Комментарии пользователей (775)

В классической истории, о переселения славян с Африки, нет никаких документальных сведений. А в древних песнях славян-помаков есть чёткие сведения о времени, месте нахождения прародины и новом месте расселения славян, что представляет собой громадное научное открытие.

Европа ещё более 10 тыс. лет назад до н. э. была мало пригодна для проживания после великого оледенения из-за холодного и влажного климата. Славяне-анты находятся тогда в Египте. В народном эпосе помаков этот период отражён как проживание за морем на Край-земле, где Солнце палит нещадно и где собирают по два урожая в год. Общеизвестно, что ласточки, упомянутые в песне, улетают на зиму только в Африку.

У’ де иде лестувица 10
Лестувица пеперица?
Летувала на край земе
На край земе на поле-ту,
Де си сланце грее,
Де си сланце ни захожда, 15
Се си грее налютену
Налютену разсардену—
Та си уратъ малки моми
Малки моми и девойки,
Двашь ми са на поле шетатъ, 20
Двашь ми на година сеетъ,
Та ми жнеетъ бела пшеница,
Та ми бератъ белу грозде.


Откуда прилетела ласточка
Ласточка, эта пташечка?
Летала она на Край-землю,
В Край-землю, да на поле.
Там, где Солнце греет,
Где Солнце не заходит
Да всё греет, очень сильно,
Очень сильно, нещадно -
Там пашут младые девушки,
Младые девушки и девочки,
Дважды на поле выходят,
Два раза в год сеют,
Потом жнут белую пшеницу,
Да собирают белый виноград.

Крайна-земе доста топленита,
Сe cu лету и пролету!
Ни си иде люта зима 185
Люта зима снегувита,


Край-земля довольно тёплая,
Всё здесь весна, да лето!
Не приходит лютая зима,
Лютая зима снежная,
Полный текст https://www.kramola.info/vesti/letopisi-proshlogo/veda-slavjan-bolgarskie-dohristianskie-byliny

Часть 1 МОЯ ПОДНЯТАЯ ЦЕЛИНА
———————————————————
Умер Сталин. А вскоре, на февральско-мартовском пленуме ЦК КПСС (1954 г.) было принято постановление: О дальнейшем увеличении производства зерна в стране и об освоении целинных и залежных земель».
Естественно, Московский авиационный институт (МАИ), где я учился, откликнулся на этот призыв.
Немного о МАИ, который я вспоминаю с теплотой и большим уважением. Это был институт, который тогда делал из студента не только специалиста, но и человека. В начале 60-х годов институт был фактически секретным. Чтобы поступить в него, надо было обязательно быть комсомольцем. Интересно, что с первых же дней обучения в каждой группе объявились студенты, увлекающиеся комсомольской общественной работой. Они с большой охотой шли на избираемые комсомольские должности, работали в бюро факультета и в комитете комсомола института. Учились они плохо, но зато у них было свободное посещение лекций и индивидуальная сдача экзаменов. Мы – обычные студенты звали их «комитетчики». Все они после окончания института стали начальниками над нами – инженерами…
Комсомольское руководство возглавляло штабы целинных строительных отрядов. Нас, студентов-добровольцев после третьего курса, летом, всех отправляли на два месяца на целину в составе строительных отрядов. Отказаться было нельзя. За это исключали из комсомола, а значит, автоматически отчисляли из института. Тем, кто пытался «откосить» по здоровью, разъясняли: «При поступлении вы предоставили справку по форме 287 о здоровье. Если вы потеряли здоровье, то значит, не можете дальше учиться, т.к. институт у нас режимный, с военной кафедрой… К девушкам это не относилось, но их на радиофакультете было очень мало, по одной-две в группе. А в моей группе девушек вообще не было. Надо сказать, что угроза отчисления из института за неуспеваемость и своеволие была вполне реальной и висела над каждым вплоть до пятого курса. К четвёртому курсу целиком «исчезла» пара групп…
Ехать было надо. Да я и не был особо против хотя бы и потому, что направлялся в целинный строительный отряд в качестве шофера грузовика ГАЗ-51. Мало у кого, а у меня к тому времени уже были любительские водительские права.
Руководители стройотряда почему-то решили, что автомобиль ГАЗ-51, только что полученный из ремонта, при перегоне на открытой платформе по железной дороге из Москвы в Казахстан надо сопровождать сидя в кабине этого автомобиля! Меня, двадцатилетнего парня, это дикое решение никак не удивило. Подумал: наверное, что-б не разграбили по дороге… Странно, что мои родители, люди образованные ничему этому не удивились.
На грузовой станции автомобиль погрузили, закрепили, и я с большим чемоданом влез в кабину автомобиля. Мелом крупно написал на дверке: «Целина – 66». Была со мной, конечно, кое-какая еда и вода. Но о работе грузовых железнодорожных перевозок, я, конечно, понятия не имел и наивно спрашивал железнодорожников, когда же состав тронется? Потом я понял, что на грузовые сортировочные станции (узлы) прибывают составы с самых разных направлений. В грузовом составе вагоны имеют разные станции назначения. Поэтому прибывший состав загоняется на «горку». Съезд с горки разделяется на десяток-полтора путей в разных направлениях (по городам). Как дельта реки. Вагоны по очереди отцепляются от состава и скатываются с горки, а железнодорожники ловко переключают стрелки и посылают вагон к нужному направлению. Так формируются десятки новых составов по направлениям. И когда на конкретном направлении наберётся требуемое число вагонов, подцепляется тепловоз и состав идёт до следующей сортировки, которая может быть за 50, а может быть и за 300 километров. И так после многочисленных сортировок вагон приходит в место назначения. Поэтому никто не знает, когда состав в денном направлении сформируется и тронется в путь.
Ещё интересна роль башмачников на сортировке. Представьте: вагон пошел с горки. Но каков его вес и какую скорость он наберёт, прежде чем удариться в замок стоящего перед ним грузового состава? Не разлетится ли всё вдребезги? Оказывается, нет! Опытный башмачник на последних метрах ловко устанавливает перед колесом тормозной башмак, вагон теряет скорость и сильного удара не происходит. Сортировки работают круглосуточно и в любом случае довольно громко. Поэтому они располагаются в некотором отдалении от вокзалов и жилых домов.
Ну а я-то сижу в кабине ГАЗ-51 и от слаженной работы железнодорожников мне не легче. Сразу скажу, что ехал я до своей станции Джаксы (теперь Жаксы) восемь суток, а без воды человек может прожить всего несколько дней!
Иногда мой грузовой состав останавливался на станции, чтобы пропустить пассажирские поезда. Но как вы, наверное, и сами видели, грузовые поезда стоят на параллельных запасных путях, а не возле станционных буфетов и туалетов. И чтобы пробраться к этим двум счастьям, надо перелезть под вагонами не одного поезда, надеясь, что в этот момент они не тронутся. Да и свой не упустить!
Итак, вы едете на открытой платформе. Впереди высокий вагон и сзади высокий вагон. Скорость состава на перегонах 80-100 км. в час. Вокруг платформы создаются мощные ветровые вихри. Вся платформа сильно шатается. И тут ваш человеческий организм, совершенно не учитывая ситуацию и окружающую обстановку, предъявляет свои естественные требования. А ветер такой силы, что вас самого может сдуть с платформы… и главное вихри, вихри!
Ближе к Казахстану, лучше. Путь становится одноколейным и поезд останавливается на разъезде в степи, чтобы пропустить встречный. Тут можно подсуетиться!
А вообще не было никакой техники безопасности: однажды я нечаяно нажал на педаль тормоза. Посыпались искры. А ведь могла загореться проводка, пожар! Да ещё бензин в баке. Сильнейший ветер и на скорости с платформы не соскочишь…
Но за восемь суток до станции Джаксы я доехал. Спал сидя в кабине ГАЗ-51.

Владимир Бабаев ·

Хочу рассказать о легенде нашего института - сатирическом коллективе "Телевизор". Его спектакль "Снежный ком или выеденное яйцо", показанный в ДК МАИ где-то весной 1965 года произвёл впечатление пазорвавшейся бомбы. Мне посчастливилось побывать не только на спектакле, но и на первом прогоне, когда в зале сидели комсомольские деятели из МГК ВЛКСМ, представители Главлита и инспектора института по режиму. Есть очень интересные воспоминания участника коллектива Бориса Розенблата "Телевизор МАИ-день последний", рекомендую прочитать, более полного изложения событий тех лет я не встречал. То, что происходило на спектаклях, описать невозможно, это был глоток свежего воздуха после завершения эпохи Хрущева, точную и злую сатиру на которую мы наблюдали на сцене. После того, как про спектакль упомянул в определённом контексте "Голос Америки", все моментально закрылось- и сам спектакль, и коллектив прихлопнули. Но это произошло уже в 1966. Даже наш ректор Иван Филиппович Образцов пострадал - вместо ожидавшегося к его юбилею звания Героя соцтруда получил простую грамоту от ЦК. В нашей группе учился его родной племянник, мой самый близний друг в последующие сорок пять лет, который иногда знакомил меня с "тайнами мадридского двора". Помню монолог тунгуса из спектакля:"Я, товарищи, туннус. Ведь как мы раньше жиль? Плехо жил-единственным светлым пятном в жизни нашего народа был тунгусский метеорит, который упаль на наш голова откуда-то сверху! Большое им за это спасибо! " Реакцию зала можно представить. У меня она ассоциируется только с кинофильмом" Добро пожаловать или посторонним вход воспрещен" Фильм вышел на экраны где-то сразу после снятия Хрущева и мы в составе трех групп, узнав, что фильм идёт в маленьком кинотеатрике на Песчаных, дружно свалили с лекции по истории КПСС, за что многие, в том числе и я поплатились стипендией за месяц. Но мы знали, что фильм поставлен маевцем Элемом Климовым, в тому мы его знали, как одного из руководителей "Телевизора", поэтому выбор между кино и историей КПСС был решён однозначно!. Зал был набит студентами МАИ и ещё были ребята из Пищевого. Такого гомерического хохота в зале после первых же кадров больше никогда в жизни я не слышал! Кое-кто просто катался по полу от смеха. Диалоги героев были просто не слышны от хохота. Дело кончилось тем, что после конца сеанса мы дружно пошли опять в кассу, надеясь хоть при повторном просмотре понять, о чем говорили герои. Надо сказать, что мы в те годы жили очень дружно-собирались группой на дни рождения, ходили в кино, театры, рестораны. Да, я не оговорился-в те годы мы могли позволить себе пойти в ресторан.
У меня было два приятеля с 301 кафедры, так мы часто скинувшись по пять рублей смело заваливали в "Пекин". Вряд ли сейчас маевец без папы - олигарха может себе это позволить. Первые три курса мне запомнились жутким предметами-сопроматом и мат.анализом Математику нам читал профессор Смирнов-легендарный человек. Он был очень толстый, но при том был чемпионом Москвы по теннису. Как ему это удавалось-было для нас загадкой. Сдать ему с первого раза было трудно, особенно если он запоминаю твоё отсутствие на лекции. Помню, кто-то из ребят на потоке принёс на лекцию шапокляк и положил ему на кафедру. Виктор Фёдорович взял его в руки, изящным движением встряхнул и надел цилиндр себе на голову! Мы зааплодировали, а он нам :"Спасибо, молодые люди! Вы мне напомнили мою юность, когда мы встречали в Самаре государя-императора!".
Помню пятый семестр. Мы с приятелем Серёгой Тихоновым на пару завалили ему экзамен. Стоим в курилке, переживаем. Вдруг подходит сам Виктор Фёдорович, прикуривает и обращается к Серёге :" Балбес вы, Сергей Сергеевич! Когда я был приват-доцентом в Самарской гимназии, и преподавал математику вашему дедушке, он математику в отличие от вас знал, почему и стал впоследствии ректором Куйбышевского авиационного института!".
В курилке воцарилась немая сцена финала из" Ревизора".
Каждую весну в ДК проходили фестивали художественной самодеятельности. Это было всегда очень интересно. Меня обычно деканат обящывал в них участвовать. Дело в том, что в МАИ я поступил после окончания музыкальной школы, где в марте 1962 года выступал по телевизору, солировал с оркестром Большого театра, играл 1 - й фортепианный концерт Тактакишвили под управлением автора. За что и был автоматом принят без экзаменов в училище Ипполитова_
-Иванова. По идее, в 1964 я должен был участвовать в конкурсе Чайковского, в очутился в МАИ. Посему улизнуть от фестивалей было невозможно. Помню, придёшь на прогон в ДК, подходит Лева Полек(-Лион Измайлов) и интересуется, чем я нонче десять баллов факультету. принесу-"Полётом шмеля" или "Токкатой" Хачатуряна. Всё собираюсь сходить на его концерт, напомнить о фестивалях, да не получается. Конечно, Лион был легендарной личностью, писавший миниатюры для Райкина и в отличие от Задорнова был очень простым и приятным в общении человеком.

Священическия род Чакир .

В историята на всеки народ има имена и фамилии, които го прославяват и се явяват национална гордост. Само такъв стана за българския и молдавския народ рода на Чакир. Тая фамилия е голяма фамилия и заслужава внимание и уважение. От нея са произлезли над 30 свещенослужители, лекари, просветители, културни дейци и учени, с които се гордеят гагаузите, българите и молдованите. Рода тясно е свързан с Кирановската фамилия и, е с невероятно интересна история. Проучването на големия Кирановския род, ме подтикна да проуча рода и по женската им линия. Мойто внимание привлечи фамилията им, защото родът Киранови е чисто български, а родът Чакир е с българо-гагаузки произход. Благодарение на моя изследователския интерес, открих други важни и любопитни факти.
Родоначалник на рода Чакир е бил Иван Чорбаджиоглу. Самата фамилия вече говори за гагаузкия произход. Как е прекарал живота си, не се знае. Известно е, че е роден в 1700 година в град Шабла, Добричко и умира в големи мъки. През 1770 година кърджалиите го ограбили и жестоко го умъртвили, като го одрали жив. Иван Чорбаджиоглу имал два сина Димитър и Желяз. Бил много трудолюбив, честен и скромен. Така и децатаси се възпитал. Понеже говорим за рода Чакир, става въпрос, а как се е загубила фамилията Чорбаджиоглу? Синовете на Янчу, така казвали близките на Иван Чорбаджиоглу , били синеоки и затова всички нарекли са ги Чакър, а после те приемат за фамилно име Чакир. След смърта на родоначалника Иван Чорбаджиоглу, двата му наследника Димитър и Желяз, напускат бащиния си дом, преминават Дунав и се заселват недалеч от гр. Плоещ. Към това време седемнайсет годишния Димитър бил вече женен и през 1770 година му се ражда син Захарий. А в 1790 година двамата братя с двайсет и пет български семейства, избягали от турците, още виднъш, преминават Дунав и се заселват в с. Чадър, Измаилски уезд, където вече имало преселени по-рано българи и гагаузи. Някой източники говорят, че братята Чакир са били поканени заедно с други преселници от много богат молдавски боляр Бальш, на постояно жителство на неговите земи. В с. Чадър единствения син на Димитър Чакир, Захарий, който е бил тогава на двайсет години, бил ръкоположен за свещеник. Но тойне се задоволнил само с своя свещенически сан и затова открил в дома си училище, което могли да посещават бедни деца, млади хора , и възрастни, желающи да научат грамота.
Първото по-масово и организирано придвижване на българско население от южните предели към бреговете на Дунав е станало след Руско - турската война от 1806 -1812 г., когато Бесарабия се присъединява към Русия и условията за сносен живот за българските колонисти се подобряват. Голяма заслуга на това принадлежи на руският генерал, покровител на преселниците Иван Инзов. Пристигат все повече българи и основавът нови села. И разбира се, първото какво се строи, това е църквата. Така след Великденските празници 1819 година отец Захарий заедно с нови колонисти и част българи – жители на с. Чадър, остават селото, като се преселват на брега на малка река Лунга и наричат основаното ново село Чадър – Лунга. Терминът „лунга“ има латински корен и означава „дълга“, в същия случай „дълга река“. Главната задача на отец Захарий било да построи на тази плодородна хълмиста земя, приличаща на разввълнувано море църква, която да обедини дошлите българи наоколо, и открие в новото село училище, да научи децата да читат и пишат, да ги запознае с църковното пеене, да ги въспитае в любов към българите и произхода им, бита и културата. Знаел, че само по този начин ще запази българщината в новата родина. И всичко свещеника вършил без пари, защо знаел, че хората трябва да осетят някой грижи за да поверват, че са направили всичко правилно, напускайки родината, спасявайки се от турския ятаган и насилствената асимилация през периода на петстотингодишното османско феодално робство, запазили християнската вяра, гагаузките и българските нрави, обичаи, народни песни и предания и, главното, българското си самосъзнание.
В 1830 година отец Захарий заболява на холера и почива. Благодарните иенорашии го погребват до църквата, която той е строил. След смърта му свещеник в същето село станали чичовите му синове един след друг Тодор Чакир и Васил Чакир (по-късно Тодор наричали Фьодор). Захарий Чакир имал трима сина: Иван, Георги и Николай. Най-големия син Иван е роден в 1800 година, завършил Кишиневската духовна семинария и останал там на служба, а в 1877 г. почива. Деца нямал, той бил бездетен. Втория и третият също завършват Кишиневската духовна семинария. Георги станал свещеник на село Чадър – Лунга. Николай му се родил само един син Владимир и завършвайки същата семинария, не се посвятил на духовния сан, работил като чиновник. Най-повече е станал известен втория син на отец Захарий – Георгий. Той бил упорит и трудолюбив и същевременно много строг. Освен свещеническите си задължения, които той правил с голяма любов и всеотдайност на своя народ, той работил на полето наред с селчаните: копал, сеел, косил, жънал и вършел. Към своите деца е бил внимателен, справедлив, но строг. Георгий имал четирма сина и много държал на образованието им. За това те отплатили на баща си, като завършват с отлично Кишиневската духовна семинария. Най-големия Владимир станал монах в руския манастир „Св. Пантелеймон“ в Света гора с името Варлам.Третия син Захарий –свещеник в с. Карамахмете, четвъртият Николай също се посвещава на служението на народа и също става свещеник в с. Галилещи. (имената се повтарят, по българската традиция момчетата се наричат на името на дядо, момиченцата на името на баба). Втория син на Георгий Чакир, Димитър е най-известен. Той е роден на 24 март 1839 година в село Чадър-Лунга, завършвайки Кишиневската духовна семинария, става свещеник в с. Нова Ивановка. За добрата работа и голямото му старание бил награден в 1866 г. с надбедреник, а в 1870 година преведен на служба в Исерлия. Димитър се оженил за дъщерята на Михаил Стефанов Киранов – Мария Киранова, която произлизала от чисто българско семейство. По баща тя е пряк потомък на Протасий Киранов. Мария не учила в училище, но имала добро семейно възпитание, възпитана била в духа на Слово Божие и християнските добродетили. Тя е била добре подготвена от баща си свещеник, за църковно служене. Нейните по-големи брата Стефан и Васил били също свещеници. Първият служил в село Чумлекьой (днес ВиноградовкаТарутинско), втория черкувал в с. Давлет-Агач (днес Делени, Арцизско). След омъжването Мария със своите познания и подготовка в религията помагала на мъжа си Димитър Чакир в работата му. Той бил ръкоположен за дякон в 1863 година в черковата на с. Новоивановка Българска (днес Новоивановка, Арцизско), после става свещеник. След седем години Димитър Чакир е бил преведен на служба в черквата на с.Исирлия (днес ВольноеТарутинско). До сега исерлийци предават от поколение на поколение, как протоиерей Димитър Чакирне не само възстановил религиозните празници, но и учил хората от село да ги празнуват, например: Трифон зарезан, Лазар, Гергьовден, Пиперуда, и др. Родили им се девет момиченца и едно момченце. Пошти всички починали в младенческа възраст. Само две дъщери останали живи, (поне така разказват исерлийци), които заминали да учат. Аз се запознах с много мила българка от Исирлия Мария Дмитривна Цвяткова и тя ми расказа, че на гробища има една могила, в която са погребани шест малки деца, за която тя лично се грижи. На надгробната плита са написани имена: Александр, Александра, Иванна, Степанида, Наталья и Вера - Чакир. На паметника има надпис: „Тут похоронены дети священника Дмитрия Чакир“. А отец Игор, свещеник на Троицката църквав Исерлия ми разказа, че близо до развалената стара църква има една безимяна могила с кръст, но без надпис, за която жителите говорят, че там е имало някога гробница с красив паметник от шарен мрамор, и принадлежала на Мария Михайловна Чакир, че при съветската власт, когато дошал Хрушчов, старата църква и гробницата били развалени, но жителите не забравят мястото, макар че гробът й почти не личи, хората го знаят и все пазят да не се стъпва на това място. Исирлийските жени и днес се грижат за него. Те говорят, че тя е била не само жена на свещеника, но другарка на жените и дружка на момите; събирала ги, учила ги на церковни песни, молитви, да плетът и бродират, как да се подреждат къщите, да празнуват празниците, да шият дрехи и да се гледат децата, и да се грижат за мъжете. Чрез личен пример приучавала жините към милосърдие и състрадание. И тя, като мъжа си ходила по къщите и помагала на болните и особено на младите булки, на родилките и майките. Не се гнусила от нищо. Еднаково помагала на бедните и богатите, на българите, гагаузите и циганите. Когато Мария Михайловна починала цялото село плакало за нея. Църковния двор не побрал хората, дошли да я изпратят в последен път. Тринайдесет попа я отпявали. Такива погребения не са забравили в селото.
След кончината на Мария Михайловна отец Димитър в нейна памет е дал степендия на бедните студенти в Кишиневската симинария от 1000 рубли. Говорят че, исерлийци до сега се гордеят, че в тяхното село е живяла толкова достойна жена, заслужила въсхищение не само на своите едноселчанки, но на жените от други села. Много хора досега расправят за добрите дела на свещеника Димитър Чакир. Старите хора говорят, че в Бесарабия в 1898-1899 гг. е имало голяма суша. Нито капка дъжд не паднало през тия две години. Хората били обречени на гладна смърт, поискали пари от отец Димитър и му предложили висока лихва. А той казал: „Не искам никаква лихва“, като дал 1000 рубли за закупване на царевица. Безлихвен заем свещеника предлагал не само на жителите от български села, а и на немците, живеещи наоколо.Във всички села, където е черкувал Димитър Чакир, той преподавал Закон Божи в училищата.За достигнати успехи в областа на образованието, за педагогичната дейност и откритие на църковни-енорийски школи Д.Чакир в 1909 година бил награден с медал. В 1912 година отец Димитър жертва 1000 рубли за строителство на приют за престарели свещеници и техните вдовици. Енориашите от село Исерлия в знак на благодарност на 25 –годишнината от служението в църквата, му подаряват напръстников кръст, а учениците и родителите от село Новоивановка голяма посребрена икона на Спасителя. Д. Чакир е бил член на много мисионерски общественни дружества. Отец Димитър много обичал историята и архиологията, бил активен член на Бесарабското църковно историко-археологическо дружество и жертва на архива за бъдещия музей своите семейни реликвии, които имали голяма историческа ценост: дядовия дървен кръст , изготвен в 17 век и докаран от Атон, а също меден кръст, с който е бил награден дядому в памет на отечествената война 1812 година. С много награди е бил награден отец Димитър: скуфя, калимавка, орден на Св. Анна III степен, орден на Св. Владимир IV степен, получава сан на протоиерей.
В 1991 година под кръста на отец Захарий, дядому, е бил открит екземпляр на неговата книга «Биографический очерк рода и фамилии Чакир», посветена на рода Чакир, пришелци от село Шабла, която подтвърждава, че Д. Чакир е бил не само свещеник, събирател на разкази, но и прекрасен литератор, който е възсъздал образите на целия род. Той прекрасно говорил на гагаузки, молдавски и български език. Когато непознати хора в село питали, кой е отец Димитър по националност, гагаузин или българин, селяните отговаряли: «Отец Димитър е истински българин. И щеше ли известния свещеник Михаил Киранов да даде дъщеря си Мария за гагаузин, ако беше той друговерец?» Както винаги и навсекаде имало и недоволни. Стават някой си неразбирання с богаташите и протоиерей Димитър е бил преведен на служба в църквата на село Дивизия. След две години истинския Божи служител, посветил се на службата на Бога и на своя народ, свещеник Чакир починал в селото Кебабче, където е живял зет му.
Другия разклон на рода Чакир започва от втория син на Янчу Чорбаджиоглу– Желяз Чакир, който имал два сина – Тодор и Васил. Тодор продължил рода на свещениците, и двамата му сина Николай и Георги, също се посветили на служението на Бога. От своя страна на двата братя се раждат по двама сина, които следват традицията на рода и се посвещават на духовния сан. Свещеник Васил Желязов Чакир имал два сина –Иван и Михаил, те също продължили големия свещенически род Чакир. Иван нямал деца, а на свещеник Михаил се раждат двама сина: свещеник и професор Михаил Чакир и отец Тодор ( по-късно го наричат отец Фьодор), който станал свещеник в село Ларжанка, Измаилски уезд.
Отец Михаил е бил един от най-прогресивните от рода Чакир. Той знаел неколко езика и не само учил хората на Слово Боже, а и служил на родния им език. Проявявайки блестящи способности към науките, младеят свещеник е станал преподавател в Кишиневското мъжко училище, а след три години бил избран за председател на Кишиневския училищен съвет на Министерсвото на народното образование. Отец Михаил много добре разбирал, колко е важно образованието да се води на родния език. Затова, в 1896 година той пиши обращение към Министерството на прсветата на Росия с молба за печатане на книги и учебници на молдавски език и получава разрешение. Свещеникът перфектно знаейки молдавски и руски език, започва дейноста по превод на светска и религиозна литература и съставяне на училищни учебници на молдавски език. Неоценим принос в развитието на молдавската лексикография станали речниците, издадени от свещеник Чакир: гагаузско-румински и руско-молдавски. До ХХ век гагаузите нямали книги на родния език и само отец Михаил в 1904 година изисква от архиепископ Владимир разрешение от Синод да се печатат религиозни книги на гагаузки език. И вече в 1907 година гагаузите читат Слово Боже на родния си език. Той се грижил църковните служби за жителите на селата дасе водят на молдавски за молдованите, на гагаузки за гагаузите и на български за българите. Протоирей Михаил Чакир е бил първия гагаузки просветител, оставил известна следа в културата им. Съвремениците правили сравнение на културните и научните внески в развитието на образованието и културата от отец Михаил с дейноста на Кирил и Методий.
Високият професионализъм и Божия дар помагат на отец Михаил правилно да реагира на всички изменения, призходящи в социалния и културния живот. До 1918 година гагаузите ползвали алфавита на Кирил и Методий, а когато Бесарабия беше окупирана от болярска Руминия, отец Михаил внедрявав в гагаузката писменост латинския алфавит. Михаил Чакир отделяя голямо внимание на етнографията, като събира ценна информация за фолклора, обичаите, и традициите на гагаузите, после издава книга «История на бесарабските гагаузи», малко по-късно – «Свадбени обряди на гагаузите».Той става продължител на християнската туркоязична литература, донесена от България и прдължител на проваславното гагаузско духовенство в Бесарабия. Отец Михаил превежда на гагаузки език «Евангелие», «Псалтир», «Часослов», «Акафист», «История на светците» и други церковни книги. За свои лични пари свещеника строи училище и двайдесет години работи като учител. Много грижи Михаил Чакир влага в развитието на молдавската култура, макар, че е бил гагаузин и прекрасно говорил на български език. Когато навършало петдесет години на пастирската дейност на протоиерей Михаил, Кишиневското пастирско братство на името на Александр Невски организирало голямо пишно честване на което му била връчена Благословителная грамота.
На 8 септември 1938 година спря да бие неуморитото сърце на отец Михаил. След като се простил народа със своя наставник Михаил Чакир, той бил погребен на централното гробище в гр. Кишинев. Дейноста на свещеник Михаил Чакир високо е оценена от съвремениците и днес привлича внимание на редица изследователи, публицисти и краеведи както в Молдова, Украина така и в България. Неговото дело е предмет на проучване от автори-историци и религиозни дейци. За него енориашите казват, че той служил на Бога и на хората. Тежка съдба паднала на сина на протоиерея, който също се казвал Михаил. Известния драматург е роден в знаменитото семейство на гагаузките просветители. Михаил Чакир-младши е получил блестящо образование. Той завършва военно училище и служил като офицер в царската армия, вземал участие в пъвата световна война. Много рано започва да пише пиеси и първите са с военни характер. Вече в началото на ХХ век неговите творби били напечатани. Неговото литературно наследие наброявало само 5 пиеси. Неговият талант до края не се е открил. Съдбата му била много трагична. В 1940 година, когато Бесарабия била присъединена към Съветски Съюз Михаил Михайлович Чакир се намирал в Бухарест. Как ни са молили близкитему хора, да не се връща, но той се връща в своята къща в Измаил, където веднага бил арестуван, осъден и изпратен в ГУЛАГ. Той бил силна натура, изъдържал всички тяжести на лагерния живот и след смъртта на Сталин се завръща в Кишинев, където в 1971 година почива в страхотна мизерия. Днес в Молдова, възможно и в Украина живеят продължители на рода Чакир, за който сигорно изпитват законна гордост, че знаят за своите предци, радват се на славното им минало и на светлите примери на патриотизъм, морал, високите човешки добродетели и приносите за развитието на народа им през цялото време. Това е един миролюбив и трудов народ, който през вековете е устоял на мохамеданските огнени вълни, защищавайки христианската вяра, своята едентичност, днес тачи и предава на децата си всичко запазило си от вековете.

