Батенберг, достига до чин на генерал-лейтенант на руската армия, покъсно става начальник на военното училище в София. Свещеник Стефан Киранов заедно с 74 - годишния баща заминава на поклонение в Света гора през 1879 г. Поклонявайки се в Зогравския, Иверския , Пантилеймоновския и Хилендарския манастири священиците стават «хаджии». Затова с уважение и него са наричали «хаджи Стефан». Когато е дошло време на завръщането си в Бесарабия, Кирановци решават да посрещнат Коледа в родното село Главан, Одринско, при корените. Вземат участие в църковните празнични литургии, посещават могилите на близките и на най - стария от рода Протасий Киранов. Мария, дъщеря на Михаил Стефанов Киранов, била омъжена за свещеник Димитър Чакир, който със своето трудолюбие и честност помагал на хората и служил за пример в селото. Той бил ръкоположен на 18 ноември 1863 година за дякон в черквата на село Ивановка Българска (днес Новоивановка Арцизско), а след шест дена става свещеник в същата църква. За добрата работа и всеотдайна работа той бил награден на 16 септември с надбедреник. Мария не е била образована, но получила добро въспитание в семейството и подготвена от баща си за църковно служение с каквото много помагала на Димитър Чакир в работата му. За седем години Димитър и Мария Чакир оставили трайни и незабравими следи в памятта на селяните от Ивановка Българска, където е протекал живота им. На 24 май 1870 година семейството се превежда в село Исерлий (днес Вольное, Тарутинско) на служба в църквата. Родило им се десет деца, от които девет момиченца и само едно момче , но остават живи две дъщери, останалите почиват от различни болести. Единия брат на Мария, Стефан Михайлов Киранов, служи като свещеник в Чумлекьой (днес Виноградовка, Тарутинско), а другия - Васил, свещеник в село Девлет-Агач (днес Делени, Арцизско), обесен в 1917 година. Разпръснаха се Кирановци. Много от тях останаха в Бесарабия. Някой замина в Русия, на Кавказ, Руминия. Пошти всички получили образование. Димитър Стефанов Киранов, роден в Чумлекьой, завършва медицина в Петербург и с чин генерал на медицинската служба която оглавлява при Порт Артур по време на рускр-японската война,по линия на Червен кръст . До смърта си е председател на Дружеството на бесарабските българи (1934 г. По въспоминанията на Нико Киранов, живеещи днес в Москва, дядому Киранов-Влайков Георгий Федорович е бил замесник нарком на Украина на здравоопазването по санитарното състояние и починал в 1934 година. Днес живее и работи в националната беларуска консерватория Вадим Киранов, който изпитва законна гордост, че знае за предците си от четири века и продължава да събира все нова информация.
Но някой от Киранови се завърнали в България, където също са продължили рода. Димо Киранов е известен съдия в България и баща на Анна Димова Киранова, омъжена за прочутия историк Иван Радославов. Те заминават за Берн в 1918-1920 година където мъжа и работи като дипломат и защищава българските интереси. Мила Димова Киранова е омъжена за поета Гео Милев, нейната дъщеря е Леда Милева. Димитър Димов Киранов създава пет театра в България и е баща на съвременната актриса Лора Киранова. Дълбока и трайна следа оставили са Киранови в Украина, Имено тук, в Украина рода на свещеника Протасий Киранов продължи вярата и духа на сънародниците си в новите местожителства, тук свещениците Дмитрий и Виктор Киранови, родени на украинска земя, бяха канонизирани. В 2000 година Архиерейския Събор на Руската Православната Църква причисли мъчениците Димитър и Виктор към лика на светите. От протоиерей Николай Доненко е написана книга: «Новомученики города Бердянска».
Но това вече друга страница в историята на рода Киранови, която заслужава отделно внимание. Надявам се че тази моя статия няма да остави никой равнодушен и може ще подбуди всеки българин да се проникне с уважение към този древен и достоен български род. Мисля че рода на Протасий Киранов заслужава да бъде на страниците в инциклопедията на български родове, и предлагам, ний, бесарабските българи, да излезем с това предложение.