Поканата за рая ч.16 "Украинска драма".

Украинска драма.

Новоназначеният нарком на УССР за голяма изненада за майора Краснов да бъде съвсем млад генерал Серов. Обаче още от първите реплики става ясно, че наркомът е извънредно, чисто по-армейски, е прямодушен, смел и честен като истински руски човек.
Сменяйки наркома Ежов, Лаврентий Берия досурва на Лубянка своя голяма кавказка група, основно партийни работници от грузински и арменски произход, които наскоро създавант в НКВД-то една атмосфера на службогонство, интриганство, търгашество и ни най-малко разбиране за държавно служение, отговорност и дисциплина. Цялата държавна сигурност се крепеше от такива незаменими офицери, подобно на генерал Серов, израснал в бедняшко семейство и когото съветската власт и товарищ Сталин издигат на този висок и отговорен пост и срещу най- могущественните разузнавателни служби на Германия, Англия, САЩ.
Срещу тези тарикати, високопрофесионални, скъпоплатени кадри се изправят обикновенни вчерашни красноармейци-селяни и, нямащи и най-малка представа за толкова специфична дейност, изискваща особенни качества: следене, преследване, внедряване, провокиране, лицедейство. И всичко това да е в рамките на всякакви международни и вътрешни правила, писани и неписани закони. Понякога излизаше много тромаво и с жертви, а понякога смешно и карикатурно. Неотколе една французойка-артистка направо пред очите на съветските, слисани началници изрече: « Тези смешни и просташки ухажвания от еди кой си ваш агент направо са възмутителни! Нима мислите, че аз ще издавам секретите на Франция заради половина селёдка и един стакан водка?!»
Началството потъва в земята, но откъде да взима опитни и кадърни кадри? Учат се на своя глава.

- Так вы, значит, к нам с проверкой прибыли?- пита генералът с ироничен, но и предизвикателен тон, посрящайки пратеника от Москва.
- Да, но по вполне конкретному делу-о расстреле одного прокурора, моего земляка. Мне рекомендовали сойтись с неким вашим сотрудником Михаилом Хаджийским.
- Тут я вам мало, чем помогу, потому что сам здесь новый человек и мы сейчас заняты отловом моего предшественника, сбежавшего от заслуженного наказания. Этот ваш Хаджийский, видимо, из местных интеллигентов, поскольку чаще всего именно такие приглашаются к сотрудничеству с НКВД. Что может заводской рабочий или колхозник понимать в государственных и культурных делах?
- Да. Что-то типа журналиста, в газетах печатается.
- Ну, тогда вам следует обратиться прямо к редактору газеты «Пролетарская правда», самой читаемой и он вам организует встречу. Кстати, могу вас подбросить к редакции. Мне, как раз, по дороге.