В РОССИИ БОЛГАРЫ И СЕРБЫ ОЖИРЕЛИ

Корреспонденция из Комрата

Комрат (Корр. "Од. вест."). Комрат с прилегающими к нему 45-ю селами носит еще название "Бесарабско-болгарское водворение", которое населено болгарами, бежавшими из Турции в 30-м году. Мне пришлось, собирая посильную помощь в пользу славян, встретиться со многими стариками, которые во время Дибича Забалканского переселились в Россию. Отрадно видеть, с какою любовью эти выходцы из страны, где теперь разыгрывается ужасная драма, жертвуют последнее. Но грустно признаться, что выродившееся в России, под влиянием самых благоприятных обстоя-тельств, поколение болгар до сих пор только болтало, а делу ничем не помогло. Они невольно напоминают слова Св. Пис.: "Яде, пи, расшире, утолеше и отвратится от Бога Израиль". Но нашлись люди, которые сумели показать ожиревшим в России болгарам, что они должны сочувственно относиться к своим страждущим братьям на Балканском полуострове. Проникнутое истинным благочестием и любовью к страдальцам воззвание преосвященного Кишиневского митрополита Павла глубоко запало в душу бескорыстно преданных делу славян. Местный мировой судья А.Н.Д. после неимоверных трудов образовал в Комрате "временную комратскую общину для сбора пожертвований в пользу славян". Благодаря его неутомимости в желании оказать пользу общеславянскому делу, собралось несколько сот рублей, но очень мало лиц изъявило желание быть постоянными членами общины. Таких до сих пор нашлось всего на сумму 120 руб. Если в Бесарабско-болгарском водворении проживают 45 т. болгар, то грустно будет остановиться на этой сумме.

Приятно глядеть на простой оборванный люд, который от чистого сердца жертвует последним. Не лишним считаю богатым болгарам посоветовать брать пример с бедных жертвующих последнее; а им не мешало бы из сотен тысяч, вместо сотен руб. уделить хотя одну тысячонку. То же самое относится к вам, братья одесские сербы, преспокойно возлегающие на своих сотнях тысяч и преспокойно собирающие от всех копейки. Ни в официальных отчетах, ни в частных кружках мы не встречали ваших жертв, ни особенно крупных, ни малых, но мы охотно разделяли и разделяем последний, потом добытый кусок. Возвращаюсь к Комрату. Я сказал, что образовалась между здешними болгарами временная община. Собранные несколько сотен (примерно 500 р.) виновник сбора А. Н. Д., по желанию многих, положил отправить в Сербию Черняеву. Рознь славянская не преминула и тут высказаться. "Как в Сербию? Черняеву? у нас есть в Кишиневе болгарское общество, есть г. председатель этого общества ИВАНОВ. Ему, или никому не отправлять эти сборы, так как все собранное в России, не идет на болгар, а в Сербию, где и остается (в смысле неблаговидном сказано остается)". Хотя никто не знал г. И., однако, как виновник сборов, так и все искренно относящиеся к славянскому делу, не только не противились, но выразили полное согласие отправить деньги в Кишинев г. И.С. Иванову, который, по заверению многих, искренно относится к славянскому делу.

На днях прибыл из Бендер бывший в лагере казачий № 8 полк, который у нас зимовал. Этот полк отличился в лагере. В 12 минут быстротечный Днестр казаки на лошадях переплыли. Мы этому верим, так как с самого начала этой весны мы г. командира полка Ж. ежедневно утром и вечером видели на учении. Неутомимый труд должен был показать что-нибудь особенное. Сегодня казакам роздали скорострелки. С сияющим лицом они проходили по селу, вооруженные новыми ружьями. Куча казаков

остановилась против церкви и на корточках стала упражняться в примерном заряжении нового и дорогого для них вооружения. Я подошел к одной из кучек и спросил: "Что, братцы, обновку вам дали?" — "Дали, да только не нам", — был их ответ. "Кому?" — "Известно кому, туркам", — отвечали весело казаки. — "Как туркам?" — "Да так, коли царь прикажет, то мы им, туркам, нехристям, покажем, как веру православную поносить и невинных резать. Двое из нашего полка уже по охоте отправились, а мы ждем, авось, нас поведут, а нет — мы тоже охотники, дорогу найдем!" - Славянин

"Одесский вестник", № 208, 23 сентября 1876

Иван Серт Одесса

Видная личность болгарской диаспоры Анатолий Деордиев

Маленькое предисловие

Болгария. Варна. Сессия Ассоциации болгар всего мира. Гостиница. Мы с Толей Деордиевым поселились в одном номере. Вечером сели на балконе, наслаждаясь вечерней Варной. Толя достал наливку собственного производства, разложили нехитрую лёгкую закуску. Ну, давай-, говорю я- выпьем за нашу истинную родину- Болгарию. Ведь здесь течёт кровь нашего народа. И это не только родина наших предков, но и наша с тобой. А там, где мы с тобой родились-это место нашего проживания. Мы выпили не одну рюмку его вкуснейшей наливки, говорили о разном, но я ему задал самый главный вопрос: как ты пришёл к исследованию истории человечества? Толя сказал кратко: после окончания службы из-за того, что меня не взяли в отряд космонавтов по состоянию здоровья я решил узнать свои родовые корни, и вдруг понял, что я не знаю корней моего народа. И пошло – поехало аж до истоков человечества. И только тогда я написал предпоследней книгу «Болгары», чтобы понять какое место занимает мой народ в истории человеческой цивилизации…И оказалось, что болгары-один из древнейших народов на Земле…Мы ещё долго говорили и, допив бутылку наливки, пошли спать…

19-го января 1939 г. в болгарской семье родился будущий лётчик –истребитель, профессиональный историк, писатель, публицист, общественник, член Ассоциации планетариев России под руководством космонавта Георгия Михайловича Гречко Анатолий Андреевич Деордиев. В 2011 г. Анатолий покинул наш довольно несовершенный мир. В день его рождения мне хочется вспомнить о нём и напомнить молодому поколению, для которого он настоящий пример для подражания, как надо любить свой народ, родину и вообще человечество, которое сегодня находится на грани самоуничтожения. Анатолий выпустил семь книг об истории человечества и, конкретно, одну книгу об истории своего болгарского народа книгу «Болгары», находясь всю жизнь вне самой Болгарии, но которую его кровь ни на минуту не забывала о ней- родине предков. Этот факт ещё сильнее возвеличивает личность Анатолия, делая её уникальной…

При его жизни народ, которому он посвятил часть своей души, почти не знал его и ему не довелось быть заслуженно обласканным вниманием своих соплеменников. Уже после ухода из жизни, его замечательная супруга и соратник в творчестве Валентина собрала по различным записным книжкам его стихи и издала маленький сборник. Оказывается, этот вояка, подполковник, отчаянный лётчик-истребитель обладал тонко мыслящей душой, был ещё и поэтом!!!

Минуты наслажденья,

Мгновенья без возврата,

Как сладостно забвенье,

И как горька расплата.

Угасли песни, звуки

Мелодии утехи,

И опустились руки,

Любовь не для потехи.

Ты не ищи виновных

И не винись напрасно,

Жизнь не бывает ровной,

И всё же она прекрасна!

Прекрасен отзвук-эхо,

что в сердце отдаётся,

прекрасны звуки смеха,

когда в душе поётся!

Прекрасны дождь и слякоть,

И зимняя пороша,

Когда не нужно плакать

И рядом друг хороший!

Прекрасна осень грустью

И знойный воздух лета,

Когда в душе не пусто

И жизнь ещё не спета!

Прекрасен цвет весенний

И буйный запах роста.

Прекрасное не тленно,

А тленны наши кости…

Прекрасен цвет весенний

В период разноцветья.

Прекрасное не тленно,

Оно –душа Вселенной…

08.12.1985 г «Душа Вселенной»-он тогда и не помышлял, что посвятит вторую часть своей жизни-после службы-, истории Вселенной, зарождению человечества и проявит искреннюю заботу об его будущем. Он напишет две книги с одинаковым названием «Земляне»-одни земляне в прошлом, другие земляне-это мы, сегодняшние и что нас ждёт, если мы не образумимся. Вот отрывок о нас с вами: «Понимание основных жизненных принципов человечества и современного положения цивилизации дают возможность сформулировать этапы выхода из кризиса и достижения единения:

1.Взаимотерпимость, этап, когда во главу взаимоотношений людей, этносов, держав и религий будет положен «договор-завет», основанный на гуманизме. ( а не на бомбёжке Югославии-моё)

2.Взаимопонимание.

3.Взаимоуважение.

4.Единство и целостность, при которых будет достигнуто общее согласие и ЕДИНЕНИЕ ЗЕМЛЯН.

Это единственный путь спасения цивилизации на Земле, возрождения интеллекта и восстановления мира Богов-создателей.

Истинный разум предпочитает не слепое следование консервативным догмам и верованиям, а простоту и ясность. Если истина не ясна и не понятна, то либо это не истина, либо для неё ещё не настало время.

К сожалению, человечество исчерпало лимит своих «ошибок», и наступает время выбора пути.

В завершении исследования набатом звучит голос легендарной Ванги: «Бороться за мир не обязательно с оружием в руках. Если вдохнёшь в людей добрые мысли-сделаешь серьёзный шаг к достижению мира…

Другого входа нет. Нам нужно с добротой и любовью относиться друг к другу, чтобы спастись. ВМЕСТЕ.

Если мы не поймём простой истины своим разумом, нас заставят понять неутомимые законы Вселенной. Но тогда будет поздно, и прозрение обойдётся слишком дорого». ВАНГА.

Будущее человечества неизбежно будет связано с КОСМОСОМ-истинной колыбелью высочайшего интеллекта.

Ант-Адаев Деордиев,г. Николаев, июнь 2002 г.

Кто из нас задумывался о судьбе человечества, о сохранении жизни на земле? Не знаю таких, а Анатолий задумывался, думал, как достучаться до людей, чтобы они прекратили взаимную ненависть и беспрерывно убивать друг друга…
Вот какие интересные книги написал Анатолий Деордиев, а до этого отдал служению родине лётчиком- истребителем двадцать пять лет Судя по количеству исторических произведений, мы можем понять, какой титанический труд он совершил во второй половине своей жизни.

1.Храм Мелиты (исследование доисторических времён).-Зпорожье:ЗГУ,2002 г.

2.Мир Нострадамуса. –Николаев,2003 г.

3.Алтари цивилизаций. -м.:Вече,2004 г.

4.Воскресение Атлантиды. - Николаев:Илион,2007 г.

5.Земляне. - Николаев: Илион,2009 г.

6.Болгары.-Николаев: Илион,2010 г.

7.Земляне. –Николаев: Илион,2012 г.

8.У судьбы на пороге. -Николаев,Илион,2014 г. Сборник стихов(посмертно)

Сегодня я с уверенностью утверждаю, что Анатолий Деордиев занимает достойное место среди плеяды выдающихся личностей болгарской диаспоры по всему миру. Это- писатели, поэты, художники, учёные- академики. Вспомним некоторых из них: Пётр Бурлак-Вылканов- поэт, Пётр Люленов- писатель, Анна Малешкова- писатель, поэт, художник, Таня Танасова Тодорова-поэт, Нико Стоянов-поэт, переводчик, Михаил Бычваров-поэт, Иван Динев(Алаватский)- писатель, мемуарист, эссеист, драматург, публицист, общественный деятель, Дмитрий Боримечков-поэт, писатель, общественный деятель, Иван Боримечков-актёр, общественный деятель, Николай Куртев-писатель Владимир Стафидов-поэт, Анатолий Волчо- писатель, общественный деятель, Никола Тодоров-исторический писатель, преподаватель университета, Валентин Кирьязов-журналист, писатель, издатель журнала «Болгары в СНГ и по всему миру», Иван Ненов-писатель, Александр Кара-художник, преподаватель университета, Иван Грек-учёный, писатель, публицист, Олег Косых-директор фонда «Болгарский дух», который и пропагандирует в альманахе «Бессарабское ожерелье» всех творческих личностей болгарской диаспоры по всему миру. За что ему отдельное спасибо!!!

Сердце кровью обливается, когда ещё раз осознаешь, что Анатолия Деордиева нет среди перечисленного соцветья замечательных творцов болгарской диаспоры по всему миру.!!!Но мы можем сегодня, в его день рождения благодарить провидение(судьбу) за то, что оно явило миру столь величественного духа человека, как Анатолий Деордиев. Я верю, что придёт время и болгарская молодёжь в диаспоре и на Балканах сделает книги Анатолия Деордиева настольными и они будут служить молодёжи мотивировкой к любознательности, постижению истории человечества и истории своего народа….

Ние българите разбираме руския и сръбския на 80%!Докато сърбите и руснаците не могат да се разберат!Разбираме и на 99% процента така наречения македонски език, по обясними причини!

«Годежът»

Сватбата ще се играе в ресторанта «Буджак», който се намира на пазарния мегдан на две крачки от гарата. Обикновенно след обед пазарят се пръска, селяните си разотиват, гарата опустяваё и Болград измира, за да въкръстни чак във вторник. Тази неделя става малко инак: сватба е. Сега рядко се играят сватби и, още повече, през септамври. Все пак, е останало нето от традициите и сватбите се правят подир Димитровден.
Но Николай Дойков няма как да чака: той бачка в Германия и го пуснали колкото да се обульчи и вече двамата да се върнат в Щутгард. Изпъром Николай се тъкмеше за една неголяма сватбена вечер с десетина най-близките роднини, но срещата с родния си баща всичко променя.
През ония съдбоносен ден, когато той хуква да стигне бригадата дюлгери, той ги заварва в Кубей да се черпят с бира в барчето и по веселите муцуни на болграшките майстори личише, че сдобили печалба за една седмица такава, колкото друг път за няколко месеци.
Николай се чудеше как да раздели с тях сполуката и да признае баща си, но господ вижда. Неизвестно по каква причина, но тримата строители стават и тръгват към близкия магазин, оставяйки бригадира на масата.
- Так мы не успели с вами познакомиться…и вие побързахте да офейкате.
- А-а-а! Вие сте синът на хазяката?
- Не саде на хазяйката.
- А още чий сте?
- Не ли се сещате?, - Николай прави характерен жест около главата си. Бащата пусна глава.
- Не знаех, как жа възприемеш тази новина и тогава не беше подходящ момент. А сетне…майка ти ли го каза?
- Тя. Но за да не създавам някакви неловкости пред вашата компания, аз жа ви напусна засега, но искам да сте на моята сватба…като баща.
- Но аз съм настанен в гостилницата на гарата и това би било странно за един баща.
- Какво да се прави? Тъй се случи…
- Докарвай булката, сватовете, кума в родната си къща. Нали затова я преправахме. Пристигайте в събота, а в неделя вече жа ходим в загса и сетне в ресторанта. Ти плащал ли си за заказа?
- Още не.
- И не бери кахъра. Щом ме признаваш за баща, аз уреждам всичко.
Слисаният Николай неволно посегна да стисне ръката на баща си, но в това време се задават дюлгерите с едно шише коняк и всякакви закуски.
Сашо дава знак на Николай и добавя:
- Твойто дело да докараш булката,- и му намигна. Разстроганият Николай фръква към колата си и изчезва.
-Кто это к тебе приставал?,- шеговито го попитва Дима.
- Знакомый. Предложил нам погулять на его свадьбе. Я не мог отказать.
- А когда свадьба и кто это такой?
- Сын моей одноклассницы…а свадьба в воскресенье…отказать неудобно.
- Да-ну! Целую неделю торчать в Болграде…
- Совсем нет. Мы вернёмся назад и приготовим дом для приёма невесты и гостей. Ты же хотел познакомиться с бессарабской жизнью. Вот тебе и предлог. Нужно встретить гостей и не ударить лицом в грязь.
- Ну, как знаешь, - Дима обреченно се плосна на стола.
Те закарват майсторите в Болград, заказват в ресторанта едната от двете банкетни зали и на другия ден се връщет в Пандаклий.
Уляна всичко разбра, и по негласен уговор не дават на Димо повод нещо да подозира. Въпреки опасенията на Дима, дните профучават накушия. Беше решено, че в събота ще правят нещо като годеж и ще канят комшиите, тукашните роднини, сватовете от Одеса и дъщерите от Измаил, не се дохождали вече няколко години.
Половината двор е накрит с фирмена шатра на «Хайникен», купуват два овена, Уляна изколва всичките урдечки и петли и с две комшийки пълнат бордея с пача. В събота от дзаранта в арманя на два котлона в чауните барбукаше кавърмата, наглявана от двама дядовци с внуците, поднасящи пръчките.
Отколе изоставенат пещ под сайвана беше отново съживена и от там шетачките вадят ба високите хлябове и краваи, ба тавите с печените чушки, сърми, ба сачовете с овчо месо и бългур…Дима, като най младият, облекан с едно одрано кюркче е пращан ту за едно, ту за друго, ту да насече, ту да извади, ту на пренесе…подкокоросван с веселите закани на тукашните шегобийки. Кой ще му хрумне, че това изпънително момче командова в Красноярска стотици мъже на огромната стройка, а баща му клекнал до бъчвата да цеди по графите вино е управляващ на една транснационален концерт с миллиардни обороти ? За шетачките те са Сашо и Димо…едни чудовати мъже, уйдисали на акъла на Петровица.
И ето чу са: «Идат!»
Към къщата наближават три коли с балони, ленти, китки. Комшиите тутакси правят почетен алай. Излизат гостите, все издокарани, пременени- градски хора. Младоженекът се открояваше с небесният си костюм и сияещото лице. Булката и тя, облекана с хубава, романтична рокля, с изумени очи преценяваше обстановката и интуитивно се притиска към бъдещия мъж. През отворените порти откъм двора наближават родителите на Николай с няколко комшии и деца, с наметнати пешкири. Майкат държи голям кравай с солница, бащата графата с вино, пръскат жито, заиграва акордиона. Развълнуваните одесити преминават нужните ритуални действия и всичките се настаняват под шатрата.
Цяла вечер Димата снове сред масите, бордея, чауните, кухнята заедно с дежурните шетачки напълно унесен в този водовъртеж от лица, разговори, смях, музика…Той ревниво отбелязва доколкова баща му е органичен сред тези прости селски хора, които с интерес ловят всякое негово слово и похващат шегите му. А жените се чудеха, как е разцъвтяла Уляна и седнала до однокласника си гаче при родния мъж. Бря!
Цяла нощ музиката огласява забравената Пандаклия, за пак сутринта да надойдат тези, които изпуснали вчерашния годеж. По – слабите гости, пръснати из стаите по креватите с най-случайни комбинации, събуждат се от полудремотното състояние, измиват лицата си и пак сядат по масите, отново наредени с гостби. Но след малко време градските гости заедно с Уляна, Дима и Сашо тръгват за Болград, горещо изпращани от пандаклийци. Останалите гости се завръщат в двора, за да продължат празника.

