Поканата към рая Част 5

Пристигането

Порт Сантос. Параходът «Конте Верде» бавно наближава кея, по който са построени два подразделения жандарми, образуващи жив коридор, водещ към сградата на митницата, съединена с , извисяващия се над нея корпус на карантинната зона. В тази зона предстои да прекарат много дни новите преселници от Европа. А те, виждайки края на мъчителното плаване през океана, трупат се по палубата и опулени се взират в новата земя, града и пристанищната суета. После почва една неописуема бутаница, крясъци, хленчене на свличащите се по траповете странно облечени същества, сурнещи вързопи, куфари, деца. Многоезичната гълчава заглушава заповедите и разпоряженията на капитана и митничарите и с това всеобщата бъркотия заплашва пристанищните служби да изпуснат контролът над възбудената маса хора.
Бесарабци се опитват да се държат заедно, оглавявани от отец Александр и Петър Челарски, но все пак на някои семейства , избутвани настрана или затистнати от напиращата тълпа, трябваше да се помага. Накрая след промъкването по коридора от жандарми тълпата се разделя на няколко потока и минаваше през регистраторски гишета. И тук започват най-трагикомичните сцени според взаимното незнание на езици и необходимостта да се ползват с мимика и жестове.
Фамилните и личните имена се записват наслух и многото бъдещи «бразилци» неволно се прекръстват. Малко по-добре тази процедура минават бесарабци. Отец Александр, Петър Челарски, Георки Кавлак застават до чиновниците и отчетливо им изговарят и попълват нужните формуляри, което приятно учудва канцелярските служители и те молят бесарабци да им помагат и през други дни по времето на карантийния престой.
Този карантин малко с каво се различава от условията на парахода, но добавят се медицински прегледи, а по-късно нервното оживление, когато пристига поредния вербовчик на един или друг плантаторски стопанин. А това приличаше на една рискована и съдбоносна лотария. Стигна и до «революция», когато група семейства протестират срещу неизпълнението на обещанията от страна на бразилското правителство. За този бунт мъже, жени и деца са наблъскани във вагоните на влак и откарани до крайбрежието, оттам с лодки до острова Иля дус Поркос
Обаче Жозе Таварис предупреждава бесарабци без негово нареждане никъде да не мръдват и сами води преговорите с агентите. Най-после по негово мнение той намира най-добър вариант с заселването на земите на един немски барон.
Бесарабци организовано се натоварват във влака, Жозе се прощава завинаги, със станалите толкова близки за него, хора и цялата пъпна връв със старият Свят с тази раздяла е прекъсната.
Влакът откарваше преселниците на запад и през първия ден на пътуването те виждат доста привични селски пейзажи и само червеникавата земя ги подсещаше, че са в чужди краища, но вече на втория ден влакът се протегли край започнатала се джунгла и през няколко часа спира. Тук е краят на железницата и е последната гара, а до фазендата на барона е около двадесет километра. Преселничите се разтоварват , разполагат се в по- незарасналите места, а грапата мъже начело с Петър тръгват към фазендата за каруци. Завръщат се чак сутринта, доста понаплашените жени и деца започват да им разправят какво са преживели през тази тропическа нощ. Най страшното е било не ревът на някакви зверове, а нахвъртялите върху тях насекоми, от които нямаше спасение и никой цяла нощ не склопи очи. Горките деца са покрити с червени миюри по лицата, ръцете и краката от ухапванията на страшните мухи, комари и гнус.
Не по–малка изненада и потрес изпитват бесарабци с пристигането в «имението». Това са една дървена къща, в който живее надзирателя с жена си, плевня и конюшня. Имаше най-примитивни «оръдия» за война с джунглата, която ги очакваше на стотина крачки от «имението». Това са хърлеци, брадви, мачете, триони…Заданието било да разчистят 100 гектара гора и да се насядят с кафеени фидани. За живеене да си правят къщи. използвайки природните дарове, а за прехранване им са давани парцели за отглеждане на зеленчук и плодове, на които са привикнали, но и тукашни. Разрешават им за собствена консумация да засадят между редовете на кафеените дръвчета ориз, боб, царевица и маниока.