Разговорът с редактора беше още по-кратък. Преди два месеца предишния редактор Дмитрий Тась е арестуван и след малко убит. И какви приказки може да има с офицер на НКВД ?
Но, все пак, Иван научава от редактора, че в близката неделя писателския кооператив «Ролит» в техния дом прави поредна творческа среща и там Михаил Хаджийский ще представи своята първа книга «Разлив». Входът е свободен.
За да бъде подготвен за срещата, Иван два дни посещава градската библиотека и научава много интересни за себе си неща. Оказва се, Киев е истински център на съветската и украинската литература с множество писатели, издателства, творчески съюзи. Другото, което го учудва, това е наличието в Украйна на два български национални райони и в тях имало български училища, техникум, вестници на български език. А този Михаил бил един от първите българи-интеллигенти в Таврия. Но по времето на Ежов стават странни неща: изведнъж националните райони са разтурени, българския език е забранен и много хора са третирани като «български шпиони». По някакво чудо този Михаил оцелява.
«Чудото», може би, е било възрастта на Хаджийски. Съвсем младо, двадесетгодишно момче, служило в Красная Армия никак не могло да бъде «матёрый шпион».
Мишо е хубав, висок младеж, с характерни български, тъжни очи, по които Иван го позна едва прекрачайки прага на залата. Мишо седеше сред няколко мъже в президиума на тържественното събрание, посветено на успешното завършване на строителството на писателския кооперативен дом. И като празнична украса послужи представянето на литернатурни творби на двама млади автори, единия от които е Михаил Хаджийский. За да не накърнява самочувствието на литературното братство, Иван Краснов е облечен цивилно, сяда по-отзад и търпеливо чака краят на официално-церемониалната част.
Дойде момента, когато дават думата на Михаил, който на един хубав, руски език отбелязва, че тук, сред киевското литературно сдружение и той решил да се сподели със своите размисли, оформени като кратки разкази из живота на своите съселяни от едно българско село недалеч от Бердянск.
След известно време официалната част приключва и участниците на мероприятието са поканени в съседната, голяма зала с буфет и естрада, на която се готвят към концерта местната художественна самодейност. Иван издебва момента, когато Михаил се отби към буфета и го наближава.
- Миша, прошу прощения за навязчивость, но у меня есть к тебе много вопросов, касающихся наших с тобой соплеменников-болгар.
Хубавото лице с умните кафяви очи излъчват непресторено внимание.
- Вие сте българин?
- Да, но съм от Бесарабия,- и упреждавайки естествения въпрос, Иван продължава- В Съветския Съюз съм отколе, още от времето на румънската окупация и бях принуден да напусна родината. Сега съм следовател към Генералната прокуратура и съм изпратен по случая с забягването на наркома Успенски и по съдебната присъда на моя земляк, прокурора на Благоевския район-Лазар Раевский.
Заради моето, може би, позорно невежество нищо не знаех за вас, българите в Украйна и съвсем случайно се запознах с протоколите за осъдените, сред които забелязах български фамилии и накрая за Раевский. Сега, за да изпълня заданието, аз трябва да съм наясно с цялата история на тукашното българско население, но освен теб не познавам други българи, способни да ме просветят.
- Тук е уместно да се вметне руската пословица: «На ловца и зверь бежит». Аз съм събрал доста краеведски материали относно живота на таврийските български села, но засега нямам никаква възможност да ги публикувам. Издателите в Киев нямат никакъв интерес към тази тематика и още повече след заличаването на българските райони и обявената кампания срещу «националистически предразсъдъци». А сега, може би, с ваше съдействие нещо ще стане.
- Не можа да ти давам надежда, защото такива връзки нямам, но ако изпълня добре, стоварената върху мен задача, такава възможност може да изникне. Още повече, че съм запознат с българските водачи в Коминтерна-Коларов, Димитров, Червенков…
- Значи става думата за някакви беседи с вас по темата?
- Да и сещам се, че ще са няколко и, ако не възражаваш, можеш да ми бъдеш нещо като проводник. Но сега за да не ти развалям празника, аз те освобождавам от моето присътствие, а за беседи можем да избирем вторник в залата на градската библиотека.
-Добре
Срещите между българския родолюбец и писател Мишо Хаджийски и кадровият работник на НКВД Иван Краснов стават по следния начин: сутринта те се срящат в библиотеката, за след кратковременно събеседование да я напускат за по-обстоятелен разговор, който понякога придобива явно «антисъветско» съдържание и се води на родния им език и това хич не е безопасно. По тази причина новите приятели прекарват по няколко часа на Бесарабския пазар-най-многолюдното място на украинската столица. А вечерта, прибирайки се в гостилницата, Иван с интерес се запознава с ръкописните краеведските и художествени произведения на това талантливо българско момче. Особенно го трогват историческия очерк «Бежанци» и разказа «Кръчмата на Мънзула» с познатия колорит на родните бесарабски краища.
С всяка измината среща Мишо в очите на майор Краснов израства с невероятна бързина и възрасната петнадесетгодишна разлика напълно се заличава. Пред Иван е изправен истински български родолюбец, писател и изследовател на едно трагично народностно бедствие, траящо не едно десетилетие в приазовските диви кърища, един край отдалечен от столици , подложен на покъртителни изпитания и в царско време, и през Гражданска война, и през времето на на утвърждаване на така наречена «съветска власт»; чрез гибелната за българския патриархален манталитет «колективизация» и « раскулачивание» и като следствие-гладни, вълчи години, съпроводени с разпасания терор на репресивната машина, ръководена от морален изрод и садист Ежов, който подписва «разстрелни списъци» в несвястен, пиянски угар.
С голяма изненада Иван научава, че българите в Таврия са потомци на бесарабските колонисти, които се изселват от Южна Бесарабия, за да не останат в новообразуваната Румъния. Румънци им отнемат всичките колонистки права на едновремешните преселници от земите на бъдещата България. И вече новото поколение пак стягат кервани и тръгват от «пусто пладне» на изток, но пак към пустеещите, степни пространства и отново отсядат по изоставени аули на другите геополитически клетници- ногайските татари.
Сигурно ги води надеждата, че в православната Российска империя ще им по-добре, отколкото завръщането в Османска. Обаче, как се излъгали!
И сега младата душа на Мишо Хаджийски срещнала родствена, разбираща цялата българска тази орисия, тази душа се възпламенява с идеята за обратното преселване в прародината.
Самият той стигнал до тази авантюрна мисъл или някой му я внушил, но Мишо я къта в акъла си, сигурно, за по-подходящи момент. Но Иван добре угаждаше към какво се насочени размислите на този юначен и интелигентен младеж. Няма никакви съмнения, че с такива мисли и темперамент Мишо Хаджийски ще попадне в мерника на НКВД и ще последва съдбата на хиляди и хиляди правдотърсачи.