Сватбата

Тъстът на Николай. Един низичък, възпълничък мъж на около шестдесетгодишна възраст, работещ крановщик в одеското товарно пристанище, още от първите минути на знакомството с свата, направо се приляпа към Сашо. Освен това, че неговата катадневна работа май никакво живо общуване не му позволяваше да има, той намира в лицето на свата хем родствена, моряцка душа, хем добре познава света на на пристанищните работници: докери, мотористи, заварчици. Цяла нощ те са неразделни на масата и дзаранта, когато се формируваше сватбарския керван, Григорий Степанович изпраща приказливата си жена-хохлушка в колата на кума, а в своята кани Сашо и Дима, който тутакси се свива на задната седалка и заспива убит след денонощното си тичане из двора, сред гуляджиите и близките комшии.
Сватбарите пристигат в Болград, за малко отсядат в гостилницата, се пооправят и оттам карат към загса, а сетне към церковния Спасо-Преображенския събор, където вече ги очаква и ги посряща едно младо дяконче.
Никой от сватбарите, освен Сашо и , може би, Уляна никога в църква не се влизали и по тази причина цялата двучасова церемония на святото таинство-венчавката в този величествени, исторически храм ги накарва с развълнуваната си душа да осъзнаят цялата отговорност за станалото бракосъчетание. Не е шега…да стоиш пред алтаря и строгите ликови на православните светци. И кума, и сватовете от цялата тази мистерия, ръководена от класически, импозантен поп…кяр се поизпотиха.
Но ето венчавката е завършена, сватбарите правят няколко групови снимки около събора и се напътват към ресторанта по едновремешния Бесарабски проспект за главното мероприятие-сватбата. Но тук ги очаква пренеприятния сюрприз.
Обикновенно през тези неделни, следобедни часове, опустялата пред гарата площада, днес е почти запънена с множеството джипове, един по-голям от друг, а до вратите на ресторанта и около него се бутат, разхождат и пушат мъже с характерно облекло, наголо остригани, с лаици и барсетки.
- Мафия! Сходняк!,- възкликва Григорий Степанович, търсейки място за парковка.
Сашо и Дима тръгват при администратора да се разбират, Горкият администратор, доста наплашен и той, обяснява, че няма нищо страшно: в ресторанта имало две зали и те сад оста отградени. Сетне той се олбажда по телефона и след малко време всичките обръснати мъже с ланците изчезват от входната врата.
Леко-полека сватбарите се усвояват, пристигат и закъснелите гости: дъщерите на Уляна от Измаил и брат й от Тараклий. Накря гостите насядаха, заиграва музиката, явява се професионалната тамада, една едра и още хубава дама на средна възраст, наулила дълга, жълта, лъскава рокла с разрези, деколте и гол гръб. Тя тутакси грабва ушите и очите на сватбарите, за те напълно да забравят за опасните типове в съседната зала. Тамадата явно се знаеше работта и започва една весела, празнична гюрюлтия с тостове, шеги, закачки.
Когато сватбарите вече бяха «готови», явяват се музикантите и започват един бесарабски мегдан с хоро, песни и музика на всичките тукашни народности.
А сетне настъпва момент, когато пийналите, развеселени сватбари се изреждат със своите песенно-разговорните таланти. И дойде реда на Александр Танов-Есенин да отстоява честта на пандаклийската страна.
Да кажеш, че гостите и тукашните провинциални шоумени начело с тамадата са безкрайно учудени- това е почти нищо да не кажеш. Това беше фурор. И български народни песни, и одески шансон, и световни шлагери и съветската «Ах эта свадьба»…а пред «Момичето от Нагасаки» капитулират последните завистници и скептици…
Триумвираторът под оглушително ръкопляскане слиза от естрадната площадка, за да седне на мястото си. Единият от най-потрсените сватбари е Дима Смирнов. Той не можеше да повярва на очите си и ушите, че на сцената е човекът, с който той всеки ден прекарва понякога съвсем рутинното всекидневие. Григорий Степанович, и той от възхищение си гълта езика: откъде крановщика ще намери нужните епитети?
Николай с бклката си също онемяват от възторг и много са доволни, че им хрумна да пазарят видеооператор. Няма съмнение, че сватбата ще е преглеждана хиляди пъти.
Но таман сватбата са поутиши, и започват да слагат последните ястия, когато в залата влизат двама мафиози, затават до Сашо и нещо му шепват. В сватбарската зала се установява гробищна тишина. Сашо става и тръгва между бандитите и те преминават в съседната зала.

Развръзката

Когато сашо с телохранителите влиза в съседната зала, той заварва там типично мъжко събрание: шумен говор, пушек, ръкомахане. Но с предвижването към дъното на залата, разговорите един след друг млъкват и когато той е представен пред масата на едър мъж с волска, лъскава глава, тъмни очила и облекан със светъл костюм, пращещи на неговата снага, залата опустява.
Паханът прави знак, изчезват и двамата телохранители. Отколе АлександрТанов-Зоран Пейков-Смирнов не изпитва такава слабост в краката. Искаше м уса срочно да седне, но няма как. Стана обратното- става паханът, истински бивол. Той прави крачка насреща Сашо и сваля очилата. През широкото чело, разсичайки веждата, засягайки клепката и сетне цялата буза, тъмнееше дълбок шрам. Сигурно, от нож.
Погледите се пресичат и сашо изпъром усети този невидим, но познат лъх, а сетне и чува:
- Сашо…Есенин…
Може Сашо щеше и да залитне, но е удържан от властната, могуща прегръдка.
И в това време да стане истинско светопредставление: от сватбарската зала изпъром се чуват крясъци, а сетне душераздиращия вопъл на Уляна:
- Изверги! Чума да ви ръгне! Убихте мъжа ми! А сега пак…Кровопийци! Не ме барайте!
Към тукашната зала отстъпват двамата телохранители, атакувани от обезумялата жена. Те, обескуражени от такъв поврат, безпомощно погляват на боса и той дава знак да я оставят.
Телохранителите отстъпват и Уляна по инерция, разчорлена и бледа, като смърт, влиза в залата, където вижда свидния Сашо в предгръдките на грозния душманин.
Оставена сама, тя изведнъж осъзнава нелепостта на случилото се и започва безудержно да ридае с глас, слузвайки се на близкия стол. Сашо се изсилва към нея, галя я по косите, прегръща я…
А сетне хълцъщата Уляна ясно чува:
- Убийите на мъжа ти, отколе се заровени. Никой в Одеса не смее да побарне сина ти…
По категоричното настояване на Иван Бизона, който в Одеса е известен като «Якута», всичките сватбари са докарани на неговата триетажна вила между Черноморка и Большой Фонтан. Те радушно са посрещнати от жена му и дъщерята, които са с едва различима разлика в възраста. Може би, освен Александр Танов- Пейков, сватбарите са поразени от разкошния двор, апартаменти и архитектурата на това дворянско гнездо. Според австралиеца, навсякъде се усеща стилност и добър вкус. Сигурно, това дължи на жената, бивша учителка по рисование и черчение.
Когато гостите, отпочинали от дългия път, се събират вечерта в големия хол пред телеекрана с диагонал повече от две метри и с предвкушение да прегледат пак вчерашното празнество, в което всеки е пропуснал един или друг важен епизод или да се видят отстрана в пикантните моменти, в този момент Дима неочаквано обявява, че намери в Интернета филм, който имал отношение към днескашното събрание и нямал търпение да го покаже.
Всичките гости и домакини, заинтригувани се взират на екрана. Ето следват титрите: « …в ролите Джеки Чан и Мадлен Пуатье… «Восточное убийство»…В главной роли Зоран Пейков…»
Дима , криейки усмивката, скришната наблюдава, как зрителите все по-често погляват на Александр Танов и когато шушукането достига нужното напрежение, той спира кадра и тържественно обявява, че това не е някаква подигравка, шега или съвпадение…
В главната роля е истинския…и той посочва баща си.
Вдига се голяма врява, разпитване, поздрави, за, накрая, да продължат прегледа, ама съвсем с други очи.
През малко време Дима се откъсва от монитора и пак неочаквано се изправя. Машинално всичките вперват очи в него, очаквайки още някаква сенсация. Но Дима прави знак на баща си, че иска нещо да му каже. Сашо се промъква сред, насядалите по пода на дебелите килими, сватбари и наближава сина си. Дима мълчаливо му посочва монитора.
Сашо изтръпва. От монитора щастливо се усмихваше неговия, обущарски шеф. Но…в черна рамка. А по-долу Сашо прочете: « Вчера возле своей вилы расстрелян известный австралийский миллиардер Рон Коллинз»

Епилогът

В Шереметьево Дима Смирнов се разделя с баща си и излита за Красноярск.
Александр Танов и Иван Киров с бригадата от пет човека взимат курс на Мелбурн.
Светът се стесни.

Двубоят

Зоран седеше в охранното помещение и разгляваше току-що отразената картина: от каютата излиза Мадлен, бавно се движи към палубата и изчезва зад ъгъла.
Когато по коридора към каютата на Мадлен се зададе човекът с лицето на Зоран, той хуква…
Убиецът уверенно дърпа врата и влиза в полузатъмнената каюта. В ръката му святка тесен кинжал и той пристъпва към жертвата, която още лежи в леглото, завила се през глава.
Килерът вече прави замах с лявата ръка, когато изведнъж одеялото е отхвърлено и той вижда насоченият срещу него пистолет в ръката на жена.
Яростен, животински вик разтърсва каютата, и в следващия миг с светкавичен удар с крака, пистолетът е избит от ръката на жената, която с ужасените очи виждаше приближаването на камата. Но изведнъж нападателят глухо хоква и се заваля. Над него стоеше Зоран, облекан с дрехите на Мадлен. Той сваля маската от оглушения килер. Истинското лице не му е познато. Сигурно е някой от мафиозите. Зоран слага белезниците, харизани от охраната, на ръката на мафиозника и го заковава към железния крак на масата, мъртво закрепена за пода.
До швартовката на лайнера в Джакарта оставаше половин час. Зоран и Мадлен сред няколко стотин пасажири преминават към пристанищната митница и от там на такси карат в аеропорта. Опашка не се наблюдаваше и те благополучно взимат билети на най-близкия рейс за Гонконг. Там вьетнамските бандити нямат никакъв шанс да получат някакви сведения.
В Гонконг Мадлен и Зоран са посрещнати от самият Джеки Чан и още от първите реплики се познаваше, как той е възхитен от новия сценарий на Мадлен и няма търпение да го въплъти на екрана. Сетне той откарва «сладката двойка» в своята резиденция на брега на Южно-китайското море. Там вече е събран целият екип на киностудията.
Усещаше се, че Мадлен е сред него е много уважавана персона и нейната лъчезарна слава засяга и новия й «годеник»-хубавия, светлокос и синеок европеец, пред които се прекланят по-интелигентните азиатци. Но само Мадлен знаеше какъв е Зоран Пейков и какъв творчески заряд той можеше да привнесе в тяхната кинокомпания.
Самата Мадлен е фрацузойка, завършила в Сорбрна китайска и английска филология. Увлечена от екзотиката на китайския език, тя се отдава на вниманието на един китайски бизнесмен и се омъжва за него. Обаче с времето тя обнаружава неговата ограниченост и търси начин за собствената самореализация. Мадлен започва да пише и да участва във всевъзможни литературни конкурси, а преди две години става победителка с детективния роман «Усмивката на дракона». Тук, в азиатския край, Мадлен изпитва явно интелектуално превъзходство поне сред интелигенстващата публика, заразена с преклонение пред всичко американско, космополитно.
Срещата с Зоран накарва Мадлен да усмири своя фудулизъм. Всеки изминат ден през съвместното им съжителство откриваше на писателката един нов, непознат поведенчески модел. До срещата с Зоран тя никога не е познавала мъже с такъв широк мироглед, умения и благородство. Освен това усещаше се, че той богат и надарен с еротичен темперамент. Французската интелектуалка осъзнава, че друг такъв мъж никога повече няма да срещне и това е армаганът от господ. За нея славянската любов и обич се непознати, а френската аморе и англиската лаф твърде са изхабени от масовата култура, за да обяснят нейнато привързаност към този страхотен мъж от крепостническата Русия. Тя разбираше, че връзката им е временна и макар да е споена с драматичните събития на лайнера.
Джеки Чан и той под влиянието на Мадлен тутакси подпада под обаянието на новият й кавалер и бърза да се възползва с благоприятните обстоятелства. От своята страна Зоран великодушно се отдава в «експлуатация» на тези джаснати кинематографически бизнесмени. Дари сложните трюкове, требващи акробатическо умение, бойно изкуство Зоран ги правеше без какскадьори, с което същественно намалява разходите на кинокомпанията. Освен това той е добър тенисист и сьорфер, с което покорява тукашните богемни пичове.
Основният сюжет на киносценария в известна степен е плагиат на романа «Лефевиан» на Борис Акунин, но кой ще търсе някаква правдина в защита на скромния, российски писател, когато мирише на големи пари. В филма са заети Зоран Пейков в главната роля, Джеки Чан и Мадлен. Обаче срокът на безвизовото пребиваване в Сингапур изтича, и Зоран, въпреки горещите молби да остане поне на премиерата, настоява за своето заминаване за Владивосток. За всичките, обикнали го партньори , това е равнозначно да замине за Северна Корея, в Пхеньян. Но Зоран пак го дотегна това космополитно живукане сред тесноочните аборигени, макар и да се натруфани с най-модните облекла и в този град с фантастическа архитектура.

Завръщането

В северното полушарие настъпваше пролетта. Майската зеленина вече захващаше равнините и подножието на усурийските сопки. Но вече от височината на няколко километра на Зоран му се чинише, че той се промъква през някакъв време-пространствен портал и се връща в миналото. След Сидней и Сингапур приморския Владивосток изгледаше като на кинохрониката от стогодишна давност. Но най-тъжното настроение го обхваща след първата разходка по града: на всяка крачка той срящаше китайски физиономии, сякаш, градът е вече захванат от азиатския гегемон.
Сивите, цементови сгради сега хич не радват очите на австралийския гостенин, а повече приличат на бетонни бараци, оставени след рухването на страната на «казармения социализъм». Биеше в очите и бедността на тукашното население сред засилието на градското пространство на японски коли от втора употреба. Някога гигантския «Дальзавод» е станал банкрот,разделен и «приватезиран». Моряците от търговския флот се разбягват по чужестранни, частни компании. В пресата и интернета редовно публикуват материали, изобличаващи чудовищна корупция и безконтролен износ на природни ресурси. Населението на Владивосток намалява и се преселва на запад и даже в Китай.
Нищо не задържа Зоран в Владивосток и той иска да ходи в Арсеньев с надежда да се види с Олга. Обаче коли под наём тук няма, влакът не ходеше. Към това Зоран отбелязва, че ако ще се явява в града с привичното си облекло, може и да го нападнат тукашните джобчии и бандити, защото твърде луксозни му са дрехите и има парикмахерски вид. Той е принуден да си купува облекло от пазарния ширпотреб: джинси, свитер, ризи, кепка, маратонки, джанта и да седне в маршрутка, претъпкана със селски пасажири. Единственото, което го радваше това е да чува позабравения руски език, на който той се изясняваше с временно затруднение, но се караше да поддържа приказките с пътниците, за по-скоро да привикне.
Арсеньев, въпреки пролетното, природно тържество, също изглеждаше, като гигантски концлагер, състоящ от безлики, многоетажни, панелни бараци.
Домът на културата вече няколко години е затворен, но имаше пазач, който съобщи, че Олга Игоревна отколе се преселва с сина си в Иркутск при сестра си, но повече нищо за нея не знае.
Дълбоко отчаяние се загмезди в душата на Зоран: тази неспокосана страна, замряла от безисходност, откровенно го отблъсква. Какво сега той да прави? Но и тук, в това затуркано градче не може да се трае нито един ден.
Зоран се връща във Владивосток и сяда в единственният, трансибирски влак за Иркутск. Може там нещо ще му се усмихне. И то. На гарата, в адресното бюро намират сведения за Олга Игоревна Смирнова, 54 годишна. Но адресът може да се е променил и никой сега с обновление на информацията не се занимава.
Търсеният адрес се намираше в един от някогашните промишлени райони и в панелен 9-етажен дом, без работещ асансьор, с винаги разтворена входна врата, изпокъртени, изписани стени. Квартирата е на петия етаж.
Зоран спира пред вратата с нужния номер, която също е ожулена и отколе не е боядисвана. Сърцето му започва подозрително да тупти. Той нерешително се потъпка на място, посяга към бутона и го натиска.
След малко време зад вратата щраква бравата, вратата се приотваря, но е удържвана с метална верижка. Чува се мъжки, младежки глас:
- Вам кого?
- Ольгу Игоревну
- А вы, собственно, кто?
- Родственник…из Владивостока…Сергей Анатольевич Смирнов.
- Мама! Это, кажется, к тебе.
Но вратата остава с закачената верижка. Чуват се стъпки и в пролуката се обозначи женско лице.
- Я вас слушаю…Вы кто?
- Оля…я Сергей…Смирнов
Вратата мигновенно се затваря, за в следващия момент да се разствори напълно. На прага стоеше жена с признаци на едновремешната хубост, но вече засегната от наближаващата старост. Тя е облекана с доста вехтичек, домашен халат и саде очите й подсказват, че това е татралката Оля.
- Боже! Сергей! Чего же ты так долго…
Изведнъж от очите на жената рукват сълзи и тя се хваща за кена. Зоран прави естествена крачка насреща и прегръща законната си съпруга. От вътрешността на апартамента изниква млад мъж и, виждайки майка си в предгръдките на «родственника», спира своето движение, за да прецени, какво трябва да извърше.
Зоран повдига главата и остава зашеметен: пред него стоеше…Александр Танов…същия Сергей Есенин, но малко по-едричък.
- Дима! Это твой… родной отец.
Димо недоверчиво разглежда ту заплаканата майка, ту сконфужения «родственник».
- Хм. Отец?! Ну, хорошо. В таком случае удобнее будет знакомиться в квартире, а не на пороге.
Дима решително подбутва родителите си навътре и заключва вратата.
Сега синът и бащата, изправени един срещу друг, един бой са и се гледат в очите. Оля сваля кепката от главата на Зоран и с учудване забелязва, че мъжът и синът й изглеждат почти на една възраст.
- Боже! Серёжа, ты почти не изменился…А я, видимо, похожа на маму, у которой два сына.
Зоран прегръща Оля и въпросително гледа Дима.
- Ну, тогда давайте начнём знакомиться по-новой. Мама, ты чего-нибудь сообрази, а я сгоняю за пузырём.
Дима наскоро се облича и хуква. Оля и Сергей, седнали един до друг, започват:
- Я Серёжа, с одной стороны узнала тебя, а с другой…так странно…ты похож на переодетого…не знаю…иностранца, что ли…Ты такой ухоженный, даже, несмотря на весь твой маскарад и реквизит. И даже духами, очень приятными от тебя…веет. Ну, совсем ты не похож на наших мужиков…
- Ха. Как в анекдоте про шипона : «Ну, какой же ты вологодский мужик? Ты же негр!». Надо же, как я сразу провалился. Не получится из меня шпиона.
- Не говори…Но зато видно, что ты стал птицей не простой…Я даже стесняюсь тебя.
- Да, ладно. Будет тебе роль разыгрывать…Я, кстати, тоже играл…даже в кино снялся и, между прочим, с Джеки Чаном…
- Ты шутишь?
- Совсем нет. Просто долго рассказывать.
-Но скажи о самом главном.
-О чём?
- Что тебя заставило нас найти?
- Несчастье.
- Неужели?
- Да. Меня вынудили покинуть Австралию.
- Вот как! У тебя там тоже была семья?
- Да. Жена, трое взрослых детей…
- Небось, кому-то дорогу перешёл?
- Да.
- Это сейчас на каждом шагу такое…Везде бандиты…Боимся даже из квартиры нос показывать. Хорошо Дима приехал погостить. Он живёт в Красноярске с женой. Работает в строительной компании прорабом. Сейчас в отпуске.
Завръща се Дима с шампанско, водка, портокали и всичко друго, подходящо за празнична маса. След първите заздравици «родственика» започва своят разказ, който е изслушан без прекъсване до дълбоката нощ.
Оля правила опит да се омъже, но дълго не можела да живее с един скучен инженер-технолог. Когато Дима завърши училището, тя оставя инженера и със синя си се преселва в Иркутск, където Дима се изучи на инженер-строител. Сега Оля работи помощник на режисьора в местния театър, но заплата там виждат два-три пъти през годината.

