Некомкан Филип. Д. Балтажи

Еленчето, хубавичка трийсетипетгодишна циганка, която не придаваше значение как ша именуват неина род – цигани, роми или инак, защото беше уверено самодостатъчна в своята миловидност и опрятност - стържеше един тиган до задните стъпала на ресторанта. Тя беше свикнала, че вниманието към нея в този хотелски комплекс край Батовска река беше винаги повишено от страната на персонала. Но за себе си е решила, че най подхождащата кандидатура ще е скромния Филип от Молдова.
Тука работеха по наем готвачи, сервитьори, винари, свинари, варненци, добричлии, силистренци, молдовски българи… Доста голям е този хотел наречен «Чифлика» и както винаги, тук имаше разни вътрешни кахъри за «малките хора», впрочем невидими за усмихващите се гости. Хотелският персонал в повседневната си работа намираше време да се майтапи, да псува, да плаче и дори да се в влюбва.
Еленчето, седейки на един декоративен пън (излял си е ръцете някой честолюбив дърворезбар) край басамаците, почистваше тигана и все си повдигаше полата – че уж и стягала на кълките. Ах, тези женските предусмотрителност и лукавство, когато огаждат, че наоколо ще се яви някой мъж.
И наистина, в означено време по график Огнян и Филип докараха от Добрич за ресторанта меса и друга стока с едно вехтичко камионче. Почнаха да разтоварват кошони, щайги и всеки път заобикаляха препятствието – опънатите възголени крака на Еленчето. И всеки път тя, когато минаваше покрай нея Филип, вдигаше си погледа за да види ша погледни ли и той в черните, пълни с въжделение очи.
Филип израснал в бессарабско-българско семейство, в което непоколебимо се пазяха христиански морални устои. Той мислеше че по възрастния Огнян трябва да я сепни, да я посъвести , но 63-годишният пърч не мислеше да разваля тази срамно-кокетливата картина, която според него е достатъчно приемлива и подигривателна.
Огнян роден, раснал и ергенувал в разхайтена курортна Варна, плувал на млади години на търговски кораб, четиредесетгодишен обиколил като тираджия многократно Европата от Сицилия до Амстердам и затова този мизансцен не му беше нещо предизвикателно или аморално. Безсрамната Европа било му е представяла и по безчестни мизансцени. Възголените бедра на хубавичката циганка предизвикаха само една двумислена усмивка на Огнян. Той веднъж разбра, че Еленчето слага бримка на Филип и очакваше какъв ще е резултата.
Всъщност, нищо не пречеши на този 38-годишен мъж от Молдова да си свърже съдбата с хубавичкото и спретнатото Еленче, която, както и той след пърясване, беше свободна от семейни отношения. Но ако това и ще се случи някога, трябвало е да бъде узаконен брак. И непременно да им бъде сложено венчило на главите. Филип си го е мислил не един път вечерта в килията или когато разслабено ходил за върбени шибалки за свините край малкото приказно езерце в местността наречена «пикника».
Откогато е пристигнал тук да работи, много често забелязваше черните очички ту зад някой джам, ту зад големия кичестия гюл до декоративния басейн с трите риби, ту в тъмотата на избата, където се случвало да занесе някаква стока. И всеки път нещо му пречеше да открий сериозен разговор с съдомиялната.
Ей-то дори и сега, Еленчето седеше на пъна, възголваше си краката и недвумислено беше открита за топъл поглед, за закачлив разговор, а може би дори и за едно ущипване. Но Филип според негово възпитание не можеше да направи това пред Огнян. А, вероятно, и не само Огнян беше пречката. Природната стеснителност и майчината заповед да си корелира всякакво действие с църковен морал също бяха намесени в тази ситуация.
- Филя, защо не омачкаш тази мургавата? – след разтоварването с предизвикваща усмивка почна да стартира колата Оги. – Нали се вижда, че тя си го търси?
- То тъй, ама не е тъй, - замислено и неопределено отвърна Филип. – Аз ми се ще да бъдем сериозна двойка, ако се наложи да се съберем заедно.
