Клетото злато. Д. Балтажи

КЛЕТО ЗЛАТО

(Разказа Дона Златюва – Домна Балтажи)
В къщи мръкна изведнъж. Електричеството (телевизора), което до сега светеше, говореше и
показваше богат и беден бразилски живот ( гледахме кино «Богатые тоже плачут») спря
изведнъж. Тоз, който опъна рубилника*, очевидно си имаше своя представа за разкош и
беднотия.
Десетгодишната ми дъщеря Диана недоволно начена да поизскимтява, заради загубеното
удоволствие, ама като разбра, че нищо не може да се направи, сви се покрай мене на дивана и
поиска да играем «орле пада». На мен не ми се играеше …и таман в този момент в къщи влезе
моята майка - Дианината баба Дона.
-Бабо, кажи нещичко за по-раншното. Богати ли бяхте? Вашата баба даваше ли ви парички за
«сникерси»?
Засмяхме се всичките възрастни, които бяхме в тъмната, ама комфортна къщичка. Комфортна
стана, щото с нас вече седеше сладкодумната разказвачка, милата и добра майка и баба. За да не
седи с празни ръця, когато устата й ще работи, тя извади един чемодан* изпод неиния креват и
извади от него една вехтичка плетена блузичка.
-Я запалете една серничка*, да намеря края на преждата.
Като начена да разплита блузата и да навърта преждата на кълбо, започна и неиния разказ за
миналото.
–«Снегурси»( «сникерси») тогаз даже и не знаехми, начена баба Дона. – Бучка захар ни
даваха сал, когато си идеха големите от пазара в Романенка. Бедничко живеехме. Макар че ни
казваха Златюви, ама на злато ух* нашата къща, както казват, даже и не миришеше.То златото
дадено е от сатаната. Където се появи, там чакай развалидом или даже и… убийство. Ще ви
разкажа какво станало едно време в нашето село заради злато.

Шефула
- За Шефула аз чувах още като бях момиче. По име се казваше Петър, но всичките му казваха
«шефула» или «шефчето» и аз тъй го запомних. Беше невисок и набит. Ух глада (1946-47 г.) карал
си живота, както и май всичките в селото по него време – бедно, гладно и тежко. Имал няколко
деца. За другите не зная, ама едната от дъщерите му - Пена била мома за женене. Насам- натъй…
и се случило да се годи за Рускув Коля. Русканята по него време нямали голям имот от към нивята
или добитъка, ама що имали злато – имали. Оженили се Рускув Колю и Пена и останали да живеят
ух Рускувите при Колювата майка- вдовица.
Пък времето тогаз, както казах, беше тежко и гладно. Събирахме по къра лобода, където я имаше
поникнала. Нашата баба Дона я вари, че ядяхме «жандра»*. Вехтите цървули дядо Петър не ги
изхвърлял, когато се издънвали, че и те в глада много помагаха. Баба ги намираше под шопрата*,
накисваше ги във вода за някой и друг ден и тогаз дълго ги стържеше до бяла вода. Подир ги
вареше цял ден и ги ядяхме като «блажна» гозба.
Боже, какво ли не е било. Ние децата се изхитрихме да наловим фтиченца (врабчета) и ги
занесохме на баба уж да наготви нещичко. Помня как тя дълго се чуди, как ние сме хвъркали за да
ги уловим. Тогаз каза да ги оскубем. Таквоз ядене по него време немаше даже и на големите
празници. Лошо време беше гладът.
- Ама чакайте, сега пак ще казвам за Шефчето, - каза баба Дона. Когато станал сват на Русканята и
като разбрал, че сватята има злато останало от мъжа й, той наченал да подбутва зетя си Коля да
поиска от майка си алтъните и да му ги даде на него.Той щял да направи пари от тях и тъй по-леко
ще изкарат глада. То нали алтън няма да ядеш. Трябва да се направят парички. Затуй му е ред
някой да занесе златото настрани в голям град или по богати места да се продаде.
Тъй и станало. Зетя му взел от майка си златото и го дал на дяда си да иде да го продаде. Сал, че
мисълта на Шефчето била съвсем друга. Даже неговата жена и по-малките дечица не знаели какво
намислил да прави тоз челяк. Шефчето взел златото и излязъл от Твардица.
