Чушмелий- луковото село. Т. Ковтун

Кратко от историята за луковота култура

Лукът се появява 4000 г. до н. е. в горна Азия (предположително Памир, Афганистан, Иран), ползван е за храна и за лечение. Още в Бронзовата епоха по време на археологическите разкопки са намерени остатъци от вкаменен лук. Културното отглеждане вероятно е започнало около 2000 години тому назад в Древен Египет. Египтяните го обожествявали, те вярвали, че сферичната му форма символизира вечния живот, а гърците го смятали за символ на устройството на Вселената. Лукът е използван и при погребенията, като е слаган до мъртвия, за да му укрепи духът. По-късно лукът стига до Гърция, там атлетите го ядели в големи количества за нормален кръвоток, а римските гладиатори били натривани с лук за твърдост на мускулите. В Средновековието лукът бил на много висока цена, хората си плащали наемите с него, поднасяли го като подарък на високопоставените лица. Лукът е една от земеделските култури, споменати в Библията, Числа (11:5), като част от диетата на египтяните по онова време. Сведения за използване на лука намираме и в трудовете на Хипократ, Аристотел, известният в своето време ботаник Теофраст. Упоменава се лукът и в епическите поеми на Гомер (VIII в. до н. е.) – “Илиада” и “Одисея”. Лекарят, философът и поетът Ибн Сина (Авицена) в своят си именит труд “Канон на лекарската наука” описва лука като мощно средство за лекуване на различни болести.

Колония Чешма-Варуита в Бесарабия

Почти половинхилядното османско иго внася своите корективи в съдбата на българския народ. Повечето от руско-турските войни през XIX век свършват с масово преселване на прадедите ни от българските земи в Южна Русия. Тук, по крайбрежието на най-голямото в Бесарабия пресноводно езеро Ялпуг, и около щедрия извор, се разселват нашите прадеди. Така, през 1813 г. на това място официално се основава колония Чешма-Варуита, а после и село Чушмелий, днес Криничное. С вяра, и с надежда на добруване на новото място, преселниците от всичко са донесли в дивия Буджак, в това число е и лукът. В бъдещето съдбата ще отреди на чушмелийчени луковият занаят да има развитие в най-голяма степен именно при тях, да стане част от живота им, да промени мисленето им. В Буджашката степ чушмелийци дълго време отглеждат лук повечето за лично ползване, както и в другите бесарабски колонии. Продажбите били минимални, или изобщо отсътствали. Ползвали при това следващата технология: отбирали по-едрите глави лук (“за стрЯлля”, т. е. за семена), ранна пролет ги садили “на гнезда” (копки), в едно гнездо слагали по три-четири глави лук, орязан от сухите пера, почистен. През лятото копаели “стряллятя” да няма трева, в края на сезона събирали китките (съцветията) с узрялото семе, подсушавали ги на слънцето, да могат по-лесно да се отделят люспичките. След това семената ги провявали на лек вятър, люспичките и “празните” семена (“зунъ”) отпадали. Луковите семена, (“сямяту”) на следващата пролет ги сеели на редове (“за арпаджик”): с мотика (“аз мотьката”) са копали равна вадичка (“на редюута”), семената равномерно ги разпръсквали с ръката (“аз ракъ си”, или “сям на ръка”) по нея. Втората вадичка (“вторюту редя”) копали близо до първата, за да може да се покрият с пръст семената, пуснати в първия ред. И така, докато не свършат. След това равнили засаденото място с ръба на греблото ( “ас тармъчату”). До изключителност наблюдателни и съобразителни, чушмелийчени забелязват, че на уплътнената почва влагата се задържа повече, (“зимита ни са прасквазява” (проветря) и “ни съ изсушава” (не съхне), “дръше мокру и топлу на сямяту”), и правят корекции в технологиите: те притупват (уплътняват) засадените парцели с външната страна на мотиката (“ас кеплевита”). До тази новизна се стига след “гладните” години в Бесарабия. По-късно, към 50-те години за тази процедура чушмелийци измислят “тавалоче” -- специално механическо приспособление. От кръгло дърво се взема брус до 1 м дължина и на ширина до 20-25 см, в средата му се пробива отвор до 5 см в диаметра и се промушва металичен щифт, по краите на който се прикрепя дръжката (“аръш”). “Тавалочяту” се държи за дръжката и се прокарва по земята. Брусът се върти и “тавалочи”. Първите години на пребиваването им в Буджака, те сеели съвсем малко (“да турим арпаджик, за дугудина да имами лук”), и то в кърските земелни надели. Земята, която била отделена за двор, не се орала и засявала, а служела за “арман”, на който по време на жътвата “върхали” (вършитба) зърното с “дикания”. Прибирали получената реколта в края на август, началото на септември. До това арпаджикът се плевял два-три пъти за сезон. Преди събирането го метели с дворска метла, снимали му шумата, поливали го и го подкопавали с малка копачка (“купачка”--оръдие, изобретено от чушмелийци специално за арпаджика), събирали го (“изваждали”) един по един (“зърну пу зърну”), леко го провявали на вятъра и го хранили на удобно място (“вътре цайвану”, “на тавану”) до пролет.
Впоследствие, удачното географско разположение на самото село (между два града Измаил и Болград, близо до Рени, близо до морските пристанища, близо до румънските градове Галац и Констанца) ще открие възможности за постоянно получаване на различна полезна информация, за кореспондиране, за по-лесни връзки с прародината и с европейския свят, ще открие възможности за трайни търговски връзки. Това заражда-подновява в чушмелиеца жаждата за придобиване, а да се придобие може само чрез труд! Тази теза се повтаря като молитвата “Отче наш…” пред деца и внуци, от поколение на поколение, това твърдо назидание навлиза в съзнанието на чушмелийци от най-малка възраст:”Ше рабутиш—ше имаш, няма рабутиш -- ше си последин чиляк”, или “аз рабута чиляк са упрая и навива!” Постепенно в Чешма-Варуита земите, засети с лук, се увеличават, на тях работят по цели семейства от мало до голямо: садят, копаят, плевят. После събраният и допълнително обработеният лук се откарва на пазарите в Румъния, където или го продават за пари, или правят размяна на стоки. Материалното положение на чушмелийци бързо се подобрява, това им дава кураж, интересът им към тази култура расте все повече . Лукът (арпаджикът) се сади вече с по-чести редове: земята, щедра на плодородие, дава добра реколта, и чушмелиеца започва да прокарва сметкаджийска идея - как от по-малко място земя да се вземе повече лук. В следващите години садят самият арпаджик на по-малко разстояние един от друг, и междуредията при това остават същите. За обработка на лука вече не се търси мотика, а друг инструмент. Селскостопанският инвентарен арсенал се попълва с “калестирка”. Първите калестирки се купуват в Румъния, а в Румъния се докарват от Гърция. Калестирки има тесни, “да купаш сямяник”, и по – широки, “да купаш лук”. В 20-те-30-те години на XX-то столетие най-популярната продукция в Чешма-Варуита става синият лук (“синь лук”). Возеха го за продан в Измаил, Галац, Браила, Констанца, в Кишинев. От всичко горепосочено се вижда, че за развитието на тази култура имало всичко необходимо: човешки потенциал, желание, плодородна земя, пазар за продажби. Но въпреки това, тази специализация си остава актуална до 60-те години. Причините на този “застой” са политическите сътрясения в Бесарабия: девет пъти! в тези места се сменяше властта. Кризата след Първата световна