Генералът Серов

През няколко дни съвсем неочаквано майор Краснов е повикан при наркома Серов.
- Вот, полюбуйся!, - и генералът посяга към слисания майор лист хартия, на която е написано от доброжелателно лице, че «известный болгарский националист Михаил Хаджийский регулярно встречается по некоторым признакам с румынским шпионом».
-И думаешь, кто этот донос подстроил? Заместитель самого наркома СССР Берия. Авакумов его фамилия. А почему? Потому что он метил на моё место, но товарищ Сталин категорически настоял на моё назначение, хотя никакого желания я не проявлял. Могу себе представить, что здесь творилось при Ежове и Успенском.
Ведь, что такое Украина? Сначала Керенский поспешил её вместе с Финляндией побыстрее отделить, то петлюровцы примеривались, то твой соплеменник Раковский самостийность разводил и в Одессе устроил террористический центр для продвижения мировой, коммунистической революции в Бессарабию, на Балканы и Кавказ, то вдруг начали украинизировать Харьков, Донбас и Новороссию. То этот сионист Каганович мстил казачеству и крестьянам за мелкобуржуазное сознание, то на правление поставили поляка, а теперь готовят вместо него Никиту Хрущёва. Он парень шустрый, но совсем не государственный человек. Больно пацанистые к него замашки. Одним словом, полный бардак, в котором ловят рыбку пройдохи, карьеристы и прочие «пламенные революционеры».
- А как же партия большевиков?
А что партия? Когда Ленин её создавал еще в царское время вокруг него были все молодые, ученые люди, потом к ним примнули часть министров, генералов, поддержавших большевиков. Но теперь их уже мало осталось, а что толку от преданых, но малообразованных и неопытных в государственных делах? Вот и борются друг с другом и везде ищут врагов. Так что вам с Хаджийским крупно повезло, что бумага попала ко мне. Но как только я это место покину, вас тут же арестуют и расстреляют. Винтовка рождает власть, а власть в руках проходимцев страшнее чумы.
-Где же выход?
- Не знаю. Я воспитан в армии и знаю, что приказы начальства не обсуждаются-иначе полная анархия. Этим, видимо и пользуются всякие политические мерзавцы.
- На допросе Раевского, на котором я присутствовал, он утверждал, что комунисты из евреев надеялись на автономию на юге Украины с Николаевым и в Крыму, но их обманули и это привело к расколу в партийных кадрах.
-Может быть и так. Может быть и поэтому в Южной Украине особенно боролись с «кулачеством», что привело и к страшной голодовке, а население выселялось на Кавказ, спасаясь от мора.
Есть и другой момент. Известному редактору «Правды» Мехлесу на каждом углу мерещутся иностранные шпионы и диверсанты. Простые люди верят печатному слову , призывам и по-своему разумению помогают в борьбе с ними. Такой, вот, массовый психоз развёл этот Мехлис.
Короче говоря, ты побыстрее разберись со своей проверкой и возвращайся в Москву от греха подальше.