Дълго чакали и се надявали за пари сватята, зетя и дъщеря му Пена. И неговото семейство се
надявало макар за малко помощ.Четиридесет дена се минали, от когато излязал Шефула с
чуждото злато от село, и всичките сметнали, че той нема да се върне повече. Малко ли други
твардичани в него време излизали от къщи и не се връщали. И то все заради клетите пари и злато.
Едни отивали уж да спечелят, пък другите и ръка вдигали на челещия живот, сал да разбогатеят
неправедно. Както, например, Кирчов Кирю направил. Ще кажа сега малко и за него.
Кирчов Кирю
- Нали помните баба ви Кирювица Кирчовата, нашата комшийка, която година назад се помина.Тя
още млада жена остана сама самичка с три дечица на ръцете. Се тъй ух глада стана туй.
Пустото злато и людската* богация бяха намесени и там. Кирю, мъжът й, беше бедничък и
аргатуваше ух Царулкув Гергя ух двора. Царулку държеше коне и друг едър добитък и Кирю
припечелваше там едно парче хляб за себе си и за семейството. Работеше добре и вярно на
хазайна си. Царулку му доверяваше всичко и го държеше, както казват, до правата си ръка*. Ама
където ги има парите и богацията, там и нечистия дух се върти.
Подбол го Киря дявола да се обърка с жената на Царулка. Беля, пакост направили двамата и си
помислили, че рано или късно хазайна ще огади тъз измена.Точно не мога да кажа кой пръв
намислил, ама решили да се отърват от Гергя и да му приберат паричкитя и хазайството*.
Един ден си идвали двамата - Царулку и Кирю с талигата от романенския пазар. «Верният»
аргатин, като минали кириетския синур, насочил конете към Гажовия геран уж да ги напои. Когато
пристигнали до гераня, Кирю се навалил на хазаина си и удушил Царулка, и го хвърлил през
кравая във водата. Нема челяк – нема и пречка, за да завладее парите му, имането му, жената му.
Не седнал в талигата, а нашибал Кирю конете и ги пуснал сами по къра да бягат, пък самичък си
тръгнал от там пеша – уж, че хазаинът го свалил от талигата и заминал нанякъде без аргатина си.
Минало се малко време и конете си отишли ух Царулкуви. Кирю също отишъл там. Като видял
празната талига, силно се учудил : «Какво е станало с хазайна»?
Сладко угодил Кирю на нечистия дух, когато извършил мръсната работа там до Гажовия геран,
ама едно не се усетил - да се пообърне да види не го ли гледа някой по къра. Времето било не за
кърски работи и отвън село сякаш нямало и жива душа, ама Кирю бил на алнъш*. Далеч зад него
карал с талига друг твардичанин, който видял как аргатина душил хазайна си и как го хвърлил в
гераня. Видял как станало душегубството и от страх, че Кирю мой* да убий и него, ако той каже в
селото нещо, решил да мълчи, уж че нищо не видял.
Минало се време и Царулка го намерили в гераня. Кирю, както е било замислено от двамата
любовници, уж че нищо не знай и все пак ходи в Царулкуви да гледа добитъка. Нека да виждат
хората, че аргатинът аргатува на хазайката си както по-рано на хазайна.

В края на краищата онзи, който видял убийството, не можел да мълчи вече – съвеста го мъчила и
той казал в примарията* за всичкото, което видял до Гажовия геран.
Киря го сгащили сутринта раничко. Подир серта изпитня* той си признал. Само едно се помолил
преди да го заведът в тюрмата* – да си иде ух тях дома, че да се прости с жената и децата си.
Завели го при бедната баба ви Кирювица и го чакали отвън вратата, пък Кирю и не погледнал в
къщи към семейството си, ами прямо* се качил по стълбата на тавана и от там през задното
жамче избягал.
Какво стана с него? До днес никой в Твардица няма хабер за Кирчув Киря.
Разказа на баба Дона прекъсна, като свърши разплитането на блузата. Кълбото беше навъртяно и
преждата приличаше на хорските съдби, които сякаш бяха кръстосани и стегнати около чуждите
пари и злато. Току-що чутото още един път потвърди аксиомата, че дето златен блясък лукаво се
мерне пред очите на един душевно мек челечец – рано или късно чакай там беда, разваликъща
или загубен нечий живот.