Началото е трудно, земите, които представляват девствена гора, трябва да се разчистят, а разполагат единствено с подръчни сечива, като мачете, сърпове и мотики.
Хич не така си представяха преселниците началото на новия живот, но добре че имат свестни водачи. Още на първата вечер отец Александр и неговите «апостоли» начело с Петър челарски правят събрание и нареждат плана на действията им докато се яви стопанина, с който ще обговарят условията на работата. Трябва спешно да се правят къщички за всякое от 15-ти семейства. Къщичките ще се правят от чамур и по-късно ще е докаран материал за покривите. Вече на другият ден и старо и младо се впрягат в домостроителството. След една седмица пристига барона, един червендалест, снажен немец с двата си сина. Това, което той вижда, направеното от преселниците, дотолкова го впечетлява, че той изгубва всякакви съмнения и се уверява, че с тези хора е на път да спечели от кафеената плантация. Още повече, че в лицето на отец Александър и Петър той вижда истински водачи и ръководители на общината и тези работни хора. С тях барон Шорлемер се разбира на итало-португалска смесица и сключват един доста приемлим договор и получват обещаване за семена, медикаменти и някои механизми.
След изкореняване на дърветата, които запазват за строеж на домовете си, а храстите изгарят, новите собственици засяват първите земеделски култури. Работата изисква много усилия, тъй като едва по-късно започват да използват животински впрягове.
Големи проблеми имаше и с дивите животни, като пекари и катетос, които унищожаваха посевите, трябваше да се слагат капани, а преди прибирането на реколтата, да се прекарва нощите на нивите в опит да се отърват от тази напаст. Въпреки щетите реколтата беше толкова богата, че имаше за хора и животни.
За да реализират мечтата си да обработват своя земя и да получават високи добиви, заселниците работят усилено. Това им коства много страдания и лишения, разполагат само с брашно да замесят хляб и плодове от виреещата наоколо папая. Често при разчистване на терените се губят сред гъстата гора и остават да прекарат нощта под открито небе, страхувайки се от дивите животни, които я обитават.


Новият живот
Направили първите крачки към тукашния живот, бесарабци започват да усвояват околностите и обнаружават две други колонии, отстоящи на няколко десетки километра и едно градче Конкордия с католическа черква, пазар и начално училище. Първите посещения на градчето са изпълнени с големи изненади и езикови сложности. Изненадите се свързани с местното население -индеанци и негри, но търговците на пазара са предимно колонисти: италианци и немци, пристигнали в тези места след Световната война.
Още едно забележително място намира Петър Челарски, изследвайки по-далечните краища през рядките почивни дни. Отец Александр организира построяването на един параклис и въвежда православни и български адети. Най-тачените черковни и български празници се спазват, макар че в непривична природна-климатическа среда. Каква може да е Коледа сред лятната жега или Великден без светяване на паски в черквата?
Сред другите колонии и преселници от Европа най-активни са баптиските мисионери и много православни колонисти преминават към баптистките общини, венчаватся и кръщават се в католическите черкви. Но с устройството на параклиса отец Александр хем залага темел за православието, хем на новото селение-колония, наречена «Нова Бесарабия».
Раждат се първите деца, прости се с този свят буля Кольовица Симиновска след двегодишно тежко боледуване. По –голямата дъщеря на Симиновски, хубавата Неда я съгледа барона и я взима за служанка в града, а по-сетне се чу, че я иска и за снаха.
Петър хем не обичаше черковните церемонии, ххем е притеснен със своето двусмислено положение в семейството на Симиновски. Едно време Петър намисли да се ожени за 15-годишната Неда, но нещо му подсказва, че този селски живот хич не е за него и тук той няма да пусни корени.
През такива почивни, празнични дни Петър напуска фазендата и обикаля покрайнините на новото им селение. Първото време той се опасява от мрачните тайни на бразилската селва, но катадневния двубой с дивата гора, хем го научи сръчно да борави с мачете, без което в джунглата не може и крачка да направиш, хем вече не се стряска от видяните змии, глигани, каймани или маймуни.
