Поканата за рая ч.17 "Аржентинско танго"

Аржентинско танго

Автопредприятието на памучния латифундист Оливер Снайдер напредва с поразителна бързина и холандецът имаше пълно основание да се гордее със своята интуиция, прозорливост и стратегия. Тези двама работници, издирени сред пристанищните хамали са истински армаган, харизан от португалския боцман с напътственото пророчество за успех.
Троицата работници: бай Живко, Петър Челарски и Емил Стойков още с първите си крачки по създаването на транспортната бригада с три камиона за превоз на памук изненадват стопанина с идеята за създаване на автовлак. Всеки от тях закачва към камиона си по два-три прицепа и целият този автокерван с десетина транспортни единици, натрупани с памучни бали, предизвиква истински възторг сред жителите на селата и градчета, през които те следват с развят български триколор. Имаше нещо празнично и тържественно в това предвижване към пристанището. Но и транспортните издръжки забележимо намаляват и Оливер Снайдер намалява изкупната цена, с което обема на продажбата нараства и наскоро камионите вече се арендувани от съседните плантатори.
Между бай Живко, изпълняващ задълженията на управляващ и двамата шофьори заражда се истинска дружба, която може да вирее саде сред общи интереси, професионализъм и трудова самоотдайност, на която тук, в Аржентина, са способни само българите-потомците на древни земеделци. И наследственното трудолюбие, и упоритостта са важните качества в прякото взимодействие с природата. Тези качества българските преселници успешно пренасят и в новите занаяти. На Петър и Емил за две военни години в Испания кяр им домъчня за истинска трудова дейност с ясна цел, задача, печалба и общественни статут. Сега те вече не са някакви бразилски гурбетжии. Те са прегърнати от тукашните български общини и без момчетата не минава нито една сватба или летни събори на близкото езеро. А Емил намира и с кого да рита топката и е вратар на местния футболен тим.
Лека –полека годините на бразилската ангария, испанската авантюра и, още повече, бесарабското минало се стопяват в мъглата на забвението. Голямо нещо е поминъка, към това успешен и колективен, което е напълно в съгласие на комунистическите блянове на поугасналите политически страсти. Обаче, за голяма почуда за двамата бивши комунистически ятаци авторитетът на Аржентинската комунистическа партия придобива страхотно влияние в тази емигрантска страна. Ни една друга държава, може би, и по света, не може да се похвали, че има толкова добре организаирана, работническа класа и, особенно, в нефтедобивните райони на Патагония. Но и в столицата, в Буэнос Айрес комунистите са начело и на славянското сдружение, са солидарни с техните класови братя в Съветския Съюз, но решително се противопоставят на германските нацисти и техните тук «интегралисти», вербувани от италиянски и немецки общини.
Секретът на това извънредно политическо явление се криеше в това, че създателите на Комунистическата партия са българските емигранти-комунисти, принудени да напуснат Родината след проваленото въстание. Стигна дотам, че няколко години говоримия език на партийните събрания е български и за формалния водач на Аржентинската комунистическа партия материалите и речите са превеждани на испански.
Имаше и българска , театрална група «Шекспир», която изнасаше представленията си по големите събори, фестивали и манифестации. И именно този творчески колектив изигра своята роля в нататъшния живот на Петър Челарски, бесарабска издънка, прибита към южноамериканския материк.
На Великденските празници «Шекспир» се тъкми да изнесе в българската колония Лас Бреняс историческа драма, но имаше проблем с превоза на декорациите. Тогава бай Живко, тукашния глава на българската община, праща Петър с камиона да ги докара от градчето Росарио, където «Шекспир» е участник на славянски фестивал. Тук Петър се задържа на два дни и се запознава с една от артистките Райна Пенева. По професия тя е повар, но театърът я привлича от ученическите години и мечтаеше да стане киноактриса. Обаче родителите й хич не одобряват такъв съмнителен занаят, а за по-достойна професия нямат пари за обучение. Засега двадесетгодишната Райна през делниците е повар в едно от кафенета, а по празнични е артистка и администраторка в «Шекспир», с който обикаля аржентинските близки градчета, където живеят потомци на европейци и които знаят що е театър. Администраторската длъжност я накарва да се запознае с пристигналия шофьор.
Онази вечер, с пристигането на място, на Петър нищо не му оставаше както да чака в залата и да гледа спектакъла. Понеже никога по-рано не виждал театрални постановки, а само някой-друг американски филм в Рио де Жанейро, то събитията на сцената кяр го захващат, а естествената игра на хубавата Райна направо го пленява.
Едното от действията в пиесата преминава в една пристанищна таверна в Буэнос Айрес, тази тогавашна световна столица на емигрантски бездомници и където се събират моряци, хамали, бандити, безработници- все хора отскубнати от естествената среда: без отечество, без семейство и даже без възможност да докоснат женско тяло, да не казваме вече за душа, любов или обичайните флиртове, ухажвания и романтични романи. Тези клетници, заковани към океанските порти се напълно откъснати и от най-простите, природни влечения.
