Еничерите.

Рекрутът „девширме“ (кръвният данък)

През 1299 г. в западната част на Азия се основава държавата на османските турци. Само половин век по-късно тя ще се вклини и в европейския континент, а малко след това ще стане една от най-великите империи в света. Разположена на границата между света на Мохамед и този на Христос, тя се смята за призвана да продължи линията на Арабския халифат да наложи „правата вяра“ и поема върху себе си вековния сблъсък между двете световни религии. Достигнала своето могъщество чрез непрестанни завоевания, мюсюлманската империя възприема войната като основно средство за решаване на множество външни и вътрешни проблеми. Залог за успехите и големите териториални завоевания е еничарският корпус – нов вид войска въз основа на набирането „девширме“, известно и като кръвен данък.

Четири века и половина (XIV-XIX в.) еничарите рекрути са неразделен компонент от мозайката на огромната империя. За свой духовен патрон новите бойци избират харизматична личност – небезизвестния анадолски суфи Хаджъ Бекташ Вели; неслучайно в историческите извори еничарската пехота е назовавана и като „Зюмреи Бекташиян“ или „Дудемани Бекташиян“, заимствайки името на популярния дервишки водач. Широко известен факт, свидетелстващ за своеобразната симбиоза между централната османска власт, която по принцип била защитник на сунитското течение в исляма, и неортодоксалните религиозни движения, е ролята на бакташийския орден като патрон и духовен водач на еничарския корпус. Бекташизмът упражнил върху хетеродоксните движения известно сдържащо въздействие, заради което бил насърчаван и закрилян от ранните османски султани.

В първите години на структуриране на еничарските оджаци (оджак – ед. ч.), което ще рече стан, огнище, пехотата се сформира основно от християнски пленници (Аджеми огланъ), но по-късно тази практика е заменена с набирането девширме (същинския „кръвен данък“). За кратко време еничарският корпус се превръща в синоним на дисциплина и боен авангард, предизвикващ удивление и страх в цяла Европа. Въпреки че еничарите са „Кулоглу“ (синове на роби и роби на султана), благодарение на личните си качества те могат да се издигнат до високия пост на велик везир (Садр-ъ азам). Постепенно кастата на еничарите се превръща в сила, а от тяхната воля и настроение все по-често зависи възкачването или детронирането на върховния господар султана (падишаха).

Редовите еничари (нефер) са ударното ядро на пехотата. В продължение на няколко века те предприемат редица походи: на запад до Видин, Белград и Виена; на изток до Тебриз, Багдад и Карабах; на север до руските степи и полските равнини и на юг до Халеб, Дамаск, Кайро и арабските и африканските пустини. За отбелязване е, че еничарите пътуват преди всичко пеша; походите, които те предприемат, са обикновено много тежки и траят от 5-8 месеца, до година и половина и три години. В тези походи участва и прочутият по-късно Мимар Синан, който се издига от войник до командир на орта, а след петдесетата си година става главен архитект на султан Сюлейман Великолепни. В следващия половин век (Синан живее 99 години) той проектира много от строителните шедьоври на империята.

Някои еничари си изграждат ореола на безстрашни бойци: Хъзър при Варна, Мурад в района на Истанбул, Тозкопаран Искендер – като пехливанин и корсар, ферди и др. Особено разпространен мит е храбростта на осем души, които дават отпор на 45-хилядна християнска войска в подстъпите на Белград.

Започнали в началото като помощна войска, в по-късните периоди на империята рекрутите-еничари се превръщат в трудно контролируема и неподчиняваща се на централната власт прослойка. Много падишахи и везири сърбат впоследствие тяхната „попара“ и стават прицел на многобройни бунтове и заговори. Турският изследовател Решад Екрем Кочу изказва печалната констатация, че еничарството е една от най-кървавите страници в историята на османската монархия. Когато в средата на XVIII в. се пристъпва към премахване на закона „девширме“ (набиране), мнозина от еничарите се отдават на грабежи и разбойничество, което, образно казано, се превръща в прът в колелата на и без това западащата империя. Еничарите стават истинска напаст в края на XVII и началото на XVIII в., когато отпочват и първите реформи (Низам-ъ Джедид) в османската държава. Но, както са казвали римляните, „Nulla tempestas magna perdurat“[1] и омразните на всички еничари са ликвидирани по особено жесток начин през 1826 г. от султан Махмуд II Адли (1808-1839).

В първите години на съществуване на османската държава стратегията за попълване на военните отреди е била коренно различна. Султанската войска тогава се е състояла предимно от номади от Мала Азия, които изоставили своя традиционен поминък и се включили в редиците на помощната войска (т. нар. акънджии). Включването на акънджиите в набезите довело до частично обезлюдяване на Анадола, което се отразило твърде неблагоприятно върху семействата им и техните лични стопанства. Последният факт често принуждавал акънджиите да изоставят фронтовата линия и да се връщат по родните си места, което ги превръща в несигурна бойна единица. Завладяването на Тракия и Балканите определено изисква ресурси, което намира своята реализация чрез набирането на нов тип войска и създаването на еничарския оджак.