И ето веднъж той се отдалечава от селението доста по-далеч, преминавайки реката на отсрещния бряг и вижда над близките дървета облак от бял кадеж и някакво тракане. Наближавайки гората, той разгледа едно примитивно жилище, направено от клони, плет и листа от папрат. Пре хижата над котлона, сложен от няколко камъка, шетат една върастна жена и две млади, сигурно дъщерите й, облечени с нещо, приличащо на дрипи.
До хижата на един пън седи възрастен мъж и очуква някакъв съд. В потъмнялото и брадясало лице се угаждат европейски белези. По всичко личише, че са съвсем бедно семейство.
Две кученца изкачат от храстите, джавкат, карайки стопанина да вдигне глава и да види нечаканния гостенин. Жените и те, прекъсват шетането и се изправят въпросително поглеждайки ту Петър, ту стопанина. Накрая, той сгълчава кученцата и прави знак на гостенина да «влиза.».
- Извинявайте, случайно попадам тук.
- Ти си от тях?, мъжът посочва с пръста към селението на бесарабци.
- Откъде сте…пристигнали?
- От Румъния
- А-а…Аз съм от Германия
- А защо сте…, -Петър се спъва, търсейки нужната португалска дума.
- Защо не живея сред своите?
Петър кимва с главата.
- Това е сложна история, но ако за никъде не бързаш, сядай ей на този кютюк и аз ще се споделя с историята на моя живот. Ти си млад човек и, може би, ще е на полза…По времето на Световната война бях мобилизуван на Западния фронт, но попадам в плен и съм затворен в лагер в Холандия. След войната решавам да се преселя в Бразилия, защото разбрах, че в Европа и Германия мир няма да има. До войната аз успявам да прекарам в университета две години по специалност етнология. Винаги имах интерес към всякакви народностни адети, фолклор и съм израснал в Швабия на границата с Италия, един многоетничен регион.
Тук, в Бразилия, обаче трябваше да ставам или земеделец, или да се преместа в града и да си намера друга работа. Три години се лутах по стройките, спечелвам някоя пара и вече намислих да се жена, но изведнъж всичко се променя. В местния вестник научавам, че се търсят работници на каучукови плантации някъде в дебрите на Амазония на границата с Перу. В онези места не се явявали дори учените, но сега се намерил авантюрист и иска да организира там златна жила по добив на природен каучук. Известно е , че жаждата за нажива е по-силна от любознателната страст на учените.
Това са били места, където всекидневната борба за съществуване в най- свирепа форма се проявява не само в животинския свят, но и сред хората. Перуанци крадят жени у тукашните племена, а те, спасявайки се от неканените европейци, които ги заразяват с болести губетелни за организма на индеанците. И те както могат се бранят и стигат до канибализъм.
В тези, забравени от Господ, а може и да се опазвани, места може да се стига само с параход по времето на мусоните, когато на стотици мили джунглата е залята с вода. Когато настъпва суша, параходите не стигат до този край и той остава на половин година отрязан от целия свят, а сушата, освободена от водата става извор на пълчища москити, мухи и малярийни комари.
Преди тридесет години в това място, където се сливат реките Итакуаи и Давари около екватора, пристига първият разузнавач с семейството и работници, всичкото човека двадесет. Те пристигат по единствения път - по реката- и решават тук да се заселят. Обаче скоро всякакви разрушители на човешкия живот, които изобилстват в горното течение на Амазонка, започват своята душманска дейност върху тази малка човешка колония и я намаляват до четире човека с намерение да я заличат съвсем. Обаче разузнавачът и първия добивач на каучук не се предава и твърдо се установява в тези диви места.
Трудът по добив на каучук се плаща много добре-по асем-десет долара на ден и хората работят с надежда да се върнат богаташи на родината. Обаче тези надежди никогда не им дано да се сбъдват: гибелният климат преждевременно ги съсипва и праща в могилата, а на тяхното място пристигат други. Затова пък владелците на каучуковите плантации, трупащи пари с чужди ръце, са едни от най-богатите в Бразилия.
Обаче когато ние пристигаме на това място , където растат каучукови палми, там още няма никакви постройки и плантаторът не се погрижил да приготви помещения. Бяхме принудени да прекараме цяла нощ на брега и това става за нас гибелно и малярията не се забави да ни вчепка. От петдесетте мъже живи оставаме само трима. Бяхме намерени в безсъзнание от индиански ловци и те по неизвестна причина не ни трепят, а ни взимат в тяхното селение, където аз прекарвам седем месеца, дорде пристигне парахода.