война, интригите на румънските управници, засухата довеждат до почти принудителното изселване на бесарабските българи в Таврия и в далечна Бразилия. След Втората световна война – изкуствен глад и сталински репресии в Сибир (“дигнати”), “трудовой” фронт в Казахстан, Донбас и “трудодни” в колхозите. Много чушмелийски семейства се изгубиха, измряха от болести и студове и непосилен труд. За изселилите се в Бразилия чушмелийци до днес информацията остава оскъдна. Оцелелите в Сибир, учели местното населението да отглежда лук там. Информаторката, Мария Ивановна Трандафилова (Янева), днес покойница, разказваше:”Дигнава ни лятоту, 47-та гудина. Варвяуми ас поезд, товарняк. Сквазяши ут редум, студену, нямаши не удъ, не ядени. Стварива ни в Томскитя леса (гори) и ни устаива: “Как можете, так и выживайте”. Мъжитя са саединива и заванава да строят бараки, да можим там да пракарами зимъта. Инструменти нямава, ниту наджак, ниту чекич, мъчива са. На пролет конвоиру ни пита, ако знами да рабутим. Тятю му казва :”Дай нам лук, будем садить”. Лук нямали и ня знали акой то. Конвоиру дукладва на начальнику ако каза баща ми. Пудерь някуй врямя носят лук и карат тятю да сади. Мама и тятю гу насадива за сямя, плевива гу на ръця, ас бяу мумиченци, им пумагуу. Доди врямя, прибрауми сямяту, и нас ни прамястива в с. Копъловка. Там тятю гу накарава да рабути на калхозу и да ги научи да въращват лук. На другата гудина тятю гу назначива бригадир на лукуута бригада. Праз двя гудини зева гулям урожай на лук. Извадива гу, и гу закарава в город Томск в заготкантората. Ут там на сичката Сибир. Председатилю на калхозу казва на баща ми:”Трандафилов, если бы не был репрессированным, я бы тебе Героя присвоил”. През 1956 г. репресираното семейство Трандафилови беше рехабилитирано и получи разрешително да се върне, но не в родния Чушмелий, а в съседна вече Молдова. В Чушмелий имаха право да влизат само двете им дъщери. Пристигат по пролет, преди да почнат темеля на къщата си в с. Деневица (Светлое), те сеят 30 сотки (30 стотни от хектар) арпаджик, семена докарват свои от Сибир. (Записано от Татяна Ковтун, 21.02.2004г.)
Луковата култура в Чушмелий в съветско време
В обстановката на неопределеност българите-чушмелийци закоравяваха, коваха в себе си чувството за собствено човешко достоинство, човешка гордост и независимост, в тях се поселваше стремежът към собствено жизнено устройство. Изразите “камък тежи на мястоту” и “аз рабута ше навии на сичкуту” стават девиз, който формира у чушмелиеца личната жизнена позиция.
В средата на 60-те години селяните получиха повече свобода, и конюнктурата донякъде се промени. Наред с едрия лук се нарежда и арпаджикът, в последващите години арпаджикът става по-рентабилна култура – покупателят му беше по-изгодно да купи 1 кг арпаджик (по примерна цена 3-4 руб.) и да го сади “на дачата”, и на есен да изкара 10-12 кг вече свой едър лук. Цената на едрия лук се колебаеше от 1,00 до 1,50 руб. Производството на арпаджика се развива въз основата на индивидуална инициатива, но придобива наистина масов характер. Информаторът Василий Семьонович Будуров споделя:”В 1961 г. баща ми, Симьон Будуров, рабутяши на аеродрому на Исмаил. Там профсоюзнюу комитет реши да утдели зими пу 15-и сота на ката идин работник. Саму й тятю бяши ут Чушмелий, другиятя бява ут гораду и селаряни, и ни знава ако да праят ас тъс зими. Тятю прави договор за аренда, разрешават му, и той сади арпаджик на едар лук. Арпаджику купи ут нашенчени, койту имаши да прудава. Извадюуми лук – 50 тона!” (Записано от Татяна Ковтун, 11 януари, 2004 г.) Втория брат, Георги Будуров с приятелят си Дамян Златев, наемат вагон за