- А бе бъдети, бъдети, - изстуди си усмивката стоковия доставчик, - времето заминава, момичето си топи сърцето, а ти не ловиш мишки. Нали така при вас в Бесарабия казват.
Камиончето подкара до свинарника, качиха някакви пластмасови бидони и тръгнаха за Златните пясъци.
- Оги, кажи къде най-близо тука има църква? – неочаквано попита Филип.
- Ха, че ти реши да натъпчеш Еленчето в чувал и да я заведеш под венчило ли? – отново се развесели Огнян. – Ти, човек, първом усмихни и се, поприказвай… Тебя ли аз да уча? Два месеца само се гледат и веднъж в църква ще я води.
- При нас в пост никой не венчава, не зная при вас как е? – натъртено парира Филип. – Например аз мисля, че ще трябва отпървом да се комкам и тогаз да почвам такива сериозни неща.
Двамата в колата се смълчаха. Пътя за Батово вървеше като че ли в тунел. Едни големи букове надвисаха над платното и държаха плътна сянка, сякащ се спуснал предвечерен здрач.
Темата прекъсна, обаче Филип всичкото време до Варна превърташе в главата си най-различни варианти, как да стане тази извънредна и деликатна работа.
Обаче, преди всичко трябва да се комка.
Отколкото се помни, още от предучилищна възраст, не се минавала година да не се изповеда и комка в Велики пост. Църквата в родното му село в Молдова по счастлива случайност не е взриваха, не е направиха на склад или клуб. През тъй наречено съветско време тук идваха пеши (автобуса нямаше възможност да превезе толкоз народ) по време на пост стотици другоселци. Всичките – и местните жители и гостите - желаеха да приемат от символите на Божиите кръв и тяло, не оглеждайки се на партийните забрани.
Сред тези апологети на вярата непрекъснато на всичкия си живот беше и Филип. Затова и сега, намирайки се на стотици километри от родното село, той още през първите седмици на поста мислеше да последва Божия закон.
След това ще изчисли момента и ще поговори с Еленчето. И то да не се огадят стопаните на хотела и прислужниците. Закаво им трябват преждевременни клюки. Ще се открият, когато ще отпътуват за Молдова. Със сигурност трябва да я представи на майка си. Тя да ги благослови.
Зад сериозни размишления не се огади как стигнаха до «Лилия». От този голям луксозен крайморски хотел редовно вземаха кухненски отпадъци за свините на чифлика.
За обратен път Огнян започна една от любимите си теми: негови тираджийски приключения из цяла Европа. Но Филип слушаше невнимателно, защото не го интересуваха скапани и мръсни измислици на този развален варненец.
- Ей там църквата, виждаш ли я? - вдигна десницата си от волана Огнян, когато минаваха през едно от селата. – В неделя може да те донеса тука да се комкаш. Ако искаш?
- То дето искам – едно дело, то трябва да дойдем задължително, - съживи си вниманието към сопътника Филип.
- Че ти попа нали си го виждал, когато е идвал при нас на чифлика? – не обръщайки главата си, попита Оги.
- Кой, онзи брадясалия пич с белите панталони ли? Той още беше със сина си? – припомни си Филип една подозрителна и слаборазбрана среща преди три седмици.
То там на чифлика, разбира се, всеки ден идват гости на почивка. И то разни хора. Хотела и ресторанта обзаведени в стар стил, без пълен общоприет комфорт, но мястото - тихо кътче в гората край една рекичка с езереце – поглъщаше всичките другите неудобства и примамваше любители на романтични почивки. Особено тези, на които не им трябваха много любопитни очи. Всъщност за това и персоналът тука събран, както се казва, от клин и от ръкав, то ест сбирщина.
- Филипе, ти колко работиш тук и още не си научил да познаваш хората. Никакъв син няма този разпътник. Това хлапе му е негова «любовница» - с широка иронична усмивка отвърна всезнаещият снабдител.
Още нея вечер Филип стоеше на кръстопътя в Оброчище с една табелка на гърдите, на която беше написано от ръка с едри букви – «МОЛДОВА». Помежду краката му беше се свила пътната чантичка, в която нямаше друго по голямо богатство освен малката икона с образа на Божията