Но към този момент аз вече бях «приведен зет» на едно семейство, чията дъщеря ме изтръгна от лапите на жълтата треска. Когато оздравявам, съм определен като ловджия и рибарин. Това не е голям труд, но изисква от мен наскоро да придобия нужните навици: да стрелям с лък, да поставям капани и примки, да плета мрежи и да намирам яйца на костенурки.
Да не бих се справил с уроците и да бих се връщал с празни ръце, «жена» ми спокойно щеше да си вземи по-кадърен мъж и това там е напълно естественно явление. Това го има и в цивилизованния свят, но е забулвано с лицемерната морал за «семейни ценности».
Но ето настъпва момента, когато пристига парахода. Аз се прощавам с моите спасители и ставам работник на каучуков добив. Обаче примитивното битие на работниците, прекарвано в единообразна работа, игра на карти и заливане с уиски дотолкова ми опротиви, че със следващия параход аз напущам «златната жила» и се връщам в цивилизацията.
Обаче нещо в душевния ми строй непоправимо се променя. Градът ме задушаваше със своята изкуственност, неприкрит социален цинизъм и отчуждението между хората. Не можех да си намеря мястото и оправданието в тамошния живот. Сигурно, съм подивял наистина и решавам да се върна в джунглата. Но не кяр там, откъдето се измъкнах, а тук в по- благоприятните места.
Взимам си жена от едно от тукашното племе и се заселваме на границата между цивилизацията и селвата.
Юрген млъква и в този момент жените подканват стопанина и гостенина на трапеза, състояща от едно котле с мамалига, с нещо приличаще на кисело мляко, маисови питки и кафе без захар.
- Отглеждаме основно царевица и маниока…държим крава, - продължи разказа си Юрген, но бесарабецът с любопитство разглежда жените. Въпреки бедняшкото облекло, те изглежда здрави,збити, гърдести и с лъскава, тъмнокафява кожа на хора, прекарващи сред природа и с със здрава храна. Черните, дръпнатите очи им се ясни и доброжелателни.
- Имаме още два сина,- угаждайки мисълта на бесарабеца добавя Юрген,- те са в Сан Пауло, работят на железницата, имат семейства, деца и по големите празници ни дохождат на гости. Не сме оставени.
Жената на Юрген се казваше Сабара, дъщерите Каолин и Енома. Дъщерите му имат начално образование и ги сватуват от майчиното им племе, но те погляват към града.
Незабелязвано се стъмнява, което в Бразилия винаги настъпва около 18 часа и Юрген изпраща гостенина дорде се движат по гората. На прошка той кани Петър друг път да се поразходят към селението на жена му и Петър, разбира се, не изпуща зора да види тукашния, затулен живот.

Джунглата

Петър разправя за необикновения комшия на другарите си Емил Стойков и Герги Кавлак, които настояват Челарски и тях да вземе на разходка. Доведе се Петър пак да ходи на гости да пита съгласието на Юрген и как да бъдят подготвени към това пътешествие. Отшелникът учудва бесарабеца с отговора, че нищо специално за разходката не трябва да се прави и нищо да не взимат с себе си: нито храна, нито вода и ако се решат могат да ходят боси. Според него това позволявало по-чуствително единение с природата и разходката ще траела три дни.
Другарите решават това пътешествие да стане на Великден и рано дзаранта те тръгват към хижата на немеца, който вече ги чакаше и освен мачете нищо друго нямаше. Облечен е с избеляла риза, с запретнати ръкави и изпожулени, оръфани шорти.
Известно време отредът се движи мълчишката и се чуваше саде шумоленето на Юрген, който проправаше път в гъсталака с мачетето. Понякога той спираше и разправяше за някакво дърво или растение, как да бележат пътя и да намират вода. За тази цел служат едни корени, които се виждат навсякъде, виснали по дърветата и храстите. Коренът се подсича и от него капи вода.
Изведнъж гората е огласявана със страшен рев, от който момчетата направо се стресват и се притискат един до друг. Този рев извираше от тъмнината на гората и приличаше на смесено мучение на огромна буга и ръмженето на нападналия го ягуар.