стока, товарят го с лук и го препращат в Рига (Латвия), а след това и в Ленинград (днес Санкт-Петербург). Така беше няколко години наред, и местните предприемачи успяха да установят в тези градове трайни търговски връзки. През август-септември в Измаил на железопътната гара се товареха по 2-3 вагона с лук, получателите бяха Рига и Ленинград. В 1963 г. същият човек, Семьон Будуров, на остров Репида, близо до Измаил, засява опустелите земи с луково семе (“чернушка”). С него заедно сеят и неговите близки роднини. Изкарват голямо количество качествена реколта на продукта арпаджик. Благодарение на дипломатичността на Георги и Васил Будурови, умението им “да пробутват рабутата”, пазарът за реализация на арпаджика се търси (и е успешен) в Харковска област (Украйна), в Кишинев (Молдова) и в Цхалтубо (Грузия). Семьон Будуров е първенецът, доказал се и дал пътя на други да разширяват производството на културата до огромни мащаби. След този случай чушмелийци почнаха да арендуват земя в Молдова, в съседните райони. Условието за ползване на земята беше плащането в натура, процент от реколтата. Тогава и се ражда вица за бай Иван, който стигнал до Америка, там търсел земя “за арпаджик”. Отглеждаха отначало по няколко центнера, но по-късно и по няколко тона. Реалните доходи при някои стопани за един сезон стигаха до 10-15 хиляди съветски рубли. Такива материални средства позволяваха на чушмелийци да строят просторни къщи, добре да ги обзавеждат, да купуват личен транспорт. Старото поколение споменава с какви трудности беше свързано отглеждането на арпаджик: парцелът с вече прорасналия арпаджик можеха да го преорат или вземат, без да платят щетите. Но непокорните, инатливите и независимите чушмелийци се пръскаха из цяла Молдова, молеха за аренда на земя. За някои това беше “дело чести”: щом съм чушмелиец, трябва да сея арпаджик, без него не съм Аз. Тежкият физически труд заедно с предприемчивостта съставяха основата на личното благосъстояние на чушмелийчени в условията на “социалистическата” икономика. Към началото на 70-те години в Чушмелий нямаше дом и двор, чиито стопани да не сеят тази култура. Да не сееш беше срамно! Значи и си мързелив, и некадърен, не носиш светли мисли в душата си, не живееш по ред както всички, щом я нямаш надеждната опора -- арпаджикът. И този израз трайно навлезе в обихода на чушмелийци. Повтаряха го дори и деца:” Нямаш ли арпаджик, и няма на ако да са надяваш. Кат имаш, ше гу прудадеш, и веки си достоин чиляк, хазяин. Ше си свършиш полезна работа за дуору, за къщата, ше си изучиш дяцата”. В началото на 80-те години чушмелийци вече вземат земя под наем в своя колхоз срещу заплащане, сеят по-много. Пазарът (в частност Кишинев, Херсон и Донецк) изисква продукция от отделни сортове. Сее се основно жълт арпаджик, сорт “Штутгартер”, червен, сорт “Чеботарски”. Години наред семенен материал чушмелийци купуваха по другите села—Чийший, Импуцита, Болбока, Дермендере, Роксолани. Семената сорт “Штутгартер” специално се поръчваха чрез съответни фирми в България от чушмелиеца Михаил Балев. Усъвършенства се и процеса на събирането, появяват се големи “копачки”, всевъзможни калибри “рашита” (ръшето), през които пресяват арпаджика да няма пръст,на къра правят арман, там го стриват и веят. След това отново го пресяват, като отделят едрия от дребния. Докарват го в село и го “дигат на тавану” с помощта на специално устройство “лебьодка”, применява се за облекчение на “дигането”. Там вече чушмелийското “злато” си чака своя покупател. За хубавият арпаджик се закрепява епитета “златин арпаджик” (“мар не арпаджик, ам злату!”), който означава, че е много добър, и се казваше