Красноярск

За десет дни, съвместно прекарани в Иркутск, Сергей и Дима дотолкова се сближават, както рядко кой баща и син и, накрая, вместо «Сергей Анатольевич» изпъром полуиронично, а сетне и искренно Дима наричаше баща си «батя».
Съгласно, изработения на семейния съвет, план е решено да се преместят в Красноярск, където «батя» ще купи апартамент и ще се опита да преговаря с тамошния губернатор за възможността обущарския концерн да построи тук фабрика.
Въпреки младостта, Дима се оказва доста влиятелен човек в града благодарение на участието в такъв перспективен бизнес като строителен и по тази причина лесно урежда срещата на баща си с губернатора Лев Кузнецов без обичайните в такива случаи съмнителни процедури, плашещи чужестранните инвестори.
Защо Зоран Пейков по паспорта, а сега и Сергей Смирнов поиска среща с губернатора, той може би. и сами докрай не разбираше. А, възможно, и по инерция още се смята за австралийски менеджър, а може интуитивно искаше да се вгради в тукашния живот, щом съдбата го натирила в Сибира и го върнала при другата жена и син. Както да ни е тази среща се случи.
Губернаторът на този пост е едва половин година и, сигурно, още запазил творческия интусиазм, характерен за първите крачки в управлението с най-голямата област в Русия и по голяма отколкото цялата Европа извън Русия. По своя манталитет губернаторът е по различен от съветските управленци и лесно се ориентира и в стопанските проблеми и в културните, семеен с шест деца. Той с интерес изслушва предложението на австралиеца, но поставя доста изненадващо условие: обущарския концерн да стане спонсор на тукашния футболен клуб « Металлург». Това условие изведнъж поставя Зоран Пейков в двусмислено положение и го кара да се обърне за «съвет» към Рон Колинз, при условие, че вероятността да получи одобрение е нулева. В Австралия малко кой се интересува с професионален футбол и регбистите много са по-популярни от футболистите. Обаче омърлушения Зоран не можеше да повярва, че милиардерът дава добро. Сигурно, въможността да проникне в сърцето на Сибир е много примамлива и Зоран Пейков със своята инициатива пак става важен сътрудник на концерна.
Но ако строителството на обущарска фабрика е ясна, стандартна и дори рутинна работа и подрядчика ще е фирмата, където е прораб Дима Смирнов и стройката ще се нуждае саде в своевременно финансиране, то спонсорството на футболен клуб е пълна за Зоран главоломка. Може да се случи, че това спонсорство ще обесцени целия проект с фабриката.
Сергей споделя своята тревога с сина си и получва съвсем неочакваната поддръжка. За разлика от баща си, Дима е голям футболен фанат, както и губернатора, с който те редовно играят през неделните дни. Дима е добре осведомен за нещата в професионалния футбол. Известието, че «Металлург» ще има още един спонсор, възпламенява неговите патриотични чувства, но като умен инженер-практик, той разбира съмненията на баща си, но и не иска красноярските запалянковци да изпуснат шанса. Дима обещава да изложи своето виждане през няколко дни.
Когато те намират време за това, Дима прави нещо, като уводна лекция на футболната тема.
Преди всичко той предупреждава баща си, че в Русия професионални футболисти, както го разбират в деловия свят, никога не имало и няма да има. Руските момчета за аргати или гладиатори не ги бива. Те се съгласни да участват в футболното, спортно шоу, да получават големи пари, но заради тях да се «убиват» физически или да вършат това за сметка на другите житейски радости, никога няма да се съгласят.
Успешните футболни клубове купуват талантливи футболисти в Африка, Латинска Америка, но такива в Красноярск и, въобще, в Русия не се стремят и се завербувани още от малки.
За «Металлург» да има поне някакъв доход, с който да намали разходите на спонсорите, той трябва да играе в Премьер Лигата на Русия и да заема първите места, които ще му позволят да представен в Кубките на УЕФА. Оттук следва, че най-първата крачка това е да стане победител в по-долната лига ФНЛ, където е сега и да премине в Премьер Лигата. По мнението на Дима това може да се направи само по един начин. И то рискован. Нужно е да се издирят 5-6 футболиста, на които «не им свети» в европейските клубове, но още са на 25-26 години, за да повярват, че имат още шанс да подновят кариерата си. Сред тази категория футболисти има доста талантливи момчета, но по различни причини «жулят лавиците». Причините за това явление са толкова много, че вероятността да се намерят тези «неудачници» е доста голяма и по мнението на Дима такива футболисти най-много имало в Италия и Испания защото именно в тези страни «задръстват» африканци, латиамериканци и балканци. Ако към тези 5-6 изнамерени футболиста са добави амбициозен и сведущ треньор, то за две-три години задачата да се пробият на европейската арена е възможно да се реши. Материалната база на «Металлург» е добра и остава саде да се промени названието на по-благозвучно. Например, «Енисей».
Най-първо, те намират тренер в лицето на Алексей Фомин от Белорусия. Той таман е от тази категория «неудачници» и прекарал няколко години в испанската лига. Той напълно е съгласен с концепцията на Дима и е готов лично да подбере нужните кандидати.
Сезонът 2010-2011 години става сенсационен с това, че за пръв път в Русия Купата е завладяна от клуб, намиращ се в по-долната ФНЛ и това е «Енисей».

Бесарабия

Футболният успех на «Енисей» възнесе Смирновите на местния Олимп, срещите с губернатора стават редовни и на футболния терен с Дима и по повод строителството на фабриката. Благодарение на това сближаване с красноярския чорбаджилък, Зоран Пейков-Сергей Смирнов намира начин да възстанови своето родово име и гражданско положение, като Александр Танов, роден в Молдавска ССР, служил в Съветска Армия, но бил пратен със специална мисия в Австралия.
Сега Сашо има российско гражданство и паспорт с изходните имена. Ако за Оля това е отколе известно, то за сина й, обнаружил в себе си българска кръв, е повод да насочи своето внимание към историческите корени на бащинския клон и той все по-често настоява баща му да го запознае с местата на своето детство и младост. Сашо както можеше го отговаряше от тази идея, обяснявайки с това, че роднините му са измрели. Обаче Дима е настойчив и те набелязват едно такова пътешествие «назад във времето» по бащиния му маршрут.
За изпълнение на тази приумица избират септември-най благодатното време в Бесарабия.
В Москва те се настаняват в гостилница «Украйна», намират Виктория, посетяват с нея
«места боевой славы» и ресторана «Загородный». Там Александр Танов научава, че бившия директор Арсен Урутян с супругата си Лариса Полякова се заселват на Кипър, където също държат ресторан. Самата Москва се намира още в «перестроечно» състояние с анархия в строителството, разручканите улици, азиатски мигранти и ментовски произвол.
Помнейки, че единствения близък човек е Уляна, живееща в село Пандаклий, Сашо и Дима излитата за Одеса.
«Жемчужина у моря», макр доста огрозена с хаотичния новострой, се харесва на Дима с французския си облик на порто-франко. Досега той не е виждал на живо старата, градска, европейска архитектура и с голям интерес кръстосваше одеските улици, чудейки се колко много оригинални сгради, единени с обща градостроителна идея, са построили през времето на царското самодържавие, което, уж било тормоз на имперското развитие. Това съмнение е подтвърдено с възстановяването на паметника на царицата Екатерина Велика.
Паметното място-дивия плаж на Лонжерон е вече заличено от изграждана тук гостилница «Немо», но ласкавото, септемврийско море радва сибиряците с лятната топлина.
Следващата спирка е Болград-столицата на едновремешното Болгарское Водворение също е делото на тогавашното самодържавие и е прообраз на бъдещото устройство на новите имперски завоевания- на Дакия, включваща дунавските княжества Молдова, Валахия, България и Румелия (Пловдив). А самият извънбрачния син на Екатерина Велика и Никита Панин-Иван Никитич Инзов е готвен да бъде правителят на тази Дакия. Но не стана. Стана саде Попечител на бесарабските колонисти-българи, намерили тук място за свободно отечество.
И, ето той, Дима Смирнов е една сибирска издънка на тези отчаяни колонисти, решили в «гетската пустиня» да правят Нова България с болгарский град-Болград.
Още по пътят към Болград, те с баща си посетяват Белград-Аккерман- Читате Алба-Маврокастро-Тир. Всичко тук е пронизано с история и разпалва въображението сред стените на древната крепост.
А сетне заповат лиманите и степта на Бесарабия…цыгане шумною толпой.. старуха Изергиль, Челкаш… Суворов, Кутузов, Румянцев -цялата слава на руското воинство.
Оказва се, че Измаил е реално съществуващ град, забравен от съветската преса, както и целия тукашен край, сега разделен между сепаратистите от Молдова и Украйна.
Най-чудесното в Измаил е Дунава, тази величественна, европейска река, изтичаща от самото сърце на Европа. Този дунавски ръкав с Енисей не може да се сравни по силата, но затова пък историческия ореол го прави неповторим.
И ето, Болград! Още отдалеч изниква силуетът на Храма и истинския Събор.Времето беше вече вечерно, когато Сашо с сина си пристигат на болграшката гара и се настаняват в нейната гостилница.
На другят ден те се разхождат по Болград, доста позапуснат, но още тук-там съхранява белезите на отминалата епоха. На болграшкия пазар Дима с интерес наблюдава как баща му заговаря някоя друга бабичка или дядо, за да чуе родната реч. Още едно затулено кешенче в техните отношения. «Батя»то е от друг народ, родственни, но с друг манталитет и доста разичен от този на руско-съветските хора. А Дима, израснал в сибирските индустриални градове, има работа с имперски по размах проети и стремежи, скептически възприема тази търговска, дребнобуржуазна, селяндурска суета, наблюдавана в Одеса, Измаил, Болград.
И когато баща му предложи да посетят едно село, където живеела неговата еднокласница, Дима не проявява особенно желание- колкото да не обиди баща си, за когото тукашните места му се свидни. Сашо това усеща и не настоява. Обещава да се върне през два-три дни, а Дима нека да обиколи дунавските градчета.

Пандаклий

За да не смущава селските жители на Пандаклий, Сашо се облича съответно на тукашната «мода» и сяда на ресовия автобус. Как ще се завърне в Болград, ако няма да намери Уляна, той хич не се замисля. Нали тук не е сибирска тайга или австралийска джунгла с крокодили.
Селото изглеждаше измряло, впрочем, както и всичките други. Сашо се повъртя покрай спирката, но малкото пътници тъй побързаха да изчезнат, че той не успява да ги поразпита. Тръгва наслука в едната от улиците и видя две бабички, седнали на улука до герана да погляват патките и урдечките: през сегашното време крадят и сред бял ден. Когато Сашо се упъти към бабите, едната сръчно грабва половницата с виното и я крие в улука.
- Добър ви ден!
- Здрасти, ако не се шегуваш…,-бабите плахо се преглеждат и подсъбират краката.
- Искам да ви попитам…за една жена…булка.
- Питай…Едно питане пари не струва…още. Ти откъде си?
- От Тараклий. Едно време тук се обульче една наша роднина…Уляна й казват.
- Уляна?
- Свекърът й беше прочут пчеларин.
- А-а. Дойкови. Тя Уляна ли е? Ний я знаем като Петковица. Мъжът й Петър Дойков преди десетина години е убит в Одеса от мафията и тя горката сама остана. Синът Кольо също в Одеса се замети и не си довада. Чува се, че ще се женил, ама сватбата жа прави в Болград, защото къщата им бедна…Двете дъщери й са в Измаил…
Ами тръгвай ей по онае улица и стигни до кавака. Той е алис на кешето на техния двор. Къщата е покрита с шифер.
Сашо тръгва по улицата, разлаявайки тукашните кучета и накрая стига до кавака и къщата, която редом с комшийските, преправени, уредени, с червена керемида, лехи с цветя изглеждаше сиромашки. Обаче вътре в двора е изметено, белосано, подредено и усещаше се мокаетна женска ръка, но бедна.
Дребното , черничкото кученце безсилно изджавка, без да напусне колибката си, накривена и почерняла от времето. Накрая, от далечната врата на къщата се яви жена, малко прегърбена, забрадена с тъмна косинка, с демийно елече. Наближи портата и въпросително поглежда «татарина».
- Добър ви ден.
- Здрасти.
- Вие сте Дойкова Уляна?
- Аз съм.
- Аз, пък съм изпратен от вашия син…Той е мой началник и ми заръча да ви прекрия къщата.
- Той нищо не ми е казвал.
- И няма да каже. Той се стяга да се жени и иска булката да я доведе на гости със сватовете, кума.
- Бря! Хремнало му е за къщата.
- Не се ядосвай твърде. Те сега всичките са такива…изхайтени.
- И какво сега искате от мен?
- Саде съгласието. Синът ви даде пари, бригадата ми е в Болград. Довадаме и за три-четире дена жа се управим.
- Ми, че защо Кольо не ми се обади. То тъй прави ли се ?
- Сега го няма в Одеса. Изпратен е в Чехия за оборудование и от там ми се обаде.
- Ми…флявай тогава. Няма на пътя я да приказваме.
Влизат в двора и сетне в дъното му, под сайвана Уляна изниса софра, стольчета. Подир изнесе от мазата сирине, трушия, едно гърне с вино.
- Ми, ти от къде си? Хем ми премясваш на някой и гласа, сякаш ми е познат, хем гъльчиш по нашему?
- Аз съм от Кайраклий, ако си чувала.
- Как да несъм чувала? Знам това село.
- Моята майка е тараклийка и аз последните години на школата живях у бабини в Тараклий.
- С кого се учи?
В горната школа…Сетне заминах за Одеса по стройките и там попаднах при Николай.
- Ми, раз ви заръчал- правете. Има на няколко места пукнато, измъчих се да слагам легени. Тук ли жа нощувате?
-Ако има място, защо да не е? Хем по-наскоро жа свършем работата.
- Място има, къщите се празни вече отколе.
Уляна въвежда Сашо в къщата, показва стаите и след малко той си тръгва. Недалеч от село се качва на един камион и стига до Табак.

Ремонтът

Дима, върнал се от турнето по дунавските градчета, беше очарован от тях и особенно от Вилково, делтата и тамошните потомци на руските разколници. Той изслушва предложението на баща си да помогнат на неговата однокласница и тутакси съставя нужния списък на стройматериалите. За помощници са поканени жъжете на две касиерки от гарата, чието мъже са тукашни дюлгери и често са пазарявани по стройките на Одеска област, добре познават търговците, цените и са универсални майстори.
Бригадата пристига в Пандаклий в понеделник, съпроводена от камиона със стройматериалите. Без дълго да се разкачосват, покривът е сменен вече на втория ден. Поразен от сръчността на болграшките майстори, Сашо приема решение едната стая да се прегради и да се направят кухня и ванная. Допълнително купуват нужните материали, бойлер, гидрофор, нови хладилник, перална машина.
Уляна им готвеше, слагаше, прибираше…всичко това й напомняше онези времена на селски меджии, чамури, когато съвместната, роднинско-комшийска работа приличаше на празник.
Наближаваше неделя и цялата работа по преустройството на жилището, практически е завършена, когато се случи непредвиденото.
Някде към пладне Уляна излиза от двора да ходи в магазина за крупи. След малко до техните порти запира джип и сигнали. В това време Сашо е на двора, вижда и чува колата, тръгва към портите за да разбере защо е тук.
В момента, когато той отваря вратичката, от колата излиза висок, снажен, млад мъж и наближава портите дотолкова, че когато Сашо излезе, те неволно застават един пред друг.
На лицето на явно градския мъж е изписано недоумение, премесено с учудване. Първия се угажда гражданинът:
- С кем имею честь беседовать?
- Я бригадир строителей…
- Странно…Мама мне ничего не говорила.
- Так вы сын хозяйки?
- Да
- Ну, тогда, добро пожаловать, - шеговито предлага Сашо и се отмества настрана.
- А где мама?
- Она отправилась в магазин.
Гражданинът започва да разглежда извършените ремонтно-строителните преобразования, но мълчеше и изглеждаше явно окахърен. В един момент се връща заплахтялате се Уляна. Сигурно, още в магазина й доложили, че има скъп гостенин.
- Боже, миличък! Кольо!, - майката остава чантата и прегръща, навел се й син.
Строителните работници деликатно се оттеглят и Уляна със сина си остават двамата в модерната кухня
- Виж, какво става! Дочаках и такова облегчение, - възхитено разперваше ръце Уляна-
Тъй те съм благодарна…Да те дава Гопод много здраве!
- Но, мамо! Това аз трябва да те искам прошка, че толкова години не се обаждах…Ме беше изсрам да се явя и едвам сега се пооправих, станах на крака и дойдах да те кажа, че жа правим сватба…
- Ми, че таман на време си пратил бригадата.
- Каква бригада?
- Как каква? А тае, която е тука…
- Никаква бригада не съм пращал…ти нещо бъркаш.
- Как да бъркам, бе? Нали си дал пари и нареди да преправят къщата.
- Нищо не съм давал…Мамо, ти какво?
Уляна също нищо не разбира в тяхната приказка и се изсилва да доведе бригадира на очна ставка. Обаче никой не в двора, не в стаите не намира. Дюлгерите са заминали.
Уляна, уморена и загубена, сяда на стола и се замисля.
- Мамо, че какво тук е станало? Аз нищо не разбрах. Никакви пари и поръки на никой не съм давал. Съм събрал пари колкото да направим сватбата…И какви се тее хора? Откъде се дошли?
- Това е баща ти.
- Мамо-о, ти също си заболяла…нещо ти е с главата…да те закарам…
- Не съм болна, синко…Това е твоят истински баща…не забеляза ли, че си мязате?
- Как е истински? А другия?
- Другия е баща на сестрите ти, а ти си син на тое. Криехме го от теб, уж за добро. Ама, виж- истината изплува.
- Че тогава трябва да го върнем!
- Трябва ли? Той има друго семейство и тук беше с синя си.
- И ти това зная?!
- Не. Хрумна ми едва сега, когато научих, че ти нищо не знаеш. Още в първия ден ми примяза, че позанавам гласа му, но не бях сигурна. Той изглежда много по-млад от мен…А сега де жа го търсеш? Уж, се от Болград, ама кой знае от къде са?
А че, кайш, за сватба се тъкмиш? Кое ти е булката, сватовите ?
- Оф, мамо. Аз съвсем съм стъписан. Не е шега работа. Не съм знаел, че имам друг баща и да е жив, а сега когато се изнамерил, как да не е сред нас на сватбата? Аз жа го намеря! Каква му е фамилията?
- Танов…Сашо.
Николай бързо тича към колата и хуква към Болград.

В статейке написано:
"Сторонникам "библейского проекта" в XIX веке пришлось затратить на это дело не один десяток лет, для чего даже были внесены соответствующие изменения в переводы Нового Завета. "
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Какие это изменения в Новом завете? Почему эта лживая статья об этом умалчивает? Потому что таких изменений нет. А значит, статейка полностью лживая!!

Ваня, еще в марте Таня Резунова прислала моей жене ссылку на этот блог, но только сегодня я переслал ее в свой ноутбук, открыл и, наконец, с удовольствием прочитал в нормальном формате. "Зацепило" - спасибо за добрую память о наших краях!

Пейкови

Животът на семейството Пейкови изведнъж стремително се променя и от неотколешната отпуснатост на Майкл не остава и следа. Едната от причините, явно подмладила възрастния фермер, е запознанството с важните, делови хора, с които той прекарва на яхтата на другия, след сватбата, ден. Това е един тесен кръг бизнесмени, колеги и партньори на Лизиния баща. Круизът на яхтата сред кораловите острови, съпровождана с касатки, делфини, акули, дава нужното настроение на тези, обикновенно огрижени с проблеми, хора. Те стават по-естествени, добродушни и великодушни. И сред тях Майкл се сближава с обущарския магнат и фабрикант, с който набелязват да правят мини-завод за вадене на свински и крокодилови кожи в чифлика на Майкл Пейков. Това означава, че Пейков ще направи една кооперация с близките чифликчии и това ще има големи перспективи, защото фабриканта Рон Колинз има закази за армиите от мусулманските страни.
Новият динамичен живот също сплотява съюзът между тъста и зета, придобива делови качества. Эмилия и тя, подражавайки, открива частна, лекарска практика. Няма много клиенти, но не иска да губи специализацията и иска да е деятелна както родните й мъже, а дружбата с Лиз позволява те с Зоран да напредват и в обществения живот. Артистичният облик на мъжа й, неговата подчертавана европейско-арийска външност, винаги ги прави желателни гости за всякакви тържества.
Освен това, Зоран набляга и на науките: английски език, маркетинг, финанси, право. След две години, изключително напрегнати, семейството Пейкови излизат на ново ниво: минизаводът е запуснат, Майкл е член на управителния съвет на акционерното дружество, има офис в Брисбен и доста време прекарва вече в града. Эмилия пък, се стяга за майчинство, а Зоран да празнува своята 30- годишнина.

Световните промени
Понеже Зоран Пейков с всяка измината година все повече е въвлечен с бизнеслъка на обущарския концерн и все по-често неговата дума е чувана сред управленските чинове и структури, той трябваше да анализира състоянието на световния пазар, който направо е свързан с геополитически изменения, трусове и концепции. И сега му се отварят очите на един свят, сякаш, той изведнъж е излязнал от някаква тъмница. По планетата се развихрят невиждани военни и политически сблъсъци, а тук, в Австралия е учудваща тишина и спокойствие. Имаше само едно значимо събитие, когато през 1983 година, новия президент помъчи да измъкни Австралия от британския, колониален статус. Обаче тутакси в управленските структури е внедрен американски генерал, който наскоро устранява опасността «запасния континент» да стане независима република. Нямаше никакви протестни буйства, митинги, арести. Австралийци безропотно се подчиняват на британската кралица и американските жандарми.
Но другото събитие вече развълнува Зоран. Това е съобщението за смърта на Брежнев и Зоран вече е добре подготвен, за да осъзнае последствията на това нещастие. И вече през няколко години става най-грозното: съсипването на Съветския Съюз и разгром на Югославия. В мирната Австралия хуква нов беженарски порой от Източна Европа и Съветския Съюз. Пророчеството на стареца от сибирската тайга се сбъдваше, и страната е подложена на продажба. Сега и техния обущарски концерн бърза да глътне югославските и чешските фабрики. Перспективите са страхотно обширни. Голямата част управленци се преместват направо в Загреб и Прага, а Зоран вече е менеджър в главното управление на концерна в Брисбен.
Обаче щастливата кариера е почернена от смъртта на Майкл. Инфаркт. Както често става в дружните семейства малко след неговата преселване на ония свят, го последва и верната му съпруга Стана. Известно време Эмилия се крепи и живее с трите деца: двамата синове-близнаци и дъщерята в чифлика, но сетне и тя се премества при мъжа си в Брисбен. Децата вече се нуждаят в добро образование, а Эмилия и Зоран са още млади, хубави, имат в града доста приятели. Эмилия повече не практикува лекарство, но е член на волонтьорска организация по настаняването и распределянето на поредната вълна эмигранти.
Зоран, обраснъл с множество делови връзки, познати и колеги, навсякъде е център на вниманието, уважение и преклонение. Особенно го боготвори синът на главният акционер и собственик на концерна- Фреди Колинз. Фреди, израснал в богато семейство, винаги обкръжен с комфорт и благополучие е романтична, впечатлителна натура, но се подвежда ба с рокери, ба с наркомани и други мажорни пичове. Увлича се с тенис, дайвинг, яхтсменство. Когато на сватбата Фреди видя и чу Зоран да изпълнява «Момичето от Нагасаки» и сетне как слиса сватбарите със снайперската стрелба, той признава в младоженика своят кумир.
Запознават се те на другия ден на яхтата и оттогава Зоран взима от Фреди уроци на тенис, подводно плуване, сьорфинг. Това позволява на менеджъра да поддържа добра физическа форма и често заедно с Фреди, те забавляват буржуазната, богемна публика със своето музикално творчество.
Тъй щастливо и незабелязвано семейството на Зоран и Эмилия стигат до момента, когато синовете им прекрачват прага на университета, а Зоран 50-годишнината. Те се смятат за състоятелни хора с безупречна репутация, в разцвета на земния си живот.