И най-обикновенна жена в възпаленото въображение на тези, още в сила, полупиени мъжкари
е нещо, като обожествена мадона.
И този образ пред зрителите го изнася Райна с ролята на латиноамериканска Кармен. Тя е дъщеря на кръчмарина, но и същевременно негова шетачка, продавачка, сервитьорка и шегаджийка едновременно. Разтърва сбилите се пиеници и лафува с закачливите матроси на родните им езици. Снове между опасните мъжки тела и ръце, прибирайки масите…
Според замисъла на режисьора тази аржентинска Кармен, облечена с кърваво-червена рокля е нещо като физическо въплощение на еротичните блянове на тукашната публика. По негласните правила на тези заведения никой не смее да се докосва до хазяйската работничка и още повече дъщеря му, а това й дава свободата да използва при желание силата на женската чар сред разгонените айгъри или, загубили всякаква надежда, клетници.
Тази идея в пиесата се въплъщава чрез бавно нарастващата музикална композиция на танго. Изпъром музиката е едва доловима сред шумоленето в таверната, но с нарастването й посетителите започват да се оттеглят от центъра на сцената, правейки своеобразен алай, в който от затъмнената задна част се задава и пристъпва Кармен. И вече по-смелите и дръзки мъже имитират агресивни, танцови стъпки, посочващи недвусмисленно, че започва «боя» за обладаването на «мадоната».
И ето, тя прави своят избор. На мигновение музиката секва, а партньорите замръзват с едни дотолкова предизвикателни пози, че зрителите настръхват…Изведнъж музиката избухва с невъобразимо чувствена мелодия и се случва това, което е главната същност на танеца танго- прегръщането. Едно такова страстно, телесно единение с по-нататъшно ходене, извиване, премятане, терзание, пречупване, което е извън всякакви приличия на салонните, буржуазни танци на преситените господа.
Танго е танец на избуялата плът, срамежливо прикривана с културното було, изтъкано от тукашната смесица на американски, африкански и европейски музиканти.
Таман в момента тангото покорява Париж и оттам целия свят. Но за Петър това е пълна изненада и откритие. Той никога не е виждал такова сценично въплъщение на толкова интимни, човешки вожделения. А Райна с червената си рокля, голите, стройни крака, с обувки на висок ток напълно захваща акъла и сърцето на бившия интербигадист и социалист.
Освен социалните правдини имало в човека и недосягаеми за религията тайни и са извън общественните нравствени синори. Излиза, че тези, натрапени от православните адети и всякакви културно-идеологически, общественни и държавни писани и неписани закони, правила са нещо като смирителна риза за природния човек. Те са един калъп чрез който стъкмяват и скопяват милиони безчувствени, послушни мулета, чиито съдба целият живот да робуват, но да не угаждат за своето божественно предназначение. Но и вожделеният комфорт, към кото се втурва човечеството, трепейки себеподобните, също, освен безрадостка скука и извращения заради безделието си, не ражда никакво щастие. Тогава защо човеците се избиват?
Сигурно от незнание и невежество, сред което се раждат, страдат и умират. А всякакви светци и просветители за тях са удивителни, но безполезни чудаци.
След представлението по неписания адет артистите са поканени от местното кметство в ресторант и естественно е, че Петър тръгва с тях, поканен от Райна. Тук Петър е наместен на съседната маса и сега може да наблюдава сценичните герои в истинския свят. Те все са млади, весели момчета и моми, безгрижно се забавляват и нещо с увлечение си разказват, жестикулират, кискат се и разправят на една чудновата испано-българска смесица.
А сценичната Кармен и тук е в центъра на вниманието. Сигурно е от великата сила на превъплъщението. Това е голямо достойнство на артистичните натури, но и е кусур във многото житейски премеждия, когато въображението им пречи да правят нужните рационални, прагматични действия.
Но засега те са на своето място и разкрасяват ресторанната вечер: изреждат се да пеят, да танцуват, да разказват смешни истории и случки…
Изведнъж, унесеният в размислите си, Петър с горчивина осъзнава, че вече е поостарял: не може да танцува, не знае никакви песни, още слабо говори испански и , най-гланото, няма семеен кът.
И тук се случва чудото. През замътеното от скръб съзнание и шумната музика, той усеща, че някой го смушва в рамото. И това да е Кармен. От изненада Петър скача на крака, което предизвика у Райна весел, заразителен смях.
- Аз пък помислих, че сте май задремали…
- Не съм, но съм объркан от видяното и чутото. За мен това всичко е едно разтърсване. А как разбрахте, че съм българин?
- По очите. Аз познавам българите по тях.