Идеята за създаване на еничарската войска е резултат не само на военна стратегия, но и на една важна теза – защитата на исляма, облечена във формата на свещения „джихад“ (газуат). Създаването на корпуса е плод на усилията на моллите Чандарлъ Кара Халил и Караманлъ Кара Рюстем – хора, закърмени с повелите на исляма. Третият важен човек в проекта е Сюлейман Паша – син на Орхан Гази и бейлербей на Румелия. Най-голям принос за определянето на кодекса и структурата на корпуса има Караманлъ Молла Кара Рюстем, споменаван в някои документи и хроники с прозвището „Данишменд“. Участвал в редица походи в името на исляма, Кара Рюстем има немалък дял за завладяването на Одрин и Боруй (Стара Загора). В началото молла и акънджийски водач в Караман, той се издига при управлението на Мурад I и става мирови съдия (Кадъаскер или Башвекил) в Бурса. Именно тогава моллата дава идеята един от всеки петима християнски пленници (Аджеми огланъ) да бъде въвеждан в лоното на исляма. Мурад дава зелена улица за сформирането на подобна военна единица, като благоразумно заявява, че щом този дан е в името на Танръ (Господ), то това не подлежи на съмнение.

В последните години на живота си инициаторът на първия оджак Кара Рюстем Паша се премества да живее в Гелиболу (Галиполи), но е погребан след смъртта си по негово желание в Бурса. Именно в Гелиболу го осенява идеята за рекрутиране на християнски деца, материализирала се в системата „девширме“ и станала малко по-късно гръбнак на султанската армия. Личността на пашата често присъства в някои от първите османски хроники. В една от легендите за него Дервиш Ахмед Ашъки разказва, че след смъртта си Молла Кара Рюстем оставил на единствения си 14-годишен син рента от 100 златни флорина дневно, която (ако той живеел до 100 години) му гарантирала огромната за времето си сума от 3 650 000 златни флорина. Но младият молла-заде живее само седем години след смъртта на баща си, които обаче са достатъчни да пропилее наследеното имане и да доживее последните си години (умира на 22 г.) като кебапчия и бозаджия около стария хамам в Бурса Хисар. Разсипният син е погребан от един верен роб на име Фируз, който му купил кефен (саван) с последните си пари и положил тялото му до камъка на именития му баща.

Изследователите класифицират набора в три основни групи: Аджеми огланъ, Пенчик огланъ и Девширме огланъ. Първата група включва главно християнски пленници, които по силата на обстоятелствата приемат исляма и се задължават да служат на султана. За издръжката им хазната отпуска по 125 акчета (сребърни аспри) на калпак годишно. Честа практика сред поданиците е била да внасят „човешки налог“ в помощ на войската. Така например мизата на акънджиите е била от петима пленници. Онези от тях, които нямали възможност да осигурят пленници, се задължавали да внесат в хазната по две сребърни акчета. Този харч (налог) придобива известност като „едно от пет“, откъдето идва „Пенчик Ресми“ (лапа, петопръстие), и включва 6 възрастови групи: Ширхор, Бедже (Бече), Гулямче, Гулям, Сакаллъ и Пир. Ширхор (Сют чоджугу) са децата до 3 години, Бедже (Явру) от 3 до 8 години, Гулямче (Огланджък) от 8 до 14-15 години, Гулям (Оглан) – юношите до 18 години, а Сакаллъ (Тюйлемиш) са възмъжалите и годни да носят военна служба. Под категорията Пир се обозначават по-възрастните. Всеки пленик, който е „Пенчик огланъ“, се включва в системата на подготовка и преминава през съответните й етапи. Яденето, пиенето, облеклото, спането, т. е. всичко необходимо в ежедневието, не представляват никакъв проблем за обучавания. Неговият живот преминава по къшлите[2] на оджака, където той се учи на дисциплина, военни похвати и не на последно място на вярност.

Аджеми и пенчик огланите се превръщат за известно време в най-надеждния контингент на султана, но те не издържат проверката на времето. Малко по-късно ще бъдат заменени от нова бойна единица, събирана по един особен принцип, която ще се нарече „Йени Чери“ (нов аскер), откъдето идва и еничари. Тази идея идва може би навреме, защото спокойствието на реда в Анадола е нарушено от нахлуването на ордите на Тимур (Тамерлан), както и от бунтовете на Шейх Бедреддин, Торлак Кемал и Бьорклюдже Мустафа. Новите еничарските орти (чети) устройват незабравима кървава баня на бунтарите и се разправят с тях сурово и без никакъв сантиментализъм.
Целият текст: Ибрахим Карахасан-Чънар:
„Османските потайности: еничарите“ http://www.librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/1531-2012-03-21-11-04-26