Срещата

Зоран седеше на «шефското» място в луксозния «седан» и привично, по мобилния телефон вършеше нещо, като селекторно съвещание. Колата изкарва от приморската джунгла и фучи по шосето край океанския бряг. Шофьорът, спретнат китаец от Тайван си дава душа, изтегляйки от мотора цялата му мощ. Шосето е празно, а необятната синева, на слетите се небесната и океанската стихии, пораждат в душата всякакви езотерически стремежи. Но въпреки това лудо летене между океанския прибой и земната твърд, шофьорът с учудване забелязва, че е стиган от един златист автомобил. Това е хем невероятно, хем нямаше никакви моторни резерви да победи в това импровизирано надпреварване. Но най-чудното става по-късно, когато съперникът надминава тяхната кола и започва да сигнали.
-Шефе! Карат ни да спрем!,- троснато, с прегракнал глас извиква слисания шофьор. Зоран още няколко минута, унесен в разговорите по мобилника, не можеше твърде да проумее какво става, а чак сетне думите на китаеца стигат да съзнанието му.
- А-а. Тогава запирай. Може хората искат някаква помощ.
Колите снижават скоростта и спират, разделени от десетина крачки разстояние. Първият изкача шофьора от преследователите, възрастен индус. Той сръчно тича, обикаля колата и отваря задната вратичката, почтително я придържайки. От колата се подават хубави, женски краченца, обути с изящни обувки, а сетне и хубавата дама на средна възраст.
Зоран и китаеца, омагьосани, гледат това явление без да им хрумне нещо да направят. Накрая, шофьорът се сеща и плахо се измъква навън.
Жената вече тръгва насреща и с всяка наближаващата й крачка, Зоран го обхваща неясно вълнение, която преминава в душевно смятение, близко към умопомрачение. Изведнъж той изпитва нещо като мозъчна експлозия: цялата картина на прекараният, австралийски живот се разкъсва и разпръсква на най-дребни парченца и той е пак…Сашо Танов, «Есенин» , черешите…Зоран е изхвърлен от колата, сякаш от катапулта и замръзва пред жената на една крачка до нея.
Китаецът и индусът, щръкнали до луксозните коли на пустинното шосе, като два лалугера, с изумление наблюдават, как техните шикозни господа стоят един пред друг и плачат гаче деца в детската градина, обидени от някакъв байстрюк…
А сетне тези господа трогателно се прегръщат, утешавайки и милвайки един друг, а шофьорите без да разбират какво се разиграва пред техните азиатски очи, саде свиват рамене и деликатно се прибират до едната кола, дорде господата се натъкмяват в другата.
- Света! Это просто невероятно!
-Да, Саша…Сейчас и не такое случается…Ну, давай присядем к тебе в машину и я всё расскажу…
Света и Сашо сконфужено изтриват сълзите и се настаняват в колата.
- Ты, наверное, догадывался каким образом оказался здесь, в Австралии. Мне так хотелось вас с Иваном вырвать из той западни, в которую вы попали…Я бы никогда себе не простила, если бы попали в тюрьму. У моего мужа есть связи и в КГБ и в армии и он, рискуя нашим благополучием, сделал всё, чтобы тебя спасти. Ты всё время был под надзором, кроме момента, когда прыгнул в океан. Но уже на берегу за тобой присматривали и нам сообщили, что у тебя всё складывается хорошо, а потом наблюдение было, вообще, снято.
Однако, как ты знаешь, в нашей стране началась «перестройка» всего и самое страшное заключалось в расколе организации, которая должна была Советский Союз защищать. Мой муж оказался на стороне проигравших, и мы были вынуждены искать спасение тоже в Австралии. У нас были деньги и связи, чтобы добраться до Сиднея, а здесь уже моему мужу с несколькими товарищами удалось создать бизнес с недвижимостью и мы вполне конкретно встали, так сказать , на ноги. Однако случилось то, что вполне возможно, должно было случиться в чужом краю. Фирма моего мужа перешла дорогу вьетнамской мафии и один из главных акционеров нашей фирмы неделю назад был застрелен прямо на пороге своего дома. Потом позвонили нам с предложением «приготовиться». Но этого им было мало и они присылают нам это,- Светлана бръква в джобчето на жакета и подава на Сашо листенце, на която са изписани три фамилни имена. Двете са зачертани с червен молив, а третата е фамилното име на Светлановия мъж.
- Понятно. Пришло время мне вернуть долг.
- Ты только не думай…
- Я и не думаю. Я знаю, что ты всё проделала искренне и без всякой корысти. Видимо, линия жизни каждого человека не бывает только ровной и счастливой. Время от времени за свою жизнь надо бороться и иногда любыми средствами…
Азиатци нищо не разбират в тази странна, случайна среща между толкова хубави и почтени мъж и жена и без никакви признаци на еротично приключение. Те се разделят умислени и окахърени, сякаш, току що погребали някакъв близък за тях човек.

Вьетнамската мафия

Вьетнамската мафия се заражда в Австралия още в началото на века и безразделно властваше в криминалния свят на тази отдалечена британска колония. Дълго време дейността на тези азиатци е известна саде на полицията и спецслужбите. Обаче след победата на хошиминовци, от Вьетнам пристига извънредно голяма вълна беженари, и с времето се образуват цели вьетнамски анклави в Сидней. А това вече е благоприятна среда за вербуването на млади бандитски кадри. Изпъром мафията «пасеше» саде своите сънародници и австралийските власти не бързаха да се намесват в вътрешните отношения на вьетнамската община. Но с времето, все по-често, се случват сблъсъци на вьетнамската младеж с другите австралийски жители. Основната причина за свадите са плажовете, контролирани от условните англосаксонци. Вьетнамци и други азиатци живеят в покрайнините на Сидней и далеч от крайбрежието. Но и на тях им се иска да се излежават по плажовете, да търгуват там и да се забавляват. До известен момент напряжението между «белите» и «чурките» не излиза зад пределите, на типичните по целият свят, межетнически и межрасови кавги. Обаче всичко се променя с пристигането на эмигранти от рухналия Съветския Съюз. Многото от тези «эмигранти» са негласен съюз между бившите съветски военни службаши и подмолни цеховики, които на новото място разперват крила, и славата на «руската мафия» хем плъзва по континента, хем «руските» бригади преминават пътя на старата, вьетнамска мафия.
Войната става неизбежна и Зоран е принуден да застане на предната линия. Най-първото, което той прави-тайно извиза и настанява семейството на Светлана в чифлика и с охрана. Мъжът й временно е изпратен в командировка в Канада.
Следващата крачка е създаването на бойна група под прякото ръководство на Зоран. Това са трима проверени хора от охраната на концерна. Те са участници на нелегалната, австралийска зондеркоманда «Черната кобра», използвана от американци във вьетнамската война. «Черната кобра» вършеше всякакви дръзки нападения на партизански бази, отвличат по-важните командири и правят наказателни репресии. Тези командос знаят вьетнамски език и добре познават манталитета на този боевит народ.
Другата бригада от пет бивши армейски спецназовци знаят саде Фреди Колинз и действат строго по негова заповед.
По плана на бившия съветски спецназовец трябваше срочно да се дава знак на мафията, посегнала на живота на руския бизнесмен, че ще има възмездие. След няколко дни подир срещата със Светлана и постоянно наблюдение от страната на «кобрите», вьетнамските бандити нападат къщата на Светлана, обстрелват я и подпалват. Обаче тези подпалвачи тутакси са хванати от «кобрите» и заклани по специфичен начин, който директно посочва кои са наказателите. Мафията си прибира петте трупа и известно време мирува и обмисля станалото. Да си имаш работа с «кобрите», т.е с австралийския спецназ е опасно дело. Едното е да третираш безправното, «свое» население и друго е да си в разпра с държавата.
Но по мнението на Зоран хватката не бива да отслабва и инициативата трябва да е на тяхната страна. За повод на това намерение послужи поредното сбиване в бара на едното казино, владеено от вьетнамци. Там пострадат няколко момчета от «белите» и едното от тях е наръчкано с нож. Това сбиване предизвиква голяма врява в пресата и беше назначена «стрелка» на един от сиднейските плажове. От двете страни се събират стотици младежи и полицията беше принудена да се намеси. Но това не променя нещата и в същата нощ един от бригадирите на вьетнамците също е заклан от «кобрите».
Мафията ясно разбира, че срещу тях е организирана целенасочена, убийственна операция и трябва да се дава знак, че отстъпва. През няколко дни «кобрите» докладват на Зоран, че на портите на Светлановата къща е окачена връзка с три мъртви плъха. Това означаваше, че мафиотите признават своята грешка по отношение към руския бизнесмен. Но това хич не означаваше, че перемирието ще трае вечно. Най-вероятно, мафията ще стъкмява контрразузнавателни крачки. Не е секрет, че с нейните услуги се ползват депутатите и държавните чинове.
Но както да ни е, но опасността за живота на Светлана и семейството й временно е устранена. Зоран им купува нова къща в Мелбурн и те се преместват в безопасното място.

Борцовският турнир
Таман Зоран пак напълно се натоварва с работата в концерна и се връща в привичния богемски коловоз, когато му предстоеше да изпитае ново душевно потрясение. Веднъж, по времето на редното спортуване на тенисния корт, Фреди посочва вестника:
- Зоран! Я чети…Твоите земляци стигат до нашите краища. Все пак, е добре, че сте имали перестройка. А иначе сте живели, гаче в конлагер, макар и комунистически.
Зоран гледа в вестника и не му се хваща вяра: «…В финала на световното първенство сред юниори е представител да една, досега неизвестна република Молдова, Николай Паслар. Борецът на снимката, разбира се, Зоран не познава, но фамилното му име и треньора на снимката му са добре познати.
- Слушай, Фреди. Това е бомба! Това са хората от моето родно село! Аз трябва с тях да се срещна на всяка цена.
- Зоран, ти за кого ме смяташ? Какви проблеми? Отиваме да гледаме финала и след него нали ще има награждение, пресконференция, среща с журналистите. А сред тях ще се наредим и ние. Да направя за нас акредитация е нищо работа.
Финалът се провеждаше в новопостроения спортни комплекс в Сидней. Съревнования на таково ниво рядко радват австралийци, вече отдавна забравили Олимпийските игри в Мелбурн. Навсякъде по спортните залове се движат маси от спортисти, туристи, журналисти, създаващи атмосферата на тържествующия спортни, борчески дух, подсилван с емоционалните, многоезични коментарии, транслирани по репродукторите.
Зоран и Фреди се настаняват на трибуната за «белите» хора и с интерес наблюдават спортното зрелище, което те рядко посетяват по причина на професионалната заетост.
И ето, дългоочакваната обява, че на борцовския килим са викани на финалния двубой в еди коя категория. Когато борците с треньорите се явяват пред публиката и застават до килима, Зоран веднъж познава своя адаш по бесарабския си живот-Александр Зубрилин. Той беше тогава прочут борец, кумир на селските момчета. Често се явяваше на танците и мерясваше буйните, но с празни глави, пийналите млади колхозници и пролетарии.
Борецът от Молдавия се открояваше с типично борцовската комплекция и ясно личише, че младото момче е родено за борба и неговата необичайна техника, излъчваше природната първобитност и страстност на схватките по селските хора и прашните улици, манерата с която той връхлиташе съперника. И това тутакси намира отклик на публиката, зажадняла за истинска, бекомпромисна борба. Под гръмогласен рев, бесарабецът е признан за световен щампион.
Зоран никак не можеше да побере в акъла си, че те са тук, тримата съселяни от ония край на планетата и единият от тях става световен шампион. Не. Това , сигурно е някакъв фантастичен сън или галюцинация.
Но Фреди не дава на Зоран да изпада в ненужната сентименталност и го сурне към залата за пресконференция, където вече е пълно с журналисти, а двамата бесарабци с преводача в момента са гледани от целия свят. Да се доближят до героите беше практически невъзможно, но за Фреди такива думи няма. Той научава в коя гостилница са настанени борците и преводачът обяснява на треньора, че негов земляк, известен в Австралия бизнесмен, иска да го види.
През два часа Зоран и Фреди сидят в фойето на гостилницата «Киркитон» и чакат борците. И ето, са тие. Първия върви преводачът и виждайки Фреди, го посочва на треньора. Треньорът и световния шампион наближават двата, седнали господина, и с разбираемото притеснение се вглеждат в тях. Изведнъж, единият от тях, хубав, синеок блондин с елегантно облекло става и прави шеговит жест, означаващ, че е прехванал нужните му хора.
- Я, чакайте момчета да ви поразгледам…на български извиква бизнесменът.
Треньорът и борецът доколкото са свикнали на всякакви изненади и в спорта, и извън него спират с ококорени очи. Зоран протяга ръката на треньора.
- Ти трябва да ме помниш. Аз съм Александр Танов.
- Есенин ? Сашо?
- Так точно.
- Бря! Аз още не съм свикнал, че тук ходим надолу с главата, а сега и ти…
- Също нямате много време за бавене, но искам нещо да те поразпитам…
Зоран обяснява на преводача, че ще им отнеме малко време за приказка с земляка си. Преводачът великодушно кимва с главата, и те с шампиона се оттеглят в номера.
- От какво да начевам?-пита Зубрилин.
Зоран изрежда един куп въпроси и получава на тях отговори май безрадостни за него. Родителите му се споминали, къщата им продадена и там сега живееят други хора. Улянка е омъжена в Пандъклий, на Украйна , както иска баща й. Иван Киров откакто го затвориха, повече не се яви и се чу, че го убили в зоната. Селото поопустя. Много народ измря, други заминават за Москва на гурбет. Молдовата е бедна страна и те с Николай мислят да се преместят в България, която призна бесарабските българи за свои.
Накрая, Зубрилин млъква, разпервайки ръце, сякаш, се извиняваше за тъжните хабери…Сетне те се разделят и умислиеният бизнесмен се връща в реалният свят Зоран никак не очаваше, че връзките с родината дотолкова се изтънили…до забвението. Може би, някъде, в дълбините на душата и тлееше малката, носталгична искричка за родното, но сега тя изведнъж угасва. Кой знаеше, че и такова ще се дочака?
Сетне по телевизията той ще вижда, как «нашето Коле» в финала на мъжкото Световно първенство в София ще намачка горкия иранец и ще стане пак шампион, и че българското знаме ще му подаде синът на последният български цар, а Колето с байряка ще обикаля залата, приветстван от шумната, ликуващата група тараклийци.
Но това ще е последната радост, свързана с родните места.
Продължението https://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/babnik-chast-4.html

Панаирът

Уж, всичко се нарежда най-хубаво, и докато Зоран се утвърждаваше в непознатия свят, в новата си професия и съжителството с «момичето от Нагасаки», тревожните му терзания, свързани с пълната неясност какво да прави занататък, отстъпват на задна линия.
В крайна сметка, животът в Сидней с нищо съществено не се различава от многото пристанищни градове по целият свят, а цялата австралийска екзотика Зоран успява да я види саде в градския, природен резерват, където местните, пъстрорцветни и нахални папагали прелитат, стряскайки хората с най-долните псувни, научени от моряците-хулигани. А многобройните кенгуру са нещо привично, както одеските, бездомни кучета.
Зоран имаше съвсем смътни представления за географията на тази страна, нейните природни особености и аборигени. Няма кога да ходи по библиотеки: денем спи докъсно, след обед -репетиции, вечерта- ресторант, в неделя-концерт в парка.
А когато той се насища от еротическите забавления с «момичето от Нагасаки» и започва да търси в нея някакви признаци на домакинство, майчинство, съпружество, нищо подобно у тази азиатска кукличка не отбелязва. Келнерка ли е-келнерка. Хем да те сложи, хем да се подложи. Освен такива клиентски обноски Акеми нищо не познава и твърде не се интересува, както тук е прието, от къде си, какъв си, какви те са мечтите, какво обичаш или какво мразиш…
С цялата си същност и с голямо учудване бившия комсомолец Александр Танов открива за себе си какво е родното Православие, тъй бездумно заличено от съветската пропаганда в полза на всякакви имперски, нигилистки безобразия.. Но слава богу, в Бесарабия индустриализацията не успява да изкорени патриархалната, българска этическа култура.
Всъщност Православието е духовният темел на съветските хора, въпреки официалната декларация за отделянето на църквата от държавата.
Това откритие поражда силни носталгични чувства, и Зоран започва изпъром плахо, но с времето по-настойчиво да гради планът за устройството на живот, по-близък и привичен за натурата му и възпитанието. И тогава той си спомня, че по легендата е югославские мигрант от Македония и не би било лошо поне опит да направи за запознаванието с тези, натрапени «роднини». Но как реално да направи това не му стигаше нито акъл, нито време, свободно от работата. Ама, както често става в човешкия живот, това го прави случаят.
Веднъж, Зоран научава, че в парка, където те свирят в неделя, ще се организира голям, фермерски панаир, на който стоката е докарвана от всичките краища на австралийския континент. Подир концерта имаше доста време за разхождане по панаира. В едно място той минава покрай щандове с пчеларска продукция и до един от тях той ясно чува българска реч. Това са две момичета, обслужващи любопитните и купувачите. Заинтригуваният Зоран се обръща към тях на български, но, сигурно, според бесарабския акцент и архаичната словесност, момичетата не се сещат и му отговарят на английски, обаче Зоран повтаря въпросът. Момичетата троснато млъкват, се преглеждат и едната плахо проговори:
- Извинявайте, май не разбрахме за какво ни питате…
- Питах, пчелите ли изхранват такива хубави момичета?
- Ха-ха. Обратно е. Това ние отглеждаме хубавите, работни пчелички ?
- А кой тогава?
- Нас ли? Ха-ха. Имаме родители… българи. А вие от къде сте?
- От Македония.
- А нашите са от Странджа. Но ние вече тук сме родени.
- А тук къде обитавате?
- Щат Нови Уелс…градчето Берк е наблизо. Но ние живеем по чифлиците. Сме доста семейства: градинари, пчелари, земеделци…
- А може ли при вас да се присламчя ? Тук, в града хич не ми харесва.
- Хо! По-често знаем за забягването по градовете, а за провинцията за първи път чуваме. Някаква специалност фермерска имате ли ?
- Шофирам…електромонтьор съм работил…
- Това е добре, но ние нищо не решаваме. Трябва да поговорите с нашия шеф., - и едното момиче подава на Зоран визитката: « Michael Atanas Peycof…»
Ето, виждате ли онзи бокс с българско знаме? Там ще го намерите.
В бокса нямаше никой друг, освен възрастен, слаб мъж с ковбойска паралия и джинсов костюм, който струваше в Москва една месечна, а може и две, заплати. Майкл седеше зад бюрото и попълваше някаква бумага.
- Добър ви ден! Здрасти!
Майкл учудено повдига главата и посочва стола, на който Зоран трябваше да седне и въпросително се вренчва в очите му.
- Исках да попитам за наем на работа…
- За работа? Къде?
- При вас…в вашите места. Аз съм преселник от Македония, но в града не ми харесва да живея. Искам да се задомя някъде в провинцията и по възможност сред сънародниците…Чух вашите момичета да си говорят български, се разприказвах с тях и те ми дават вашата визитка.
- От Македония ли сте?,- фермерът, сякаш искаше нещо да добави, но се сдържа,
А каква специалност имате за работа в провинцията?
- Шофирам, но книжка тук не съм оформил…Работих и елетромонтьор на торговски кораб, ама документ също нямам…Учил съм още на родината.
- А от кои сте места?
Изведнъж, «Зоран» се угаде, че тъй банално се изложи със своята легенда и не знае нищо за своята «родина»…
Собственно, това не е толкова важно,- спасява положението умния фермер,-ще те видя, как се справяш с работата и там ще оправим нещата. Ето адресът и когато ще уйдиса, добре си дошъл.
Фермерът става и с това подсказва на Зоран, че е свободен.

Майкл Пейкоф

Майкл Петкоф, фермер от щата Нови Уелс не можеше да си намери място. Това, което се случи преди няколко минути е нещо неправдоподобно. През последното време на своя, шестдесет и кусур години, живот той безпрестанно береше кахър , че остарява и хем вече няма сила да хазаюва както преди, хем няма наследник. Да продаде стопанството също не е лесна работа. Няма сега такива хора, които да обичат земеделието. Това българите винаги копнеели за земя, защото от край време са земеделци, а другите народи и, още повече, тези, които навъдели Австралия, твърде нямат нито мерак, нито са мокаетни за този древен поминък. Ама и българите вече изгубват интереса към занаята, който ги създал.
И ето това момче, с този странен говор…
Майкл-Михаил заедно с родителите напуща България в края на 30-те години. Последната капка, преляла чашата на бащиното му търпение беше атентатът в църквата «Света Неделя» през 1925 година, извършен от коммунистите – терористи. Там под срутения купол на храма завинаги остават дядото и бабата на Мишо-големите почитатели на цар Борис III и Православието. Баща му, Атанас Пейков, български национал-патриот, земеделец-чифликчия в Трънско с цялата си душа мразеше и «земеделците» начало с откачения «социалист» Стамболийски и, още повече, комунистите. Той ясно си даваше сметка какво се случи в Русия и какви бели очакват България, ако «червената чума» я порази.
Атентатът в «Света Неделя» е грозното знамение на идните социални трусове, а гибелта на родителите от ръцете на червените изроди вбесява Атанас и стремежа да напусне клетата родина става неудържим. Изпъром той намисли да емигрират с семейството си в Америка, но и там започва «великата депресия» и тогава той се насочва към Австралия.
Тук, на края на света, Атанас пуща яки корени, успешно развива хазяйството си с двамата синове, Михаил и Асен. Обаче започва Световната война, синовете са мобилизовани за противостояние на японските милитаристи, и Асен загива в известната касапница на Пирл-Харбор.
След войната Мишо взима за булка една сънародничка Стана от близките чифлици и успешно продължи семейният занаят. Обаче господ не им дава син. Двете по-големите дъщери се изгубват в Мелбурн, а най-малката сега учи в медицински институт в Брисбен и, види се, че и тя ще остане там. А какво остава на него, Майкл Пейкоф ? Да се пресели към градските пенсионери ? Не. Това хич не е за неговата деятелна натура.
И сега този…той, явно не е македонец. Майкл редовно се сряща с македонските емигранти и добре им познава наречието.
- А защо тогава този младеж ме лъже? Странно.

Чифликът

Зоран се обявява на чифлика в най-напрегнатото време, когато започва събирането на реколтата на зеле, картофи, морков, дини. Всичките фермери остро се нуждаят за сезонна работна ръка и най-дефицитни са шофьорите и, особенно, поне елементарно грамотни, защото да си имаш работа с тарикатите оптови търговци е голямо изкуство, недостижимо за азиатските гастарбайтъри. Появяването на Зоран Цветковски в чифлика на Майкл Пейкоф е събитие сродно с пришествието на античен герой.
Още от първия ден и цял месец Зоран и Майкл практически не се виждат. Единият по цял ден е в къра или офиса, другият курсира с камиона от чифлика и до градчето с оптовата търговска фирма, където закупват селскостопанската стока. Няма време нито за формалното трудоустройство, нито за неформалните приказки. Разбира се, че опитния фермер не можеше да остави без надзор новия работник, но му беше достатъчно да проследи резултатите на първите рейсове със стоката, за да направи извод, че Господ по някаква причина иска да поправи съдбата на божия роб Майкл.
Изпъром Зоран изпълняваше саде шофьорско-експедиторски функции, но с времето, виждайки, че Майкл физически не успява да урежда работата на няколко десетки индуси, китайци, малайци и още какви не е «индейци», сам започва да им «флява в акъла» и от сутринта ги реди, разпределя по полетата, названачава бригадири, води табели. Заболялите откарва в болницата, на скандалджиите запушва устата…
Дойде ден, когато старият фермер разбира, че без Зоран никога нямаше да има толкова доход, като тази година. Комшиите саде цъкат с езиците и се чупят главите да разберат откъде се е взел този млад работник у Пейкоф и правят извод, че е някакъв роднина-емигрант.
Зеленчуците се се обрани, извезени, продадени и дойде времето за оран и Зоран спокойно сяда на трактора. Няколко урока, усвоени от Майкл, позволяват му да се справи и с тази работа.
От стаичката в една постройка до конюшнята, Зоран вече е преместен в къщата на стопанина и ката дзаран закусва заедно с чичо Майкл и неговата съпруга Стана. Нищо не може тъй да свързва хората като съвместния труд. Стана направо обикна работника като роден син. Имаше саде едно негласно табу: никога не се засяга темата за миналото на този чуден момък. А за чичото Майкл това явление беше като една детективна история с която той се интересуваше, както някой с кръстословици. И едната от неговите крачки в тази посока се прояви в това, че Майкл тайно записва на магнитофон тяхната беседа с Зоран и сетне се сряща с един познат професор-славист, поднасайки му записа с предложение да анализира речта на Зоран.
Изводът на професора шокира фермера: Зоран бил съветски шпион. Разбира се, професорът го казва на шега, но сериозно добавя, че такива словесни, български архаизми, смесени с русизми, може да има саде в Съветския Съюз, където преди двеста години имало голяма преселническа вълна в Северното Причерноморие.Професорът завери слисания Майкл, че този разговор остава само между тях.
След това знаменателно откритие, фермерът започва по-внимателно да наблюдава обноските на Зоран и му става ясно, защо Зоран винаги пие виските наведнъж, а не като той- на глътки. Обаче странен е този съветски шпион. Не да живее в Сидней или Канбера, където има нужна за шпионаж информация, а се досурнал в най-забутаната провинция. Сетне… тази неговата всестранна подготовка, умеятелност. Вижда се, че земеделския труд не му е чужд, а диалетната реч не може да бъде научена в друго място освен в естественна, българска среда. А къде ли е тази среда?
Следващото душевно потрясение стария фермер изпитва след зимната ваканция на дъщеря си, Емилия. Нищо чудно нямаше в това, че младото момиче с Зоран се сдружават, заедно прекарват времето, ходят заедно на гости и вечеринки. Обаче преди да замине в Брисбен, Эмилия учудва баща си с намерението да не остава в града и че й харесвало и тук.
Това беше повече от ясен намек: дъщеря му обикнала Зоран.