-Не се плашете. Това е маймуна и тези звуци излитат от едното гърло на тази маймуна. Тя няма какво да прави, с часове сиди по върховете на дърветата и взима акъла на хората, които попадат в гората за пръв път.
И вече когато се смрачаваше те стигат до един речен ръкав, от който достигат смразяващи звуци, сякаш някакво великанско животно се души и дави в тинята или борейки се с предсмъртните спазми, се мъчи да глътне живителен въздух. Дори зверовете се плашат от тези звуци и шумолят из селвата, спасявайки се от невидимата грозна сила, изходяща от мрачните води. А това са вечерните вокални упражнения на алигатора.
Неопитният човек в тази тропическа гора на всяка крачка го дебнат опасности от влечуги и отровни насекоми, а понякога в тази огромна и удивителна гора цари зловеща тишина. Рядките птичи и животински звуци, обикновенно имат меланхоличен характер и не внасят радостно оживление. Обратно е- само подчертават одиночеството на случайния гост.
Друг път пладненската тишина изведнъж се разтърсва от пронзително вуене или писък- това пищи някакво дребно, плътоядно животинче, попаднало в търнаците на хищника или в устата на змия. Често сред тишината чува се оглушителен трясък от падащия горски гигант или клон на изсълнало дърво. Освен това се раждат звуци, чийто произход не може да определи дори Юрген и от които за да спазиш спокойствие трябва да си с телени нерви.
Едва сега, когато бесарабци изминават пътя по первобитната селва, те ясно осъзнават какво е истинската «джунгла». Пред тях се изпречва плътна , на вид непроницаема растителна стена, върху която се нахвърля този дързък немец с мачете. Лекотата, с която Юрген вършеше тази работа изумяваше бесарабци, въпреки тяхния опит, придобит на плантациите. Неопитният човек пред такава стена от храсти, дървета, лиани, папрат би пуснал ръце от безпомощност, а Юрген с непоколебим азарт се провираше напред и ако спътниците малко се забавят, той тутакси се изгубваше, погълнат от зелената стихия.
Джунглата явно плаши бесарабци. Те, израснали в един гол кър, привикнали да виждат всичко наоколо и това провиране през гъсталаците, зловещия мрак и по влажната предателска почва ражда чувство , че се вмъкват в някаква клопка или свят, където цари ужас и смърт. Образът на райска земя с вечното лято и изобилие започва да линее.
Незабелязвано се стъмнява и , накрая, Юрген намира по-незараснало място, за да обяви на омалелите и омърлушени момчета, че тук предстои да нощуват. Той вади от раницата два гамака, сръчно ги окача между дърветата, а почти под тях стъква огън, който хем ще отпъжда тукашните любопитни и плътоядни обитатели и кръвопийните насекоми, хем ще топли гостите. Дори пре знай-горещите дни в гората е хладно. Петър и Юрген лягат на земята до огъня.
Обаче спането е невъзможно. Първите се явяват мравките, след тях москитите. Пречят и едни дребни маймунки, кукнали се на близките дървета и цяла нощ лафуват и викат с едни задгробни гласове.
На другият ден, опухналите и недоспали бесарабци почти безучастно следват своя водач, който неуморно маха с мачете, правейки път през гъстълака. Изведнъж, местноста започва да се снижава надолу и пътниците застават пред една черна и зараснала с камъш и тръстика я река, я блато и трябваше да се минава през нея.
Дорде момчетата почиват свличайки се безсилно на брега, Юрген подсича едно високо дърво и умело го сгромолясва през реката. Сега компанията трябва по това дърво да премине, опирайки се в дъното с дълги прътове, което изискваше известна сръчност. Но най-изненадващото е зловещото шумолене и характерното вълнообразно раздвижване на камъша. Той гъмжеше от змии, чието глави то тук, то там надничат от черната вода.
Немецът, почти бягайки с боси крака, преминава на отсрещния бряг и със спокоен глас оттам насърчва вцепените момчета да шават и по-малко да се вглеждат в змийското свърталище.
Мисълта, че ще трябва да се връщат пак по същите места тровеше душите на бесарабци тъй безразсъдно се излъгали на тази авантюра.