Тъй и Шефчето, и Кирю Кирчув, според дяволския блясък, жените и децата си оставили. Единият
даже ръка на най-святото издигнал – на човешкия живот, който само на Бога принадлежи.
Ето и друг разказ от Златюва Дона в продължение на темата
Свяко, ти ли си ?
- През 1975 година със няколко жени от Твардица отидохме на курорт в Карпатите, в град
Трускавец. През него време, както и сега, този град е голям курорт. Много хора имаше от всичките
краища на Съюза. Ние, отървани от кърската работа, излязохме от село за 24 дни, хем с живата
вода здравето да си пооправим, хем, както казват, на хора да погледаме и нази си - българи да се
покажем.
Бяхме облечени, коя със стилна руска рокля, коя с халат, пък баба Ганювца Сминкувта с българска
черна рокля, с морова* престилка и забрадена под брада с бяла на перца кърпичка. Тъй както си
ходеше в село на призничен ден. То тогаз двайсет години назад още се ходеше с българско
облекло и ух делник и ух празник.
В Трускавец всичките се обръщаха да разгледат Ганювца. Тя първите деня се чудеше: какво ли има
интересно за гледане в нейното облекло, пък подир попривикна. Помежду себе си приказвахме
на български. Нали нема да си чупим езика по руски, когато хубаво се разбираме по нашему и нас
никой не ни разбира. Ама по едно време разбрахме, че една пара* стари хора все се приближават
към нас ух столовата ли, край бювета ли, където си пиехме водата, или на друго място...
Забелязахме, че мъжът, един нисичък и тантурест челяк, когато си хортуваме, все се услушва да
разбере нещо от нашите лафове.
«Все едно той разбира от нашия език» - решихме ние помежду си. И то беше верно.
В края на краищата тоз челяк се обади на български език. Дойде до нас, когато бяхме край извора
с минералната вода. Ганювца я немаше, щото беше отишла да си наточи вода. Дойде мъжа и
попита откъде сме ние. Ние му отговорихме, и тогаз той каза, че има в Твардица познати … и
таман мислеше да ги казва кои са те и при нас се върна Ганювца от извора. Докато тя
наближаваше, все гледаше на този челяк. Гледаше внимателно и странно. Тоз път можеше да го
разгледа в лице отблизо. Накрая изкрещя сред всичките хора: «Свяко! Свяко! Ти ли си?!» Мъжа
премълча и отстъпи на разкрач назад.

– Нали си Шефула Петър, бре? – пак попита Ганювца, но познатия, без една дума да каже, взе под
ръка жената, която през цялото туй време стоеше малко по-отдалече, и се махна от нас.
– Той беше, той!- изкрещя пак Ганювца и начена да разказва от къде и на къде й е свако, как
оставил леля й заради златото, как му стрували* година и три години, и девет. Ганювца казваше
туй, което го знаехме всяка от село, ама тя не можеше да каже туй, което щеше да узнаим от него,
от Шефула Петра. Ганювца го изплаши, а подир туй и начена да го кълне, що си е оставил жената и
децата според пустото злато.
Шефула Петър като едно кълбо чорлан* хвръкна от мястото, сал като му духна угрожаващ*
ветрец. Айтакоз* прави златото.

Както е дошло, тъй и си отишло.
(Разказа на дядо Митю Костов)
- Туй изказване много често се употребява в твардишкия и изобщо в българския разговор
«неправедно придобитото, тъй неправедно и ще се изгуби». Нали вече знаите как си загубил
имането и живота Герги Царулкув, ама как той придобил първото си злато, за да почне горе-долу
по-заможно да живее - още не знаете.
В румънско време младите ги вземали да служат в кралската армия - или в Букурещ, или в Галац,
или в Яш. Точно не се знай къде е служил Царулку, ама предполага се, че той е бил в румънския
град Констанца или някъде наблизо, защото когато дошло времето да си тръгва към Твардица,
натоварил се той на парома* от Констанца, за да преплува до Одеса.
(Ще представим този момент по-живописно, макар и с художествено въображение, но все едно
близко до историческата истина. – Бел. Д.Балтажи)
Млад хубавец, току-що отслужил армията, поема пътя към бащината къща. Какво го чака там? Пак
беднотия, недостиг на пари, много работа и дразнене от страна на по-богатите ергени. Те могат да
се обличат с по-нови дрехи, да изкарват по Тодоров ден охранени хайгъри и да се надбягват. По
шатите* и седенките повечето моми вперват очите си най-напред в тях, пък Царулков Герги пак
ще е отстрани на този празник в живота.