Благоево
Стъмняваше се. Зарося един ситен, есенен дъждец, когато Мишо и Иван стигат с една одеска «полуторка», съветско камионче с дървена кабина, до Благоево. Отначалото тази колония се наричала Голям Буялък, с името на балканската бащиния. И тогава през 1801 година първите преселници за записани като «гърци», защото името «България» не било още освоено от российските чиновници. Знаеше се за Източна Румелия, румелийци и щом по-грамотните преселници се изясняват на гръцки-значи «гърци».
Мишо добре познаваше това село, защото е бивши български, национален център на района и тук често събират учителите по българския език на езикови курсове. Живееха тук и комунисти-емигранти от България, изпъдени от родината си след бунтарското въстание през 1923 година, но добре са посрещнати тук в Съветска Россия от Коминтерна и товарищ Раковский, първия правител на Украинска ССР. Тези емигранти стават учители в многото български села в Одеска област и именно те организират семинарите.
Обаче самото, доста голямо село, от трите страни закриляно с баири, опънато покрай чииря с една малка степна рекичка и врасналите в земята къщурки, повечето покрити с камъш и слама, навяваха тъжни размисли за клетия български беженарски късмет, за който през последните дни размишляваше офицерът на НКВД Иван Краснов.
Каква такава сила накарала предците на благоевци да напуснат чудните балкански поли заради тази кърска пустиния? Селото приличаше на истинска голяма колония, нещо временно и без някакви признаци на някакви народности белези в устройството си. И саде развалините на църквата, срутена по нареждане на тукашните комунистически комисари, подсказваше, че тук са живи, православни душици. Може би, близоста на пристанищната Одеса даваше някакъв смисъл на тукашното живуркане.
Мишо уверенно крачеше по подгизналия чиир през мъгливият вечерен здрач към отсрещния, оголен баир към една странична махала, притисната до него. Там живеел тукашния учител и приятел на Мишо от студетските години в Бердянския педагогичен техникум.
Не беше времето май за ходене по гости и по тази причина «неканените татари» кяр се притесняват. Но ето, те вече са до вратника, лае кучето, и на двора се явява млад мъж с градско облекло, но с наметнато кюрче. Мъжът е явно изненадан, но бързо се взема, поздравява Мишо и кани гостите в къщи. В хаята те заварват, насядалите до котлона на софрата възрастна жена и две деца. По всичко личише, че майката на стопанина и децата познават Мишо, радостно поемат неговия армаган- един хартиен плик с халвички и се преместват в съседната стаичка, освобождавайки софрата на гостите. Дорде те се дурдисват около котлона, излъчващ приятна и уютна топлина, учителят с майка си слагат сръчно пръстено гърне с вино, половин самун хляб, сирене, туршия и нарязан на парчета сальтисон. Сетне те нещо се шушукат и майката тръгва към лятната кухничка за да разпали там собата и да я поотопли, защото гостите тук ще нощуват.
А мъжете подир малка церемония на взаимно опознаване пристъпват към виночерпенето. Стопанинът се казвал Тодор и също имал литературна дарба, за разговора да стигне до поздравяването на Мишо с първата му издадена книга.
- Може би, следващата ти книга ще е на български. Нека да се провикне и нашата душа!- патосно изрича Тодор.
- Дай боже. Имам приготвени десетина разкази, обаче, нали знаеш, какъв е трънест пътя към издателите.
- Знам. И сега, подир забраната на национална просвета нещата съвсем се влошават. Искат да ни натрапят пролетарски интернационализъм, ваджиите.
- То саде да е с просветата…Самите ний да оцелеем…макар телесно.
- Оф! И такава беля дочакахме. Толкова сме наплашени, че и с близките хора ни е страх да седнем на лаф. При вас все ли е тъй?
- Мислиш, че не?...Грозни работи и при нас стават и няма край на тази касапница и няма на кого да се оплачеш.
- Нали, уж, свалят този нарком Ежов. Може ще мирясат?
-Кой знае накъде пак ще се извърти това дяволско колело. Ето, Иван е журналист от Москва, добре се знае с Димитров, Коларов. Те го пратиха да научи какво става и с нас, и с българите-емигранти. Преди години нали имаше нещо като български клуб с председател Лазар Раевски, районен прокурор.
- Имаше такъв клуб, ама той наскоро се развали. Не сме хич английски лордове я. Такава караница ставаше там-досущ циганска гюрултия. Тези емигранти, уж са комунисти, ама нямат никаква търпимост към мнението на тукашните хора. И такива фудулии-да ни дава господ! Нас, тукашните българи не ни признават: били сме подивели, сме станали руснаци и безродници. Бря! Всичко свърше с това, че веднъж Лазар, както е председател се сби с един от емигрантите.
А сетне, подир малко се чу, че Раевски е арестуван и даже разстрелен. Набедили го, че е румънски шпион.
-Страшни работи.
- Страшни, зер…Ама да не вземам грях на душата…този Раевски кяр не беше и той цвете за мирисане и даже не е цвете. И той натири един бюлюк наши хора по затвори и лагери…чисто даром-по доноси. Че имало заявления …Какви заявления? Сред нашите хора кой може да напише и две слова? И с какво? С пръста си? Който е грамотен, отколе е в Одеса. Че тъй. Уж наш човек, българин…право родом е от Бесарабия, ама хем говореше саде на руски, както и всичките началници, хем е прокурор! Той коли, той беси! Власт е!
И саде да е това. Той направо застрелва своя кочияш и сетне безсрамно сплашва жена му и роднините да изтеглят завлението от съда. И това му се казва съветски прокурор! Хаймана е, бесарабска! Остави десетина деца без баща… такива работи стават, Мишо. Няма никаква правдина. Излъганаха тези пусти комунисти, чума да ги ръгне! А такива лошотии ще родят още по-грозна беля. Не знам каква, ама сещам се, че ще дочакаме, може би, и война.