Не успяват клетниците малко да се вземат от прекараните страхове, когато от гъсталака изведнъж се изпречи човек. Момчетата от изненада застиват на място, а явлението пред тях е млад, снажен и полугол индианец. Само, че без пера по главата и без бойна разкраска по лицето, но с винчестер.
- Това е дозорът-, успокоява настрежените спътници Юрген и разменя с стражника някоя-друга дума. Младият индианец благожелателно се усмихва и прави път на тези странни и неканени гости.
А ето и целта на тяхното драматично пътешествие- индианското поселение. То състоеше от една гигантска хижа, в която нощува цялото племе от няколко десетки семейства заедно. Но сега всичките обитатели са на поляната пред хижата и по всичко личи, че са струпали около един възрастен мъж, сигурно, техния вожд и нещо гръмогласно решават, а цялата картина прилича на един пикник. Обитателите на селението вече са засегнати от цивилизацията и наред с разголените жени и мъже многото са с напълно цивилно облекло. Навсякъде тичат дечерлуга, кучета, кокошки и черни прасета.
Събранието било по повод убитото от ловджиите, голямо прасе. Те не можели да се разберат, кой улучил прасето и кого племето да честити. По тази причина никой не обърна внимание на чуждите хора освен децата, които мигновенно ги обикалят, чакайки да им раздават сладкиши. Юрген бръква в раницата и вади цяла шепа бомбони, които тутакси са изтръгнати от ръцете му.
След няколко часа гостите са поканени на всеобщата трапеза, състояща от свинско месо, пържена риба и някаква супа, която предизвиква у бесарабци погнуса и повръщане и те както могат крият емоциите си.
Другото тук обичано блюдо се прави от костенуркови яйца, събирани две-три седмици. После жълтъците ги смесват с кашата от маисово брашно.
По щастлива случайност сред индианците имаше и други гости от града и те се връщат с три каруци по селски път. Те великодушно подкарват нашите герои към селението им, докато Юрген остава при индейците още на няколко дни, за да ходи на лов на каймани, чието месо с нищо не отстъпва на кокошото или бялата риба.

Великденската разходка уж е една безобидна разходка по местните природни и антропологически достопримечателности, обаче тя прави цял преврат в душата на Петър Челарски. Освен това, че тази «природа» хич не му допада, остава напълно чужда и враждебна, след завръщането от джунглата той съвсем с други очи преценява и тяхното битие в колонията «Нова Бесарабия» и прави обезкуражващи извод, че колонията всъщност малко се различава от индианското поселение. И това според Петър е признак на един архаичен, примитивен живот, при условие, че светът стремително се движи към модерни форми на общественното устройство.
Вече повече от три години бесарабските колонисти аргатуват на тази душманска плантация, работейки от тъмно до тъмно. И ради какво? Със спечелените пари да си купи земя и пак в нея да се зарови? Не. Това не е за него, още повече, че семейство той не завъде, а след изтичането на договора с барона, всяко семейство е волно да напусне «Нова Бесарабия» и да си търсе късмета в по- благоприятните места. Вече няколко семейства, в това число и на Георги Кавлак, се преселват в колония «Бализа», където живеят руснаци. Значителният брой руснаци в „Бализа“ се дължи на управител на земеделско имение в района, също руснак, който вика своите сънародници, разпръснати в различни градове във вътрешността на щата Сао Пауло, да дойдат в колонията“. Той често ходи до пристанището на Сантос и до гарата на жп линията Сорокабана в Сао Пауло, среща се с новодошлите заселници и разговаря с тях за бъдещите им намерения. Мнозина не се съгласяват да работят на посочените им кафеени плантации и тъй като разполагат с някакви пари, предпочитат да отидат там, където има техни сънародници. Така той ги насочва към община Санто Анастасио, колония „Бализа“.
От семейството на чичо Кольо Симиновски тук остана саде самия той, но се стяга да се пресели при малката дъщеря в близкото градче.
Споделяйки кахъра с близкия си приятел Эмил Стойков, те стигат до решението да напуснат «Нова Бесарабия» и да се настанят в столицата Рио де Жанейро. Там те ще да се запишат на шофьорски курсове.