Ферибота чака времето си за отплуване и младият твардичанин има няколко часа да се
поразмисли, да помечтае, да се реши на един важен и рисков шаг*, който ще преобърне съдбата
му, живота му от никакъв поне до среден по твардишките мерки. Подир пладне паромът ще
отплува и Герги на другия ден ще бъде вече в Одеса. Там в големия град той ще направи нещо, за
да си иде в село с някакви пари. Няма значение - ще ги заработи или ще ги открадне …
В дървеното чемоданче* затворено в мънинка кутийка има две снимки от службата, кърпичка,
която той носи като подарък на майка си, бакърена табакерка за баща си и други дреболии,
купени от Констанца или останали от службата.
Дойде време и пасажирите* сe качиха на парома. С тях тръгна към новия си живот и Царулков
Герги. Удариха камбаната за отплуване и водата започна да се плиска край невисоките бордове на
корабчето. Герги седна на чемоданчето си и се втренчи в плискащата вода. Омаян от нейното
бурлене, той пак се замисли за бъдещето си. Какво може да направи в Одеса или в поезда* към
Романенка? Може би трябва да се зърне някой по-богат пътник и да се «оплакне» паласника му.
Дойде му в акъла, как в казармата даже и със страх, че ще е бит, крадеше разно, каквото му
попадне и за което нямаше пари да си го купи. Три деня преди тръгването Герги хвърли око на
един много добър бръснич на съслужещия и сега бръснича е в чемоданчето му.
За да се отвлече го мислите за армейската служба, той извади една цигарка и се опря на
опиралката да покури*. Вече беше мръкнало. Водата в Черно море се пенеше и го пръскаше по
косите, по лицето … Високо в тъмното небе блестяха хиляди есенни звезди, сякащ бъдещият
живот го мамеше с блясъка си. Герги докури цигарката и я хвърли в морето.
Всички на кораба се бяха прибрали кой в каютата си, кой на бюфета... Някои млади бяха се скрили
зад едни големи сандъци, натоварени върху горната палуба. Само една млада особа сама стоеше
до другия борт и се любуваше на чистата нощ и плискащата се вода. Тя беше осамотена сред тъз
красота. Когато Царулку се приближи до нея, разбра, че тя е нечия богата дъщеря. Даже в
тъмнината той определи възрастта й , която беше вече далеч от моминската, но все пак в тази
румънка се усещаше моминско изящество. В тоз късен час тя беше леко облечена и затуй си беше
скръстила ръцете на гърдите малко да се сгрей.
- Не ви ли е студено? - попита я на румънски Царулку и се спря край нея. Тя сякаш беше готова да
си раздели самотата и усмихнато поклати глава. Герги начена още нещо да й казва, ама очите му
се запряха на големия златен пръстен, на другия – по-малкия, на малката скъпа сумочка* в ръцете
й. Наченаха да лафуват* и Царулку разбра, че тъз богата дамочка отива при баща си в едно
бесарабско градче, където той има къща, аргати и много овце.
- Студено ми е,- подир малко време каза румънката и щеше да тръгва, ама неочаквано я уловиха
две здрави ръце. Едната затвори устата й, а пък другата начена да къса обеците, да снема
пръстените, накрая сяцна сумочката и я хвърли на палубата. Тогаз двете ръце сграбиха изящното
тяло за краката и го прехвърлиха през перилото. Румънката даже не успя да изкрещи и потъна в
пяната.
Царулко набързо взе от палубата сумочката, пообърна се и като се увери, че никой не го видя,
побърза да иде при пасажирите в бюфета. След малко отиде да си ляга. Легна облечен, защото
нямаше как да вади от пазвата си крадената сумочка.
Като се завърна в Твърдица, младият войник се запъна в работа. След година си купи кон. Почна
да вика твърдичани да му помагат на земицата. Тогаз и му стана права ръка Кирчов Кирю, който в
края на краищата и извърши «правосъдието». От където дошло имането на Царулкув Гергя там и
си отишло. Във водата !