Zoran Tsvetkovsky
Дорде отгатката за тайната на Зоран си беше като детективна забава на, изпънения с подозрения, фермер, никакви фатални последствия тази «кръстословица» не носеше. Но когато започва явно да се набелязва, че Зоран може и приведен зет да стане, нещата кардинално се променят. Едното е фалшивите документи на някакъв си случаен работник и друго е брачната регистрация, имуществените отношения, завещанието и всякакви делови, данъчни взаимоотношения, възможните съдебни разбирателства с участие на тарикати юристи.
Без дълго да отлага, Майкл скришната прави копия на Зорановия паспорт и го изпраща в Перт с цел да проучи истината. Както той и предполагаше, отговорът беше лаконичен: в настоящия момент такъв човек в града не живее, а го напуснал преди две години. Но такъв отговор нищо не прояснява и трябваше да се продължи следствието. Майкл намира време, таман през зимното време, и пристига в Перт самолично. Пак се обръща в полицейския участък, оттам в градската мерия и, накрая, намира адреса, по който живеел Зоран Цветковски. Обаче това бил адрес, даван колкото да получи паспорт един югославские мигрант. Платил за услугата и получил паспорта, този емигрант никога повече не се е показвал. По думите на стопаните Зоран искал да се трудоустрои на риболовен траулер в Мелбурн. Последва визит на морската биржа в Мелбурн, където Майкл научава, че Зоран бил завербуван на една риболовна шхуна, която ще се завърне в пристанището след няколко дни. Обаче капитанът на шхуната бил новак и нищо не знае. Едва когато фермерът започва да разпитва моряците в пристанищния паб, става му известно, че въпросния югославски емигрант бил наркоман и заклан в Сингапур по времето на сбиването с местните наркотърговци.
Излизаше, че паспортът на Зоран бил откраднат и продаден.
Сближаването на Зоран и Емилия заяква дотолкова, че няколко пъти младия работник прекарва по цяла седмица на гости в Брисбен, а когато Эмилия успешно завършва медицинския институт, тя съобщава на родителите си, че нейното решение да се омъжи за Зоран е окончателно. Дорде родителите се освояват с новата реалност, Эмилия добавя, че сватбата ще се играе не в родния чифлик, а в поместието на нейната студенческа приятелка Лиз в предградието на Брисбен.
Майкл съгласно своите представи за ролята на сватбата помъчи да се намеси в организацията на това, най-важното в живота, мероприятие, но трябваше да отстъпи и да се смири с доводите на дъщеря си, че всичко сега се прави доста по-различно от едновремешните адети. А главната за себе си задача Емилия виждаше в това как да промени годеника и родителите, за да не изглеждат селяндурски сред шикозната публика, към която спадаше нейната приятелка и родителите й.
Какво свързваше провинциалката Эмилия и нейната богемна дружка Лиз оставаше за непосветените пълна тайна. Но родителите на Лиз, владелците на магазинна обущарска мрежа, искрено обикват Эмилия и често я даваха за пример да изхайтената дъщеря, когато те прекарваха ваканцията в тяхното имение. Когато родителите на Лиз научават за сгодяването на Эмилия, те тутакси й предлагат армаганът- сватбата да се играе у тях. Това хем няма да им струва много, хем има повод да се засветят в местната, светска хроника, хем тяхната Лиз малко да се замисли над своето нехайство и дай хрумне за вечния зов.
Эмилия с голям хазарт и мерак започва своята задумка за промяната на външния вид на своите близки хора. Най-тежкото беше да се преодолее бащинския инат. Майкл освен своя джинсов костюм нищо друго не признаваше и рядко кога е бивал на тържества и то, саде у все тавива като него фермерски семейства.
А сега се доведе да ходят по салони, да избират облекло, обуща и дори трябваше да купят небесен, моден кабриолет. Най-успешно тези преобразования минава Зоран, който с всяка измината фризьорска и визажистка акция право пред очите на възхитената годиница и учудените сватове се превръща в истински денди и писан, блондинисти хубавец, сред масата почернени, австралийски мелези.
Лека-полека и Майкл усвоява новата си «униформа», причьоска. По-сложно беше с май-тромавата Стана. Тя трябваше да се учи да ходи на висок ток, с тясна поля, доста разгърдена и с лятна паралия с фередже. Всичката тази суета, накрая, заприличаше на подготовка за някакъв карнавал: вълнителен и обещаващ щастливи изненади. Виждайки как се променят в очите един на друг, Пейкови с голямо въодушевление се готвят да не се изложат пред градските богаташи.
Съвместното сватбено творчество разтърсва и главния кахър на Майкл относно фалшивия паспорт на Зоран. Веднъж фермерът намира момент и повод да предложи на бъдещия зет да вземе фамилното име на жена си и с облегчение отбелязва, че Зоран, сякаш, чакал това предложение.

Зетът
И настъпи денят, когато семейството Пейкови, пременени и развълнувани, чакат пристигането на Лиз, която ще е главния «сталкер» към намислинето мероприятие. И тя пристига навремето-ярка, стилна и деловита, придружена още с две коли на техните с Эмилия студенчески приятели. Кортежът от шест коли с кабриолета в средата потегля към Брисбен. В тамошната мерия се провежда нужната церемония и Лиз повежда кортежа към Свято-Николския, православен събор, построен от руските емигранти и в който литургиите са провеждат на църковно-славянски език.Едно време руските преселница са били трети по количеството жители в Брисбен.
За първи път Пейкови прекрачват прага на христианския храм и остават много впечатлени от ритуала на венчаването и близкия им език.
Тази Лиз, изглежда, е много по-дълбока натура, отколкото я преценяват нейните родители. След венчавката маршрутът минава по брега на океана, за след обед да се завърше в една приказна местност, в която се намираше поместитето: голяма, белоснежна сграда в викториански стил на брега на затворена лагуна, посред която се люляше закотвена, голяма платноходна яхта.
Голямата поляна с подстриганата трева до зданието е обкръжена с природен ботанически резерват, поразяващ с екзотичното буйство и разнообразие на местната флора. Това си имаше и известни опасности, свързани с множеството змии, влечуги, отровни паяци, обитаващи тези места, но снобизмът на богаташите е по-силен и по границата на поляната, по дърветата са окачени разноцветни гирлянди, а просторната веранда на хазяйския дом е превърната в сцена, на която вече е натъкмена музикалната аппаратура. Около верандата в сянката на величествените еквалипти се разположени масите, на които вече тук-там насядали по-възрастните гости. По-младите с децата си обикалят потайностите на парка, плават на лодки из лагуната и чакат пристигането на сватбения караван.
Когато се чуват сигналите на кортежа, гостите правят жив коридор, по който бавно се движат колите. Лиз, Эмилия и Зоран, изправени в кабриолета, приветсват скъпите гости, а те ги засипват с цветя и конфети.
Стопаните великодушно посрящат младоженците, подчертавайки особенно уважение към родителите на Эмилия, които изглеждат далеч не такива провинциали, каквито би могли да бъдят. Особенно се открояваше Майкл с стройната си, младежка фигура, подчертавана с безукоризнено ушития, бежев костюм и тъмните модни очила на мъжественото, ковбойско лице. Копия на Данди-Крокодилът. И с това става мигновенно обект на всеобщото обсъждане и внимание и, особенно, на децата и жените.
Но основната част на тържеството започва по-късно, след почивката и спадането на първата летна горещина. След ритуалните сватбени речи, чествования, подаръци започват танците и импровизирания концерт, в който гостите изказват своите чувства и способности към музикалното, поетично и театрално изкуство. Когато дойде реда млаждоженикът да яви пред хората своята дарба, той направо изби рибата с изпълнението на «Момичето от Нагасаки» и тутакси попада под обстрел на местните хроникьори, фотографи и тележурналисти.
Погалян от всеобщото внимание и възхищение, Зоран май изгубва самоконтрола в тира, където сръбналите мъже, потомците на едновремешните британски затворници: бандити, грабители, убийци устрояват състезание по скорострелност и меткост. Тук за победител се набелязваше Майкл Пейков, тъстът на младоженика, но разгорещените сватбари започват да подкокоросват Майкл да се срази с зета си и да видят, кой в дома ще е хазяин.
Майкл без всякакво съмнение приема тази закана и Зоран е повикан на своеобразен дуел. Тази мъжкарска инициатива предизвиква цял фурор сред развеселелите се гости и те се струпват около тира.
Условието за дуелянтите беше просто: да стрелят със седмозареден винчестер по пробягващото «кенгуру», на който е закрепен плакат-мишена. Резултатът на двубоя беше за Майкл «гибелни». Зетът му успява да изстреля всичките патрони и точно в «ябълката» на мишената, а тъстът порязява «кенгуруто» саде с пет патрона и само с два в «ябълката».
Славата на Зоран още по-порасва, а тъстът хем хич не беше окахърен от загубата на състезанието с зета си, хем още веднъж се убеждава, че си има работа със «съветски шпион».

Сватбата

Такава сватба в Анучино никога не имало и няма да има. Не е шега работа: сценарият е написан и мистерията е изиграна от цяла група дипломници от театралното отделение на института на искуствата. Това изглеждаше като една композиция от народни елементи и съветски, граждански форми на масовото мероприятие, участничките на което отколе изгубили всякакви връзки с едновремешните адети и, още повече, сред потомците на преселници от западните краища. Нямаше и венчаване, защото в приморските села няма църкви и попове, нямаше и сватове. Сашовата страна беше представена от приятелите му от английската група, бъдещите работници на търговския флот, която носеше червения байряк. А страната на булката беше цялото й родно село и нейната студентска група с белия пешкир. След регистрацията в селсъвета и двата отбора сватбари тръгват към къщата на невестата, събирайки по пътя цялото активно население, за накрая тази процесия да прилича на първомайска демонстрация. До разстворените порти младоженците и гостите са посрещнати от родителите и близките роднини на Оля: трите й сестри с мъжете си и един бюлюк деца. Тук студентите разиграват адетът на признаването на новото семейство: една смесеца от руски, украински обичаи с добавлението на българския, когато младженците захапват една голяма, червена ябълка.
Сетне «манифестантите» се настаняват по дългите маси, направени под специален сайван за този тържествен момент. Големите паници с изюбрятина, червена риба и хайвер, трепанги и всякакви милинки, салати, изпекани прасенца, тукашно усурийско грозде, дини и, незаменимите за самогонката, солените грузди, рыжики, лисички обкръжаваха високите, трилитрови бутели с самогон, който се пиеше със стакани, както в Бесарабия пият вино.
На челното място с младоженците насядоха трите сестри с мъжете си и ролите на кума и кумата изпълняват най-възрастните от тях. За музиканти са пазарени група от Арсеньев и именно от Дома на културата, в който е разпределена Оля.
Игорь Николяевич, явно смутен хем от тези сложни и непознати церемонии и толкова сватбари, хем от необичайното положение, когато тържеството е ръководено без най-малка негова намеса. Той седеше с лъскаво, сияеще лице, макар и закован в непривичното облекло с бяла, найлонова риза, вратовръзка, напоминаваща връвта на бесилото, с костюм от кремплен, най-престижния материал, докарван от моряците. Лидия Петровна също прекарваше най- щастливите мигове на живота: всичките й деца са задомени, здрави и днес са събрани заедно. Внуците заедно с тукашнате дечерлуга с радостни викове тичат покрай сватбарския лагер, се промушват под масите, за тук - там да ги смушне някой пийнал чичко. Времето е чудесно-началото на септември, с което много прилича на бесарабската есен. Малката й дъщеря, днескашната булка и зетя й са писани красавци. Едно майчинско, сърдечно умиление и щастие на една селска, природна душа.
Сашо, като един от главните персонажи, събирайки цялата си воля в юмрука, нито на миг не дава вид, какво има на сърцето, на сърцето и душата, и че това е само още един спектакъл, в който той играе заради Оля. За нея обаче беше по-лесно да играе ролята си – нали на това я учили в института и сега тя е специалист по тази работа: да гради един театрален свят, в който има всякакви горещи страсти, изчезнали в това, регламентирано битие. Единственото беше естествено, че те се обичат с Сергей и не е тяхната вина, че сегашният живот е нещо по-сложно, отколкото малко преди в затворения, патриархален бит. За новият живот още няма съответна форма за съружество ли, сдружение ли, и не остава друго, като да караме по стария коловоз.
Затова пък, когато настъпи момента за импровизиран концерт на всички желаещи, а те са
доста много, младоженекът Сергей си дава душа с цяла песенна програма и сватбата тутакси се преобръща в танцевална вечер, които Есенин правеше в московския ресторан «Загородный». Музикантите от Арсеньев очакваха от владивостокци обяснимо музикално образование и умение, но чак такова…Покорени от харизмата и изпълнителното майсторство на младоженика, арсеньевци само ловят знаците на Сергей и тутакси наиграват нужните мелодии. Всичко започва от «Черемшина», преминават към одески шансон, а сетне и български песни, за да стигнат към англоезичните, световни шлагери. А сетне и «Белый вальс», «Ах, свадьба пела и плясала» дорде сватбарите, напуснали масите не стават една, еднородна, ликуваща тълпа, покорена от този, незвестно от къде паднал, магьосник.
Въпреки общоприетото правило за първата брачна нощ, Сергей и Оля изчезват от очите на гуляджиите, за да посрещнат възходът на слънцето на брега на тукашната рекичка Даубихе.

Последните дни

Подир сватбата Оля постъпва на работа в Арсеньевския Дом на културата съгласно разпределението, а Сашо остава във Владивосток, където продължава усвояването на английския език и професията на електрик. И в едното и в другото той успява и напредва: сега той вече разбира текстовете на английските музикални групи и певци, някои от техните хитове изпълнява пред своите колеги и дори се опитва да съчинява песнички на английски. Като електромонтьор, той все по-често практикува в дока и на различни рибарски корабчета, на които го пазаруват да проверява или сменя електрооборудованието. Той вече се знае с многото капитани, боцмани и повари, понеже най-често си има работа кухненски плити, хладилници и резачки.
В петък Сашо обикновенно заминава за Арсеньев и двата почивни дни прекарва със своята законна супруга. Тогава те излизат извън градчето и бродят из тайгата. Таман му дойде времето за реколтата на кедровите орехи. Техните шишарки и самите орехите са два-три пъти по-големи от сибирските. Нейде намират някакво живописно място, правят си чай от лимонник и се предават на мълчаливото щастие, достъпно само за влюбените сърца. Никакви далечни планове младите съпрузи не градят, но надяватся техния съоз да е по-дълъг. Късно вечерта те се прибират в общежитието, където Оля живее с две момичета, работнички на вертолетния завод. Но те са от близките села и се ходят на гости при родителите. Но хубавата усурийска есен един ден се сменя с също хубавата зима: слънчева, снежна и студена. Оля вече се тъкмеше за майчинство, когато дойде очакваната бела.
През една късна ноембрийска вечер, когато Сашо се завръщаше от работата в дока, той още отдалеч забелязва, че прозорецът на неговата квартира свети. Това никак не можеше да е Оля и, значи, това е, най-вероятно, Рашид и му носи съдбоносен хабер.
Че рано или късно това ще се случи, Сашо разбираше и донякъде беше се примирил с неизбежното. Но все пак, е друго, когато този час пробие.
Рашид седеше на кухнята пред, разгънатия на масата, вестник «Советское Приморье».
-Наконец-то, - Рашид става, прави насреща няколко крачки, прегръща Сашо, но има нещо предупредително в неговото поведение.
- На этот раз, Саша, всё обстоит совсем, если честно, хреново. Полковника, который тебя крышевал, вынудили уйти в отставку. Тебе пытаются пришить соучастие в укрывательстве преступника. Это постарался тип, который должен был контролировать тебя в Иркутской области и которого ты обвёл вокруг пальца. Если тебя захомутают и напаяют срок, то в зоне тебя уже ждут и сразу же замочат…
Наш командир подписал приказ об осенней демобилизации, но поставит число следующего дня, после твоего отбытия.
- Отбытия? Куда это?
- В Австралию.
- Ты не шутишь?
- Совсем нет. Твой покровитель всё давно продумал и подготовил.
Рашид бръква в пазвата на кителя и подаде на омърлушения «Музикант» плик, от който Сашо вади паспорт и двеста долара.
- Твоя задача в кратчайший срок попасть на сухогруз «Аскольд», а в порту Перт ты должен…
- Сбежать
- Да. И дороги назад для тебя не будет.
Сашо инстинктивно разкри паспорта: « Zoran Tsvetkovski Western Australian state Pert city…»
- Балканские имя и фамилия
- Да. Македонские. В этом году наблюдалась эмиграция большой группы югославов. В этом штате им продали по дешёвке в собственность какие-то болота и югославы собираются их осушить и заниматься на них земледелием. Поскольку процесс оформления гражданства и всяких имущественных бумаг идёт долго, то тебе удастся в это общество каким-либо образом встроиться, если что.
- А почему сухогруз «Аскольд» ?
- Не знаю. Тебе какая разница? Видимо, был уговор с капитаном…Но тебе надо продумать, как пронести и где хранить паспорт и деньги. На всех судах загранплавания есть помощник капитана, задача которого следить за моряками и у него среди них имеются стукачи.
Я буду у тебя до последней минуты. Как только ты отплывёшь, выйдет приказ о дембеле. За тобой тут же явятся особисты.
- А ты?
- Я тоже прохожу по приказу и улетаю в свой солнечный Таджикистан.
- Счастливый.
- Не совсем. Я надеялся пригласить тебя в гости…на «крышу мира». А получилось, что прощаюсь с тобой навсегда.
- Да-а. Но пока у меня в голове всё это совсем не укладывается.

Изгнанието

Когато Сергей Смирнов намери капитана на балкера «Аскольд» Валерий Иванович Лопатин, един хубав, едър белорус и го запита не ли му трябва в екипа електромонтьор, капитанът без да отговаря, го отведе по настрана от канторските врати.
- С документами електрика у тебя всё в порядке?
- Да
- Хорошо. Один из наших, как раз в очередном запое. Надоело с ним цацкаться. Приходи завтра на испытание. Если одобрят, через два дня снимаемся.
Изпитът правеше един възрастен, болнав електромеханик. Той поразпита Сергей за туй-онуй, предложи да смени датчика за пожарната сигнализация, да подобри режима на гидрофора и остана доволен от Сашовата кадърност. Сетне той му посочи най-сложните за демонтаж на електроуредите места в машинното отделение и доложи на капитана, че Сергей Смирнов може да е приет.
Балкерът «Аскольд» следваше за Северна Корея, където ще е натоварен с азотни удобрения и оттам поема курс за Австралия. Това е двупалубен кораб с екипаж 32 човека, разместен по каютите по 6 човека. Нямаше никаква възможност нещо да къташ и никой да не го види или набара.
Сергей Смирнов с голям риск, приравняван към смертоносния, за тайник използва кутията, в която държеше тестера и всякъкви детектори, със които електрика не се раздяла. Помощникът на капитана, когото моряците споменават саде с псувни и прякора «самоед», защото е представител на едно племе от северните народи, е един лемов и коварен дебеланко, преместен от военен крейсер, където служеше като политрук, по причината на изгубената физическа форма пред стройните млади моряци и офицери.
Уязвеното чувство за непълноценност този вреден и лош човек компенсираше с изострената подозрителност и омраза към непокорните. Към тях спадат тези, които се отказват да «сътрудничат» с него, правейки доноси, избягват утренните часове с политинформация или откровенно дремят на тях. Самоедът водеше специална картотека с «досиета» на всеки член на екипажа и ги попълваше с новите доноси на «стукачите».
Когато кораба се завръщаше във Владивосток, митничарите по наводка на Самоеда точно знаят къде и какво да търсят. Обикновенно това е «контрабанда», състояща от дребен ширпотреб, купуван с оскъдната «валютна заплата» по лавките на морските пристанища. По тях имаше специални «бутики» за съветските моряци, които за кратко време пуснати на брега, бързат да се отоварват и с този «дефицит» да оправдаят пред очите на роднините своето многомесечно отсътствие. С такова взаимоизгодно сътрудничество с митничарите Самоедът избягваше уволнението. А иначе капитанът Лопатин тъй мразеше своя помощник, че му забраняваше да се мярка пред очите му.
Сергей с всичките си сили се стараеше с нищо да не бъде отличен от другите колеги и спазваше всичките писани и неписани правила на вътрешния живот на този подневолен колектив. Обаче един случай разваля всичкото му старание. Веднъж в едното от трюмните помещения се случва пожар, причинен от вехтата електропроводка, която гореше и пръскаше искри. Вдига се голяма врява, която стига до ушите на Самоеда. Той бърза да се навре в станалата беля, започва да кряска, да вика моряците да не стоят гаче овци, а да гасят пожара с вода. Кой знае с какво щеше да се завърше изпълнението на неговите чудовещни заповеди, да не беше се явил Сергей. Той вече беше облечен със специален защитни комбинизон, шлем и започна да избутва всичките дзяпачи от трюма, обяснявайки с висок глас, че използването на водата е недопустимо и смъртелно. Целият «авторитет» на Самоеда беше безцеремонно разтъпкан от този самонадеен електромонтьор, който си позволи да командова и да науква помощника на капитана поради неговата безграмотност.
Сергей сръчно и наскоро гаси пожара със специална пяна, възстановява проводката. А това неговото умение поражда зверинна злоба в душата на Самоеда.