това с достоинство, оценяващо собствения труд. Преди да започне сезона на арпаджика, всички в семействата усърдно се подготвят към него: точат се копачките, за да са по-остри (копачките към това време са вече по-съвършени), преглеждат се чувалите (“цувалетя”), без които не може на къра и които са съпътстващ “атрибут” на арпаджика, жените обмислят какво ще готвят, колят птица. До подготвителния процес отношението е доста сериозно и отговорно: “акет са приготвиш за арпаджику, тъй ше са прибире и прудаде”, “тряба са прай сичкуту пу-хазяйски”. По чушмелийските кърища една до друга се разпъват палатки, строят се навеси, копаят се малки мазета, докарва се вода за пиене. Работят от ранно утро до късна вечер, около месец нощуват в палатките. През целия ден почти навсякъде се чува бодър смях, различни шеги и смешни историйки. Това значи, че този тежък труд е на радост за пословично трудолюбивите и стойките чушмелийци. С някоя година по-късно се появяват чушмелийски “гении на инженерната мисъл”, разработели и създали специален комбайн, който сее и събира арпаджика, веялки, машини за калибриране. Сред тях е и внукът на дядо Семьон Будуров – младият Семьон Будуров. Техниката позволява да се сее арпаджик в още по-големи мащаби. Семейство Маринови (Миилууте), например, през 2005 г. събраха 18 тона! арпаджик. Обикновените аритметически действия могат открито да покажат реалните доходи на семейството при цената за един долар 5,3 грн. Разходите съставят от 12 до 15 % от общата сума.
Касателно за пазарните продажби: Чушмелий-Криничное, едно село с българи, което по рода си на занятието става негласна монополия, почти единствена по мащабите в Съюза по отглеждането на луковите култури. Младите будни чушмелийци, заможни и заинтересовани, изнасят идея: да се установи и да се изтегля определен процент от доходите, получени от арпаджика от всеки двор, като единен годишен данък. Средствата да се препращат на банкова сметка, и да се разходват за необходими нужди на селото (Николай Балев). Ръководещата партийна номенклатура забрани подобни волеизявления. Чушмелийци и “златната” им селскостопанска стока придобиват известност не само в пределите на огромната империя (Норилск, Якутск, Йошкар-Ола, Находка) , но и в много европейски държави— Унгария, Чехия, Словакия, бивша Югославия, дори и в далечната Куба в Южна Америка. Именно тогава “монополията” придобива второто си име - “луково село”.
Прояснява и допълва картината за произвеждането на лук в Чушмелий Иван Георгиевич Великов, бивш председател на КСП “Криничное”, бивш кмет на село Криничное: “В 70-те години, в Чушмелий, на базата на изследователската станция за плодове и зеленчуци, се изследват луковите сортове “Стригуновский” и “Каратальский”, “однолетки”. Стига се до извода, че те са “многоурожайни” ( дават голяма реколта) и по-устойчиви срещу различни заболявания, затова ще са и по-изгодни за отглеждане. Управлението на стопанството взема решение да се засеят 100-120 хектара “орошаема” (земя, която се полива) земя с новите култури (лук-каба, лук-чаклама). Придобитата реколта се предназначаваше за експортиране чрез специалните служби за снабдяване. Преимуществото им беше и в едногодишния цикъл: за четири-пет месеца събираш готов лук. На всеки двор се раздаваше по определено количество «сотки» за обработка. Липса на желаещи нямаше, засадените хектари не стигаха за всички чушмелийци – рвението им за работа учудваше! Правеха се опити за извеждане на свой, чушмелийски сорт арпаджик, ние бяхме “свободни, но и бяхме зависими”, финансиране съответното Министерство не отпусна, за съответните държавни органи тази култура не представи интерес.