- И с какво са отлични?
- С затаената тъга. И другите народности не минават без тъга в очите, но тя не е трайна и не е таинственна.
- Що ли е тъй
- Баща ми казва, че българите исторически са най- малко подложени на религиозно третиране и догматизация подобно на католиците или магометаните. По тази причина българинът е принуден всяко явление да преценява със собствения си акъл, а това води до непрекъснато душевно напряжение, предавано по наследство и отразено в очите. Ето сега вие сте окахърени с това , че не можете да танцувате.
- Има такова нещо…права си. Но не мисля, че това е голям кусур.
- Голям. Общуването е важно нещо за човека. Танцът е общуване чрез езика на тялото.
- Аз съм израснал със селско хоро и когато танцуват само двама ми се чини, че има нещо ущърбено в това, а пък в тангото и безсрамно.
- Да, градския живот разкъсва хорото и селската общност и я замества с индивидуално битие.
- Може и да е тъй…и остава последната връзка между хората- любовната.
- Прав сте. Тангото е гимн на любовта.
- По-точно на страстта, на еротизма. Любовта предпочита уединение, тишина и нежност, а тангото прилича на бунт, предизвикателност, манифестация на… обществените изгои.
- Но това е комунистическа догматика. Баща ми и той всичко преценява от колективистка позиция, скаш отделния човек не е самоценен, самодостатъчен.
- Такова умонастроение вирее в акъла на хората, защитени с богатство и комфорт от реалния свят.
- Искате да ми внушите, че индивидуалната етика е нещо като съсловен, класов белег на висшето. елитарното общество, а простите хора прегръщат орталъка?
- Да. И това е същността на класовото противостояние.
- Излиза, че простите хора се нуждаят в своя културна среда, адети, идеали и форми. Но кой ще ражда и урежда всичко това щом простите хора нямат нито свободно време, нито финанси, нито минимална образованост?
- Това може да го прави държавата, ако тя е народна, а не господстващи аппарат за насилие.
- Бря! Вие сте завършен комунист! Но нали има опит за създаване на народна, социалистическа държава-Съветски Съюз. И какво от това се излюпи? Безкрайни насилия, преследване и избиване на най-способни, интелигентни и будни хора. Получи се една отрицателна селекция и една диктатура са сменя с друга-още по-грозна и безчовечна…Добре, че Испания избягна тази орис. А баща ми толкова береше кахър за каузата на интернационалните бригади. Гордееше се с това, че главния организатор на испанското комунистическо съпротивление е Георги Димитров! Не е шега работа-българин е световен, пролетарски водач!
- Ти не ли се гордееш?
- Гордея се, ама скришната. Нали едно време имаше уважаеми и почетни хайдути-балканджии. Ама нали си знаем, че хайдутин майка не храни.
Прозрението винаги настъпва изведнъж и често съвсем неочаквано и неуместно. Очарованието от латиноамериканската Кармен с българска кръв се допълва с уважение към Райна заради нейния проницателен ум и искреност. Тя е първият човек, който макар и метафорично награждава него, Петър Челарски, с обиден епитет «нехранимайко».
И не е ли тъй? Четиредесет годишен мъж е принуден да признае правотата на едно момиче, което му се годи за дъщеря. Баща му на тази възраст е бил вече дядо, а той, Петър, едва прехранва себе си и не знае как ще е барем през един месец и напълно е зависим от работодателя.
По-голямо душевно разтърсване бесарабецът не е изпитвал и през по-опасни премеждия. А тук една ресторантска приказка го смазва. Миналият живот бил напразно гонене на вятър и всъщност е избягване на природното назначение на мъжа да създава семейство, да го опазва и да продължи рода. И писмото на баща му е забулено обвинение на родоотстъпничество.
Колкото баща му на младини и той лудуваше, ама съумя да вкара в житейския коловоз и сега е достолепен представител на тяхната фамилия.
А той, Петър, остава сам. Войнишкия му другарин, Емил Стойков, все повече се отдалечава въпреки, че са сътрудници в една фирма. Емил си има своя, футболна компания и се стяга да се жени. Остава саде един човек, от когото Петър може да очаква човешко, приятелско съчувствие е бай Живко. Но и толкоз. Бай Живко колкото да е жилав и жизнерадостен българин, все пак годинките своето взимат и техните срещи извън служебата, стават случайни.
С такива тежки размисъли Петър очаква пристигането на Райна и театралната група «Шекспир» в тяхното селение Лас Бреняс. Може нещо го подсещаше, че някакъв отговор на измъчващите го въпроси ще чуе пак от Райна или в спектакъла. Нали изкуството със своето иносказание, с мъдростта на драматурга и страстта на артистите създава една кратка илюзия за реален живот, през който зрителите неусетно претърпяват душевно напряжение, наричано «катарсис», помагащо на изцеляване.