Забягването
Една седмица балкарът «Аскольд» е натоварван с азотен тор в северокорейското пристанище Чхонджин. Никаква механизация тук нямаше. Безкрайна вереница от дрипави мъже и жени се проточваше от дъсчените складове до трюмовете. Торът го носеха с чували.
Екипажът на «Аскольд» на пристанището не стъпваше и нямаше затова никаква нужда. Освен складовете и няколко фабрични, почерняли сгради нищо на брега не се виждаше, а наличието на валута за всеки е шанс да е затворен. Но Сергей разбираше, че и в другите пристанища: Сингапур или Индонезия, Австралия също няма да го пуснат. Обикновенно, помощникът на капитана дава разрешително на група от три човека, един от които е страши и отговаря за поведението на колегите и е проверен човек от Самоеда. Но даже по някакво чудо Сергей да получи разрешение, то бягството си той подлага на тежко наказание старшия на групата и това според него е аморално.
Сергей си чупеше главата, как да се измъкне от тази клопка и нищо свестно на акъла не му идваше.
Балкарът вече се промъква през Индонезия и остават броени дни да стигнат Австралия. Сергей е в отчаяние.
И ето веднъж го викат в капитанската рубка, което никога по –рано не се случвало. Той си има свой началник и да ходи до капитана нямаше никаква нужда. Когато Сергей пита разрешение и влиза, там освен Лопатин никой нямаше. Капитанът заключва вратата и подбутва сергей към масата, на която е простряна голяма карта с всякакви цветни линии, стрелки, надписи.
- Смотри. Мы движемся вот по этому красному маршруту к Сиднею. Но тебе туда не надо. Всё- равно, Самоед тебя не выпустит , мы долго будем стоять на рейде и там везде шныряет береговая охрана. Самое верное место, куда тебе следует выбраться, это вот здесь, на севере, в Коралловом море. Тут только рыбацкие посёлки и сейчас, летом они превращаются к курортные пляжи для любителей острых ощущений. Но попасть сюда можно только вот с этим течением, идущим вдоль берега. Через два дня мы будем это течение пересекать и ночью ты в него спрыгнешь.
- Спрыгнуть в море?!
- Не трусь. Акулы здесь бывают редко, но и выхода у тебя нет. Вот, здесь хранится гидрокостюм. В него удобно будет запрятать паспорт с деньгами. Около полуночи тебя вызовет дневальный, чтобы отремонтировать габаритный фонарь на правом борту. Там же будет висеть спасательный круг. Но сначала заходишь сюда, в рубку и одеваешь гидрокостюм…Ты всё понял?
- Так точно, товарищ капитан.
Обаче целият план започна да се разваля вече на другия ден. От южната, полярната страна се задават черни, рошави облаци, задухва силен вятър и започва щорма. На следващия ден той малко се поутиши, но беше страшно да се хвърляш в тази разбунтувана, водна и пенлива пучина .
В уречения час в каютата влиза дневалния и «буди» електромонтьора тъй, за да чуят и другите, че трябвало срочно да се оправи сигналния фар. Сергей прихваща, вече приготвения плик и бърза да напусне каютата. В капитанската рубка, освен дневалния, нямаше никой. Той помага на Сергей да нахлузи гидрокостюма, защото палубата от дясната страна я заливат врълитащите вълни.
Когато Сергей се промъкна на нужното място, колкото да е спецназовец и голям юнак, той изпада в паника. Едното е да виждаш вълните през белия ден и в Черно море и друго е през ноща в океана. Все едно, че се стягаш в пресподнята. Дълго време електромонтьора, с омекнали от страх, крака стоеше до оградителната мрежа, здраво захванал спасителния кръг и съжеляваше , че е атеист и не знае никаква молитва.
В един момент разсъдъкът му се замътнява и Сергей се хвърля в бездната от десетметровата височина…и несполучливо. Поредния воден вал се тъкмеше да размаже некадърния гмуркач по борта на балкера. Но верховното, морско божество е снисходително в този момент и Сергей префуча покрай кормата, за да се изгуби в мрака.

Австралия

Измъченият от нощния двубой с морската стихия, Сергей наближаваше брега, но вълните са толкова високи и грамадни и с такъв рев се сгромолясват по кораловите, безформени нагромождения, че освен смъртта нищо друго там не го очакваше. Но и в водата страшно: той забелязва време от време перките на акули и, сигурно, гидрокостюма донякъде го спасяваше да не е надушкан от тях. Трябваше още почти цял ден да бере страх и да се отдава на течението, дорде то не зави на запад, обикаляйки най северния нос на австралийския континент и да не изнесе нещстния плувец на подветрената страна на полуострова.
Вече се смрачаваше и брегът изглеждаше пустинен. Но ето Сергей стъпва с вцепенените крака на «зеления континент» и рухва от изнемождение.
Събуждат го чайките със своите пронзителни писъци. Изпъром «робинзонът» вижда тъмно-синьото небе и сетне се мъчи да осъзнае случилото се. След малко той се свестява, съблича гидрокостюма, отбелязвайки, че плика с паспорта и парите е сух. Това му дава кураж и той започва да шава, както бил научен в специалния полк. Гидрокостюмът е засипан с камъни и пясък. По брега тук-там вече се задават по-откачените плажници, търсещи по-диви места в това ранно време. Сергей с фланелката и плувките с нищо не се различава от тези неканени гости. Той бавно се движи къи далечните, пъстроцветни къщички, от които пристигат плажниците. Мъчи се да разбере нещо от случайно чутите реплики и с досадност обнаружава, че почти нищо не разбира.. Обаче това не е кой знае какъв е кусур в тези места, където през сезона се събират хора от цялата планета, освен тези, от соцлагерите.
Ето, той стига до първите търговски павилиони и в един от тях си купува шорти, сандали, тъмни очила и бейсболна кепка. И едвам сега той се угажда, че е страшно гладен и побърза да се насити.
Сидней

И еднам сега, когато гладът отстъпи, а Сашо се поразгледа и видя всякъкви предупредителни надписи той разбира, че по чудо останал, изобщо жив, защото тук е било единственното място в света, където се въдели крокодили в солената, морска вода и, сигурно, благодарение на щорма избягнал участта да стане жертва на влечугите. Плажниците се къпиха в специално оградени с телена мрежа волиери, около които се влачеха страшните чудовища. Но нали има джаснати туристи, можеше и от това да се печели. С тукашният английски език не беше лесно да свикнеш, но с търговците, свикнали да се нагаждат към купувачите, Сашо се разбираше. Обаче той няма какво да търсе в тези малолюдни и опасни места. Още няколко дни и парите ще се свършат. Никаква работа тук нямаше и трябваше да се премести в голям град и най-големия от тях е Сидней. Никакво друго съобщение, освен частните превози нямаше и Сашо тръгва автостопом.
Постепенно, с предвижването на юг, се меняваше и климата, и природните изгледи. Влажната, тропическа горещина на севера се сменя с напълно търпима, лятна температура по пътя по обширната, цветуща долина и по която течеше единствената на континента непресъхваща река Мурей.
По-късно на горизонта се извисяват върховете на Австралийските Алпи и зад тях се открива безкрйният, океански простор и панорамата на прочутия порт. Последният транспорт, с който Сашо стига до Сидней е камион, следващ таман към
Пристанището, където трябваше да очаква на опашката до сутринта. Шофьорът великодушно позволи на Сашо да пренощува в кабината му.
На другият ден Сашо намира трудовата биржа, където имаше хамалска работа, но нямаше къде да спи. От случайните събеседници научава, че имало частна гостилница за строителни работници,.ако те вземат на работа. Сашо обикаля околните стройки и в едно място го взимат временно, като чистач, а през една седмица таман навремето получава първата седмична заплата и си позволи малко да се поразходи по града, който му напоминаваше Владивосток. Най-впечатляващото в Сидней е новопостроената сграда на Оперния театър, станала символ на града.
В гостилницата той нощува с двама индуси, но с тях почти не се виждат, понеже са в различни смени и дълго време освен прашните етажи, по които Сашо смиташе и изнасяше строителния боклук, той нищо не виждаше, а съзнанието му отказваше да прави някакви аналитически построения на своето незвидно положение. Това е едно иррационално несвястно бдение, подобно на постояннен махмурлук.
Нямаше също и никакви хора, с които би можел да размени дума, а до края на временната работа оставаше поледната седмица. В неделя, преди нея, Сашо се настанява с вестника в близкия градски парк. Недалеч от него на естрадата няколко музиканти без всякъкво вдохновение тананикаха и дрънкаха нещо минорно и фалшиво. В един момент те млъкват, слизат от сцената и започват да закусват и пият бира.
Неизвестно какво бъзикна Сашо да им предложи докато музикантите закусват, той да посвири на, скучащите по пейките и пътеките, хора. Ръководителят на групата, един рошав, черен малаец безучастно му маха с ръката в знак на съгласие, а едно младо момче поиска да думти на тъпаните, акомпанирайки на Сашо.
Изпъром Сашо изпълнява Yesteday,Girl, сетне Eleanor Rigby и с това привлече вниманието на многото туристи. После той минава на одески шансон и всякакви шлягери, с които събра около сцената цяла тълпа дзяпачи. Става по-весело и когато музикантите се връщат на сцената, те безропотно оставят Сашо да солира.
Групата са били музиканти към местната префектура на Сидней и ката неделя ансамбъла е задължен да свири в приморския парк, а през другите дни те печелят в ресторанта «Коала» и ако Зоран има интерес, може да бъде приет стига да се яви на преглед. Ако издържи изпита, ще може да се намери стая под наем.
Сашо реши да не рискува, отработи договорния срок на стройката, получи обещаната заплата и тогава отново се яви в парка при музикантите, а през два дни пред директора на ресторанта. Беше прието решение да го вземат с изпитателен срок на един месец, а малаеца намира на Зоран стаичка в един, от близките до парка, дом, изграден в колониален стил, но с мансардни надстройки в вид на килии, сдавани под наем.
Първите дни на новото място Зоран Цветковски старателно усвояваше репертуара на новите колеги и в това нямаше големи сложности, защото посетителите на ресторанта са основно пристанищна, космополитна публика: моряци, търговци, туристи – сиреч потребители на масовата, англоезична култура.
Лека-полека Зоран придобива позиции на един от тримата солисти и е приет в щата с доста прилична заплата.
Обаче еднообразния живот и одиночеството извън ресторанта пак започват да чевъркат душата на бесарабеца, захвърлен на краят на света в най-буквален смисъл на думата. Тукашното смесване на раси, езици, адети донякъде го учудваше, но сетне започва да го дразне отсътствието на разумен консерватизъм, обстойност и предсказуемост. А тук дори по града ходят боси и разголени, без всякакви намеци на социално положение, културна или национална идентичност. Дори тукашния английски език, колкото и сам по себе си е пародия на своите латински корени е съвсем опростен до жаркон.



Момичето от Нагасаки

Но веднъж, когато музикантите прекъсват своято представление,за да закусят и изпият по едно кафе, в гримьорната влиза келнерката, носеща поръчената закуска. Още от вратата тя грабва погледа на Зоран и колкото се намираше тук, разливайки кафето и раздавайки съндвичите, Зоран се пулеше в нея с дзяпната уста. Никога през живота си той не виждал такова крехко и учудващо женственно, грациозно създание и с дръпнати очи, излъчващи магичската тайна на азиатската душа.
Дорде келнерката се въртеше сред музикантите, Зоран нито кафето побарна, нито шавна.
Това чудесно създание била тукашната келнерка, японката Акеми, която обикновенно работи в дневната смена, но днес подменява колежката си.
През следващите вечери Зоран никъде не вижда загадочната японка, но нейният образ дотолкова се загмезди в главата му и душата, че трябваше нещо да направи, за да се облегчи. Понеже повече не я вижда, Зоран неволно гради един идеален образ, свойственото за поетичните натури. Лека-полека, изпъром изникват нужните думички, а сетне в възпаленото съзнание зазвучава и музиката.
Толкова са малки нейни гърди
И алените устни, са алени кат маки
Капитанът заминава надалеч,
Обичайки момиче от Нагасаки.
Няколко дни зоран превежда текста на английски и скришната гаиграва мелодията:
She's got so small breasts,
And lips, lips as red as poppies...
Captain starts a long way out,
Leaving the girl from Nagasaki.
Не знаеше струва ли да се споделя с колегите и не е ли твърде интимна песен. Обаче всичко се разреши по най-естествен начин. Полредният път, когато музикантите се настаняват на сцената, зоран вижда, че тази вечер Акеми е в залата. През известно време, когато дойде реда да е солист Зоран, той неочаквано, и за музикантите и за посетителите на ресторанта се обръща към тях с встъпителна, кратка реч. За първи път той го прави това на английски и с характерен акцент. Това предизвика оживление в залата, а Акеми, принимаваща заказа, неволно забравя за клиентите си.
- Скъпи приятели! Днес ще си позволя да изпея една песничка, специално написана и посвещавана на нашата колега, келнерката Акеми.
Първите акорди и няколко минута звучат само от китарата на Зоран, но с всяка измината нататък мелодията се обогатява с нововстъпващите инструменти, за накрая, саксофонът да разтрепери и най- закоравелите сърца.
Става нещо невъобразимо за ресторанната публика. Хората, станали от масата, плескат ръце с одобрителни посвирквания ивъзклицания. Но Зоран виждаше саде Акеми, напълно забравила своите професионални задължения. Тя ококорена, доколкото й позволяват природните тесни очи, стоеше слисана и онемяла. Сетне тя, явно подбутвана от колежките си, трогателно прегръща Зоран, го благодари и го моли да пее на бис, което е горещо поддържано от въторжената публика.
През тази вечер се ражда хем песента, хем любовта. Двегодишното въздържание на младия, здрав ерген изведнъж избуява с съкрушителна сила. Нямаше никакъв шанс Акеми да устои пред този еротичен напор, а тя хем нямаше нищо против, хем имаше голям опит на рестранна «гейша». Вече същата нощ те прекарват в апартамента на Акеми, без да склопят очи. Ама и следващите нощи повече приличат на светопредставление, дорде до директора на ресторанта не стигат слухоете, че едната от многото негови «наложници» се подвела с новоприетия музикант Зоран Цветковски. Не, че директорът ревнуваше. Този китайски, възрастен еротоман си имаше цял гарем кадъни от всичките раси и възрасти. Но новината за любовната връзка на Акеми е съпровождана с хвалебните епитети в адрес на музиканта, а това е явно на полза за бизнеса му. И Зоран Цветковски получава възможност да има свой индивидуален репертуар и двойно по голяма заплата.

Ликвидацията на еничарския корпус – „dura necessitas“

Периодът между 1808-1826 г. е лебедовата песен на еничарския корпус. Макар и с методите на самовластен източен деспот, Махмуд II (1808-1839) налага постепенно волята си над непримиримите бойци от корпуса и подготвя своя окончателен удар. След смъртта на Алемдар Мустафа Паша везирският пост е твърде неустойчив и за 18 години (до 1826 г.) той е заеман последователно от 13 души. Мехмед Селим Паша (1824-1828) е човекът, който поема заедно със султана риска за ликвидирането на еничарството. Събитията до „вдигането на казаните“, както някои специалисти определят унищожаването на оджака, в хронологичен план изглеждат по-долу така. След примирието с Русия (март 1809 г.) Махмуд II започва да подготвя внимателно своя план, за да се справи с вътрешната опозиция. Султанът отдавна е осъзнал факта, че възстановяването на стабилността и целостта на политическата власт е свързано с отстраняването на еничарския корпус на всяка цена. „На всяка цена“ в политическия език буквално означава чрез убийство или за случая трябва да употребим по подходящо определение – примерно чистка. На историческата наука изглежда неправдоподобно и дори невъзможно една институция да бъде изкоренена чрез отрова и нож, но за ликвидацията на еничарския корпус е валидно единствено римското правило „Dura necessitas“ – т. е. жестока необходимост. Еничарите са идеална мишена за този вълчи закон: те не само не се вписвали в нормите на късния османски феодализъм, но са и стратегически опасни. Исторически извадимо, еничарството окончателно започва да заглъхва като самостоятелен компонент на анархията и закономерно изчезва от сцената при по-значимите военни и административни реформи в Османска Турция.
физическото сломяване на еничарската опозиция става чрез масово клане през 1826 г. Преди това централната власт предприема редица стъпки за умиротворяване и нормализиране на цялостния вътрешен живот на империята. Известията за еничарски безредици през периода 1810-1826 г. са твърде оскъдни, но все пак той е „оцветен“ с някои техни прояви. В документите от това време често се подчертава, че техният основен „поминък“ и пера за забогатяване са лихварството, грабежите и проституцията. Като тартори на подземния свят се откроявали Джанбаз Кюрд Юсуф и Хабиб Одабашъ – имена, които били символ на безгранична жестокост и които предизвиквали паника и страх сред масите. Именно те, заедно с кетхюдата Мустафа ага, стояли в основата на поредния комплот срещу султана. Но владетелят ги изпреварва и им дава да разберат, че песента им вече е изпята.
Последните еничари се подвизават, ако може да се нарече така, по кафенетата и механите и се занимават най-вече със сводничество и рекет. Главен декор по стените на въпросните увеселителни заведения са били многобройните закачени кафези с пойни птички, най-вече канарчета. В много квартали и махали като Юскюдар, Галата, Каракьой, Топхане, Салъпазаръ, Ункапъ, Тахтакале, Йемиш Искелеси и Бахчекапусу гъмжало ден и нощ от еничари, а в късните часове само луд човек можел да припари там. Нямало никаква гаранция за живота на хората в тези носещи се с лоша слава места, а в жандармерийските сводки често се споменавало за ограбени, насилени и убити. Особено опасен бил един район в Бахчекапусу, наричан „Мелек Гирмез Сокагъ“ (нещо като „Улица на ангелите“), но не за ангелите, дори за дявола било опасно там. За да изкарат по някой грош, еничарите често превозвали с лодките си хора от пристана до отсрещния бряг, но само един господ знае колко девойки са били отвлечени и продадени в публичните домове и по островите за сексуални робини и слугини.
През 1826 г. Махмуд II решава да реализира плана си и пристъпва към унищожението на корпуса. Този исторически момент се отбелязва в османските анали още като „Вак’аи Хайрие“ („Денят на благополучието“). И за предубедения било ясно, че за еничарите има само едно-единствено решение и това е силата на огъня, топовете, куршумите и сабята. Решаваща роля за ликвидацията на оджака изиграва новият армейски корпус по западен образец, който е толкова отричан и мразен от еничарите. „Тези воини, пръкнали от девширмето, са истинска болест – споделя със своя велик везир султанът. – Здравите сили трябва да се намесят тук, както човек се намесва, за да излекува едно болно дете и да го приучи как да ходи. Трябва да се въведе дисциплина и ред в държавата, трябва ни нов аскер по френски образец.“ Садръазамът Мехмед Селим Паша напълно подкрепя действията на своя владетел и призовава „да се стиснат за гърлото фалшивите приятели на държавата“.
Често в хрониките, посветени на ликвидацията на корпуса, се казва, че султанът събрал еничарите на Хиподрума, където те били избити от новосформираната войска. Но това не е точно така, операцията по изкореняването на оджака е била добре премерена и осъществена. Изтъкнатият английски учен и писател Годфри Гудуин (между другото, преподавател в Босфорския университет в Истанбул от 1957 до 1968 г.) дава интересни сведения за тези буреносни за империята събития. Той посочва, че зад султана срещу еничарите се опълчил и столичният плебс и еснафът, които също били пропищели от безчинствата им. Близо 500-годишното господство на еничарската каста било поставено на карта. Войната през 1822 г. в Пелопонес (Морея) показала, че воините рекрути не са боеспособни и са под всякаква критика, що се отнася до определението армия.
Реформата на войската започва поетапно, като се търсят обективни причини за намаляване членовете на оджака. На първо време в пенсия били изпратени по-старите войници и ранените във войните – така броят им бил намален почти наполовина. Но хората, на които можел да разчита султанът за по-мащабни действия, се брояли на пръсти. Везирите били възрастни, инертни и безидейни. Изключение от тази тенденция е бил само садръазамът Селим Паша, който бил достатъчно амбициозен, човек, натрупал немалък негативизъм спрямо еничарите, един от малкото сановници, на които воините от корпуса не успели да вземат страха. Пашата все пак успял да намери човек, на когото можел да разчита – Ага Хюсеин Паша – командир на калетата в Богазичи (Златния рог). Агата познавал из основи корпуса и могъл да предвиди кой може да бъде „троянски кон“ отвътре. Благодарение на авторитета си той успял да привлече на своя страна сериозни и мислещи хора като еничарския кетхюда Хасан ага и началника на снабдяването Ибрахим ага.
Зелена светлина за по-активни действия дава свиканият от Мехмед Паша Диван на 25 май 1826 г., което, разбира се, става по внушение на султана. По изключение за място на това събиране е определен конакът на шейхюлисляма. На съвещанието, което е било тайна за мнозина, са поканени най-доверените хора. На следващото съвещание на 28 май садръазамът отново свиква отговорните фактори, в т. ч. висшия команден състав, улемата, чиновници от хазната и командирите на някои военни подразделения, които са подготвяни и набирани по западен модел. Тук са и най-важните еничарски аги. Мехмед Паша, без да губи време, започва словесна атака срещу еничарите и присъстващите им тук аги, като подчертава, че те са главният виновник за нестабилното положение и военните неуспехи на империята. Накрая той размахва нарочно ирадето (указа) на султана и го дава за прочит на един от кятипите си. В ирадето точка по точка са посочени предстоящите мерки, в които първо място заема преустройството на армията и отмяната на еничарския корпус. Във възванието на султана се посочва, че новата войска ще бъде възпитавана по канона на ортодоксията, а бекташийският суфийски орден, който е патрон на корпуса и който е пуснал корени с идеите си в него, ще бъде забранен. В края на мероприятието шейхюлислямът прочита и своя фетва, в която корпусът е заклеймен като вреден и опасен не само за държавата, но и за чистотата на духовното дело и ръководните му институции. След всичко това следва покана към присъстващите да уважат препоръката на височайшия господар и да положат своя подпис под него.
Въпросното ираде дава ход, от друга страна, на по-бързото набиране и сформиране на султанската армия, като за неин командир е избран силовият министър и началник на митницата Ибрахим Сеид ефенди. Първият набор се състои от 5000 души, които са облечени в нови униформи .Тяхното обучение се провежда в Кягътхане и други отдалечени от града местности. Голяма част от тези войници са въоръжени с модерно стрелково оръжие, в т.ч. и с артилерийски топове последен модел.
Но какво правят по същото време еничарите в оджака? Техните шпиони вече са узнали за решенията на Имперския съвет, а някои от тарторите им като Мустафа ага и Кюрд Юсуф, както и заместникът на кетхюдата, са присъствали на Съвета и не удостоверили с подписите си решенията на султан Махмуд II. Това на практика означава несъгласие с неговите виждания и те започват да обикалят по ортите в къшлите и да сформират опозиция. Казанът, както се казва, започва да ври, а не след дълго ще избумти. Казано на прост език, това означава пореден комплот срещу султана и верните му привърженици, което естествено предвещава много жертви и пролята кръв.
Един месец след тези събития, на 15 юни 1826 г. в сряда вечер, еничарите решават да предприемат първи атака и се групират пред голямата порта на Ет Мейдан. На първо време съзаклятниците решават да вземат главата на еничарския ага, който според тях е предал интересите на оджака. Когато те нападат конака на агата, той току-що се е върнал от обичайната си обиколка по занданите в „Йеди Куле“ и се е приготвил за лягане. За разлика от „Йеди Куле“ вратите и прозорците на Мехмеджи Етин ага се оказали твърде крехки за напора на уж неговите еничари, които по стара традиция опожаряват конака. Само след няколко минути тялото на Мехмеджи ага представлявало ужасна гледка, а близките в района кучета ръфали и разнасяли по ъглите на конака неговите черва.
Същата вечер еничарите нарочват за виновник на събитията и един висш офицер, който бил капъкяхия (командир на сеймените) в Мъсър (Египет), но той за щастие вместо в конака си, решил да свърши работата си в кьошка (лятна къща) до Канлъджа. Огорчени от това, че са изпуснали поредната си жертва, еничарите нападнали сарая на най-омразния си човек – садръазам пашата. Първият министър отсъствал също от дома си, но това не можело да се каже за неговия харем и прислугата му, които, за да спасят живота си, се залостили в избата и бузлука (хладилно помещение). След като хвърлили дежурните камъни и произвели няколко изстрела, неудовлетворените еничари с псувни и закани се насочили на тълпи към главните сокаци, където крещели наляво и надясно, че ще изпият кръвта на всички мекерета, които са подписали ирадето на султана. Водени от Йемишчи Мустафа (продавал в миналото плодове на пазарите) и Аяш Мустафа, метежниците нападнали по пътя си и вакъфите, и къщите на улемата, а техните деца и кадъни са подигравани и продавани за по 10 гроша на случайни минувачи и търговци. Еснафът бил спрял да работи и спуснал кепенците на дюкяните и работилниците си, в очакване на новите зулуми на воините от оджака.
В същия момент здравите сили се обединили около садръазама, който се намирал в двореца „Бейлербей“. Шейхюлислямът, кетхюдата Ага Хюсеин Паша и Махмуд Паша събират от своя страна опълчение в района на „Ялъ Кьошк“. На помощ се притичват много младши офицери, моряци, артилеристи (които докарват 9 топа), както и други доброволци. Всички очакват султан Махмуд Адли, за да преминат от отбрана в настъпление.
Не след дълго султанът пристига под охраната на Къбръслъ Мехмед Емчи Паша. Всички влизат в един от салоните и започват да обсъждат тактиката и бъдещите действия; сред събраните се чуват смели гласове, които призовават към победа или смърт. Възрастният мюдерис Абдурахман ефенди въртял нервно броеницата в ръцете си и след като я запокитил на пода, заявил твърдо: „Какво чакаме, хайде да ударим бунтарите!“ По идея на други султанът е бил призован да отвори златния сандък със свещените знаци и да разгърне санджака (знамето).
Падишахът и първият министър дават своята заповед за атака и назначават от името на двореца за командири Ага Хюсеин Паша и Мехмед Паша. Всеки от тях набързо разпределя задачата сред своите подчинени, като една част от тях издигат масивна барикада в един от стратегическите участъци на Узунчаршъ. Първият удар срещу метежниците е нанесен при Чорхер Чешмеси, където опитният канонир Джехеннем Ибрахим ага с два топа хвърля в паника екзалтираните и самозабравили се еничари, като направил на кървава каша първите им редици. Останалите живи от артилерийския огън се оттеглили бързо и се скрили в къшлите си, като не забравили да затрупат главната си порта отвътре с едри камъни. Еничарите открили отвътре огън по султанските привърженици, но Хюсеин Паша без никакво бавене наредил на топчията Мустафа да обстрелва портата, която след няколко точни изстрела се разпаднала на камък, греди и трески. След като преодолели тази бариера, Мехмед Паша и Ибрахим ага нахлули с аскера си в територията на оджака и започнали да прочистват къшлите от еничари. Една част от еничарите успява да се измъкне и да се укрие в дервишкото обиталище в Ет Мейдан, но Топчу Мустафа и неговите авери ги следвали като хрътки и с факли подпалили сградата на братството и оставили на огъня да свърши своята ужасна работа. Чарлз Едисон, който посетил същите места след десетина години, посочва в своите мемоари, че в този граждански сблъсък са загинали около 1000 еничари.
През следващите няколко дена се провежда истински лов на еничари, които един по един, или на малки групи, са докарвани с вързани за гърба ръце на сборното място пред Султанахмет Мейдан, след което са закарвани по етапен ред по каушите и занданите на града. По-върлите аги и еничари са обесвани по бързата процедура по яките клони на чинарите в мейдана. За да се затвори пътят за бягство, са, завардени и поставени под контрол всички по-главни изходи на Истанбул като Юскюдар, Касъм-паша, Галата и Еюп. Спасилите се еничари потърсили сигурност в близката Белградска гора, но хората на султана ги обградили там и след като подпалили растителността от всички страни, ги опекли живи като агнета.
По заповед на садръазама по високите чинари увисва и тялото на командира на тулумбаджиите (пожарникарите) Неджиб ефенди. Един офицер на име Осман ага получил специална задача да открие и ликвидира башбабаитите и палачите на еничарите: Йемишчи Мустафа, Кюрд Юсуф и Сархош (Пияницата) Мустафа. Йемишчи Мустафа е заловен в едно кафене, не след дълго е хванат и Сархош Мустафа. Първият е обесен на импровизирано бесило пред един дюкян, вторият е ликвидиран по подобен начин и увисва на вратата на „Хасан Паша Хан“. Друг един от тарторите е довършен от тълпата с усукана тел около врата, както се казва: „На зла круша зъл прът!“ Последните 200 еничари също са удушени по законите на войната, а телата им са хвърлени върху общия куп пред Султанахмет Мейданъ.
На 15 юли на обеден намаз в джамията „Зейнеп“, която е разположена близо до „Ая софия“ (Св. София) и „Бабъали“, султан Махмуд II Адли обявява с ферман края на съществуването на еничарския корпус. Скоро след това са подпалени и сринати и казармите на оджака: „Йени Одалар“ и „Ески Одалар“. На 22 юли с ферман е разтурен и орденът „Бекташии“, а имотите им са разрушени или харизани на други религиозни братства и институции. Трима от най-известните „баби“ на тарикатите дервиши са арестувани и обезглавени. Така мюсюлманите в империята окончателно минават в лоното на сунизма, но днес следите на бекташизма и хетеродоксията все още са живи и техните привърженици живеят както в Турция, така и в други съседни страни, в т.ч. и в България (алиани, къзълбаши).
Българският историк Страшимир Димитров описва тези буреносни събития в монографията си „Султан Махмуд II и краят на еничарите“ по следния начин: „Казармата на Етмегдан била съставена от много сгради... Те не можели да дадат надеждно укритие срещу артилерийската стрелба. Хюсеин Паша закрил пътищата на еничарите за бягство, след което по заповед на султана наредил да се подпалят казармените помещения. Неговите артилеристи започнали да хвърлят запалителни фитили и смеси, от които старите постройки бързо пламнали. В невъзможност да се защитават повече, еничарите на няколко пъти се опитвали да измолят пощада от султана, но техните депутации дори не били изслушвани. Всички пратеници били насечени на късове. Шейхюлислямът издал нови фетви, в които обявявал изтреблението на еничарите за богоугодно дело, а всеки загинал в стълкновенията с тях се провъзгласявал за „мъченик на вярата“ (шехид). Фетвите развързали ръцете на султанските сили за безмилостно избиване на попадналите в ръцете им еничари...
Привечер на 15 юни еничарските казарми на Етмегдан представлявали купища димящи развалини, пълни с трупове на избити и обгорени еничари...
Еничарският корпус, който векове бил стълб на военната мощ на империята, бил напълно ликвидиран, и то така, че да се заличи всеки белег за неговото съществуване. Никому повече не било разрешено да се появява по улиците с еничарски дрехи. Казаните на всички орти, които се пазели като символи на другарството и единството между хранещите се от тях люде, чието изнасяне на площада означавало недоволство и метеж... сега били наплескани с нечистотии и намачкани. Отличителните знаци на отделните орти били тъпкани с крака от шейхюлисляма и унищожени.“
Така бил затрит в зародиш еничарският корпус, един истински тумор в организма на Османската империя. Султан Махмуд не се спрял дотук и осъществил редица реформи извън сферата на армията, но те нямали така желания ефект, защото процесът на дестабилизация в османската държава бил напреднал твърде много. Въпреки това „гяурският султан“, както наричат консервативните среди владетеля, успял да възстанови авторитета на централната власт след десетилетия анархия. Второто му желание е било да върне престижа на империята. Махмуд II бил убеден, че това е осъществимо само чрез реална и дълбока модернизация и европеизация. Както видяхме, първите му действия в тази насока засягат армията, а в началото на 30-те години султанът се заема с модернизирането и на административната система. Междувременно той се разделя с чалмата и кафтана, налага фес и облича европейски костюм; изоставя стария императорски дворец и научава френски; въвежда западната музика в двореца и в армията. За мнозина реформите на Махмуд II остават показни и повърхностни, като реално обновена е само военната машина. Но голямата му заслуга е в неговата воля за промяна. Той се нагърбва с най-неблагоприятната работа – да разчисти пътя за радикалните промени, осъществени от неговите наследници. Унищожаването на еничарския корпус е сигнал за нововъведенията в империята.
През 1839 г. е обнародван първият значим султански указ, наречен Гюлхански хатишериф. Реформите, предвидени в него, дават названието на целия период – Танзимат (от арабски tanzimat – реформи). Епохата на Танзимата укрепва централизма, но от друга страна, довежда до невиждани политически, институционални и социални промени. През 1856 г. се издава втори реформен документ, наречен Хатихумаюн. Според него немюсюлманите получават право да заемат държавни постове, да служат в армията и да постъпват в османските учебни заведения. Икономическата зависимост на империята от Запада обаче довежда малко по-късно страната до политически и стопански банкрут. Този дълъг път завършва през 20-те години на XX в. с превръщането на Османската империя в Република Турция (1923 г.). Османската династия остава безвъзвратно в миналото – на дневен ред е нова турска държава, в конституцията на която са залегнали светски принципи. Човекът, който променя из основи устоите на монархията, е Мустафа Кемал Ататюрк, определян често като „бащата на турската нация“.