След втората половина на 60-те години чушмелийци все така по-много произвеждаха син и червен лук. Реализираха го на пазарите в Русия—северните градове Новосибирск, Иркутск, Красноярск. И аз съм ходил в Русия с моя баща да продавам лук”. (записано от Татяна Ковтун, 14.12 2020). В предпоследните години на съществуването на империята, в “перестроечните” години, се появиха сложности с реализацията на чушмелийската продукция. Местният предприемач, чушмелиецът Иван Михайлович Николаев, успява да пробие път към Башкирия и Татарстан, и 4-5 години наред чушмелийския арпаджик е на пазарите в Уфа, Елабуга, Казан. Огромните камиони, “фури”, товариха по 150 -200 тона от заветната продукция. Шофьорите-професионали са чушмелийците Георгий Каракчи, Иван Георгиев, и Дмитрий Великов. Михаил Денков и съмишлениците му продаваха арпаджик в Казахстан. Правеха опити да сеят «чернушка» и чесън. Но отделеният парцел земя не съответстваше на нормите за отглеждане на културата. Рентабилността беше ниска, да се внедрява луковият бизнес там нямаше смисъл. Когато влизането на бесарабските българи в България стана по-достъпно, Михаил с приятелят си Иван Маринов споделиха своето намерението с колегите в прародината. Моралната поддръжка беше оказана, но делото не се разви по неизвестни причини. Последствията на “перестройката”, преизграждането на държавните структури, преразпределението на ресурсите, моралното и психологическото състояние на обществото отново доведоха до сериозна икономическа криза в световен мащаб. При това положение селското стопанство беше ощетено: нарушиха се редовните пазарни продажби, изгуби се клиентската база, отсътстваха финансовите възможности. Чушмелийският арпаджик не се търси на пазара. Жителите, местните производители, са принудени 2-3 години наред да хвърлят по ливадите и деретата тонове и тонове ценна необходима готварска продукция.

Чушмелий в независима Украйна

Установяването на независимостта в Украйна даде нови надежди за възстановяване процеса за отглеждане на лук и арпаджик. Чушмелийци продължават да сеят, сеят мащабно, но пазарът за съжаление остава стихиен, колкото и да не полагаше усилия народа да го издигне на ново ниво. В началото на 2000-те години, група младежи от Чушмелий заминават за Киев, където търсят срещи с правителствени организации (не една) с цел да решат проблема с реализацията на арпаджика, излизането на световния пазар с качествена продукция, произведена съответно с изискванията му. Отговорите бяха обезнадеждаващи. След месеци в Киев на пазарите “Бесарабка”, “Демеевски”, “Троещина” чушмелийци с мъка съзряваха картината как наред с чушмелийския “бренд” (“Арбажейка з Криничного”) се разпродаваше пакетирания холандски продукт. Конкуренцията, абсолютно неоправдана, извърши черната си работа: прекрасният и екологически чистият продукт в угода на някои държавници изведнъж стана чужд в своята родина….
От 30-те независими години в Украйна, чушмелийци печелиха от труда си години 10-12. За този период в Криничное (Чушмелий) не се създаде нито едно предприятие, кооператив, които да биха могли да регулират пазара на лука и арпаджика, да установяват нови връзки не само в рамките на държавата, но и с европейския, и световния пазар.Нямаше абсолютно никакви връзки с научни институции (икономически, агрономически, др.), да се свикват форуми, за да се обобщи многогодишният ценен опит, да се създадат работни места за младото поколение. Криничное (Чушмелий), за голямо съжаление, изгуби своите възможности, а можеше да стане център, водеща структура, сътрудничеща със Селскостопанската Одеска Академия по развитието на луковата култура и този вид селскостопански бизнес. Днес се изреждат толкова нови перспективи в тази насока, а пазара като си беше стихиен, така и се остана. За съжаление, от страна на държавата както нямаха подкрепа чушмелийци, така и я нямат и до днес….Има три-четири години наред, откакто те, работливите и предприемчивите, тръгнаха по гурбет в Европа. Останалите в село все още живеят с надежда да стане чудо.