Тюркский язык
тюркский язык "возник" не сам по себе - в каком-то племени, а был искусственно и искусно сконструирован для общего пользования для подданных племён каганата - это был единый имперский язык межплеменного общения и для единого войска турков - воинов - טוראי / turai - Солдат, стоящий в шеренге, в ряду - рядовой - тюрк תיורך / tiurkh - "ты будешь стрелять твой стрелок"
В великой Степи было множество племён и каждое племя имело свой язык. Положение в Степи было подобно положению в Дагестане, где в каждой обособленной долине, на каждой горе говорили на своём языке, который был не похож на язык другого племени в соседней долине, на соседней горе, в соседнем селении (от סלעו / сэло - "скала его", так как люди старались селиться на скалах, в хорошо недоступных для чужаков местах).
И сегодня дагестанцы, его разные народности говорят меж собой на русском едином для всех языке.
Такое же положение было и Степи, где племена всегда соперничали и враждовали меж собой.
Тю́ркский кагана́т, Тю́ркютский кагана́т (Кёктюрк — небесные тюрки) — крупное средневековое государство в Азии, созданное племенным союзом тюрок (всадников – тюркютов תורך עוט – «всадник твой ++ нападает, как орёл») во главе с правителями из рода Ашина. Одно из крупнейших государств в истории. В период наибольшего расширения (конец VI века) контролировало территории Северо-Восточного Китая (Маньчжурии), Монголии, Алтая, Восточного Туркестана, Западного Туркестана (Средней Азии),Казахстана и Северного Кавказа.
И вот, в V веке в районе Алтая появились («выехали в панцирях и кольчугах из лесов») некие тюрки. Тюрки - это некие алтайцы, которые усвоили от неких умных мастеров и мудрецов искусство не только плавить железо, но и изготовлять из железа стальные мечи и наконечники копий, доспехи и, самое главное - они придумали СТРЕМЕНА! Из-за стремён изменилась техника конного боя. До того, как не было стремян, с коня можно было ТОЛЬКО стрелять из лука, да и то только со стоящего коня. С введением стремян стало возможным управлять конём без помощи рук, которые освободились для меча, щита и копья. И это сделали алтайцы, которых стали называть словом "ТюрОк, ТУРок" תורוק / турОк = "езди, осматривай, объезжай ++ жало, стрекало (меч, копьё, шпоры)"; תורוך / торок = "Тора, учение, закон ++ 100/231 С.Е. - быть твёрдым»; держаться; быть правым; гематрия Великого Имени Господа Б-га = = 26 = = יהוה" Т.е. Тюрки - это не какое-то определённое племя, а всадники, мастера, люди Торы, которые стали консолидировать вокруг Закона, Ясы (יעשה /Йаасэ - "он сделает"), вокруг священной династии Ашина (השנה /а-Шина - "Изменяющие; Год" = = 360) людей Степи, создавая ГОСУДАРСТВА.
Для создания государства по закону Бога (по Торе - Второзаконие 1:15) нужно дать людям десятников, пятидесятников, сотников, тысячников, т.е. начальников. И нужна письменность, и ЕДИНЫЙ ЯЗЫК для того, чтобы отдавать приказы, контролировать выполнение приказов, исчислять дани и налоги, собирать эти н
алоги так, чтобы сборщики налогов-мытари не воровали. Одним из важнейших институтов государства был Архив приказов и отчётов по их исполнениям.
И на основе трёх священных языков Талмуда а также, возможно, каких-то древнеперсидских языков и был создан единый язык СВЯЗИ, который един от Якутии до Стамбула, от Казани до Гагаузии. Его и назвали древнетюркским языком
древнетюркский язык
Итак, для государства Великий Эль (или Великий тюркский каганат в VI веке н.э.) был, по-видимому, разработан древнетюркский язык, который по мыслям О. Сулейменова несёт словокорни не только аккадского, но и шумерского языка (см. книгу «Аз и Я»).
Древнетюркский язык был, по-видимому, разработан либо в Согдиане, либо в Хорезме, либо в древней Уйгурии (ныне – Синьцзян в Китае) опять же семитскими учёными. Он был распространён на всей гигантской территории Великого тюркского каганата, а затем на территории всех каганатов Азии и в Тюрко - Сельджукской империи XI века, основателем которой был беглец из Хазарии, т.е. этнический израильтянин.


Скифы
Скифы НЕ были скитальцами, они даже и полными кочевниками не были. Их образ жизни был очень схож с жизнью донских казаков, которые НЕ кочевали, а жили на берегах Тихого Дона и занимались и животноводством, только не отгонным, а в округе станицы, и земледелием, и рыбачили как в Доне или Донце, или в Азовском море (Меотидском болоте). Кочевать на Дону нельзя, так как зимы там не похожи на монгольские, выпадают глубокие снега и лошади и другой скот нуждаются в запасенных кормах, стогах сена, а это не кочевья.
Происхождение русского языка ·
Виктор Ермолаев · 21 ч ·
Казаки обоснованно считаются потомками скифов.
Византийский император Константин VII Багрянородный в 948 году упомянул о территории на Северном Кавказе, как о стране Касахия.
Этому факту историки придали особенное значение лишь после того, как капитаном А. Г. Туманским в 1892 году в Бухаре была обнаружена персидская география «Гудуд ал Алэм», составленная в 982 году.
Оказывается и там встречается «Земля Касак», которая находилась в Приазовье.
Интересно, что и арабский историк, географ и путешественник Абу-ль-Хасан Али ибн аль-Хусейн (896–956 годы), получивший прозвище имама всех историков, в своих трудах сообщал, что касаки, жившие за Кавказским хребтом, не являются горцами.
Скупое описание некоего военного народа, обитавшего в Причерноморье и в Закавказье, встречается еще в географическом труде грека Страбона, творившего на стыке старой и новой эры. Страбон назвал их коссахами.
Современные же этнографы приводят данные о скифах из туранских племен Кос-Сака, первые упоминания о которых датируются примерно 720 годом до нашей эры. Считается, что именно эти скифы проделали путь из Западного Туркестана в причерноморские земли, где и остановились.
Многочисленные следы скифов сохранились на территории Украины и юга России.
Вдоль всего нижнего течения Днепра протянулись сотни скифских курганов.
Огромный курган, стоящий на левом берегу Днепра, неподалёку от Никополя, окрестные жители окрестили Солохой.
В этом кургане был похоронен скифский царь. Захоронение царя было сделано две с половиной тысячи лет тому назад. Археологи, нашедшие царский грот, были поражены обилием золота и серебра. В захоронении обнаружены лук и 180 истлевших стрел, которые идентифицировали по бронзовым наконечникам. Обнаружена серебряная пластина, украшенная рельефными изображениями, идущими в несколько поясов. В верхнем поясе изображена сцена: лев и грифон терзают оленя. В среднем изображена схватка конных и пеших воинов. Фотография этого пояса прилагается к посту. По этому изображению мы можем судить, как в древности выглядели предки современных казаков.
У воинов длинные, ниспадающие на плечи волосы, короткие, типично скифские мечи-акинаки, боевые секиры. Одеты воины в подпоясанные кафтаны, отороченные мехом и длинные штаны.
По типичным золотым украшения и генетике народов Евразии мы можем выявить все Земли, где жили скифы. Это Крым, юг Украины, юг России, север Казахстана, Алтай, Саяны, Прииртышье, Забайкалье, северный Китай (Земли севернее Великой Китайской стены).
Скифы и их потомки причастны к завоеваниям Хунну, «Татаромонгольскому игу», строительству Великой Китайской стены, массовому героизму во всех войнах.
Именно казаки, потомки скифов, всегда были символом свободы, воли, товарищества, одержимости в защите родных земель от врагов.
Именно казаки, потомки скифов, поднимали восстания против порабощения народа. Болотников, Разин, Пугачёв пожертвовали своими жизнями ради воли народной.
Казак Ермак Тимофеевич со своими соратниками, понимая кровное родство славян и скифов, присоединил древние скифские Земли Сибири к России, положив за воплощение Великой цели объединения славянских и скифских земель свою голову.

Планът
Още същата вечер, след разговора и напътствието на командира, подир краткото прощаване с Рашид, «Музикантът» напуща полка и с пощенската кола стига до Петропавловск и оттам излита в Хабаровск. Никой, освен Рашид, не знаеше и не трябваше да знае закъде замина «Музиканта». И саде тук, в аеропорта, далеч от всякакви любопитни очи Сашо може спокойно да премисли своето положение и нататъшните крачки.
Преди всичко, той трябваше да се запознае със съдържанието на пакета, предаден от полковника. Сашо примерно си предствяше какво там трябва да има: пари, паспорт с негова снимка, но измислено име и фамилия и, може би, трудова книжка…Обаче той обнаружава още един паспорт и дорде се оправяше от тази изненада, той машинално го разкрива и вижда снимката с физиономията на Иван Бизона, но «Ковальчук Семён Михайлович…украинец… Кременчуг …прописан г. Дудинка».
В другият паспорт с Сашовата снимка пишеше « Смирнов Сергей Анатольевич…русский…Владивосток…прописан ул. Менжинского 4 кв 15»
Какво това всичко означаваше?
А означаваше, че той, Смирнов Сергей трябва да предаде паспорта на Ковальчук и да се върне във Владивосток по посочения адрес. Сигурно, ще постъпи указание какво там да върше. Но сега е задачата Ковальчук да получи паспорта.
Сашо трябваше да възстанови в акъла си станалото в «пещерния град». Вероятно, бандата забелязва пристигането на натрапчивите «туристи» и се сети, че непременно ще се хванати. Като първата крачка за спасение от разправата беше пленението на «Музиканта», за да имат заложник, ако същата вечер бъдят блокирани. И сигурно, «туриста»-наблюдател е пленен от тези двамата бандити, които по-късно са трупове, а Иван трябваше да ликвидира вече ненужният свидетел, защото групата решава да се изтегли същата нощ от «пещерния град» на север. Но Иван, осъзнаваше, че никаква файда за него от това забягване няма да има и той, може би, и не по своя воля се озова сред тези случайни другари. След убийството на тримата стражари, освен пожизнен срок, нищо не му свети и още повече на «Бугая». И сега, ако утрепи «туриста», Бизона си подписва смъртен приговор. Тогава Иван се решава на доста рискована и отчаяна крачка. Изпъром той, сигурно, убеждава «Бугая», че «туриста» има смисъл да бъде казнен малко преди да напуснат скривалището. И докато бандитите започват трескаво да се стягат за бягството, изнасяйки от пещерата навън нужните вещи, Иван извардва момента, когато единият от бандитите остава сам в помещението и го коли. Другият бил дочакан все там, а когато бригадирът изгубва търпението да чака и се връща, до входа го чакаше затаения Иван с брадвата. «Туриста» оставаше зачулен и Иван никак не можеше да знае кого спасил.
А какво той трябваше да предприеме сетне? Нямаше никакъв друг вариант, отколкото да се движе саде по тайгата на север. Храна той имаше, а първите дни, сигурно, и автоматът е с него. Понеже досега не е изловен, той можеше да измине повече от стотина километри. Единственият начин да пресрещне своят другарин или поне да надири някакъв след това е да се спусне по Енисей или Лена на същото разстояние и да мине през тайгата от едната река към другата. Но по коя да тръгне? Сашо решава по Лена.

Лена

Бесарабецът, облекан с ловджийски дрехи, стоеше на едно глухо пристанище и чакаше речния теплоход, започнал неотколе навигацията по, освободената от ледовете, река. А реката не беше кой знае коя, а самата Лена. Тук тя е широка само километр и нещо, но притегля погледа с синята си шир, обрамлена с мораво-зелените гайтани на пролетната тайга, безкрайна, примамлива и дива.
От школната програма се знае за «ленски разстрел», грозните гулаги, сибирските каторжници, пламените революционери «во глубине сибирских руд», но нищо не се знае за магията на тукашната, первобитна природа.
От бавните води на Лена лъхваше зимна, сурова студенина, а от близката тайга мирисът на хвоя, смола и мокър мъх…Тук-там към пролетното, майско слънце се изтеглят тукашните килими с бяло-жълтите кокичета, а откритите поляни и баири се разцветяват с люлякавата боя на багулника- родендрон. Гората е изпълнена с веселото чуруликане, писъци и крясоци на пристигналите от южните краища и тукашните птици…Не се виждат никакви сгради, тръби, элетропроводи…Неправдоподобно откъсване от това, което му се вика «цивилизация».
Размишленията на новоиспеканият Смирнов Сергей изведнъж се прекъсват от пронзително-протеглен гудок на теплохода. Той още не се виждаше зад завоя, но предупреждава събралите се пътници да се стягат. Едва сега Сашо забелязва, че не е сам, а около десетина мъже, жени и деца също чакат транспортното чудо.
И ето - белият теплоход.
« Теплоходный гудок разбудил городок, На причале толпится народ…На теплоходе музыка играет, А я одна стою на берегу. Машу рукой, а сердце замирает, И ничего поделать не могу…» Вълнителното чувство от жаждата за приключения и комфортното пътешествие.
Сашо се настанява на откритата палуба, за да продължи обзорът на чудесните, първозданни и непознати пейзажи. Пасажирите за него дълго време въобще не съществуваха и се мяркаха като досадливи, безплътни сенки.
И чак на третата станция Сашо си спомня, че не е на туристкия излет, а е на армейско задание. Доста волно, но отговорно. Тутакси се включи специалната му подготовка и той досадливо отбелязва, че двамата от мъжете-пасажири явно изпадат от образите на местните аборигени с характерните руски или азиатски черти. Единият от тях с парикмахерска прическа пушеше цигари с филтър, а не е папироси «Север». Другият се издаваше с откровенно разбойническото, садистко лице.
Това означаваше, че още от самото начало има две «опашки». Едната от КГБ-то, а другата-лагерна.
При други обстоятелства кгбшника нямаше да му попречи и даже наоборот, можеше да бъде помощник, сътрудник, другарин. Но сега Смирнов Сергей ясно осъзна, че той макар е в своята държава, но трябва да действа, както ги учиха в чужеземна или враждебна. И този факт настояваше Сергей да се освободи от «опашките» до пристигането в Усть-Кут, където той по Ленски волок ще се прехвърли на Енисей и по такъв начин ще се отскубне от преследователите.
Изпъром Сашо се премества в долната, трюмна зала, отбелязвайки, че двамата подозрителните субекта също изгубват интереса към природните красоти.
Сетне той издебва момента, когато и двамата преследователи излизат на палубата да пушат и бързо се втурва в рубката на капитана, дорде той се оправяше с пасажирите на поредната спирка.
За двеста рубли капитанът дава на Сашо матроско облекло, и на следващото пристанище матросът, който хвърля на брега стопорното въже, подхваща един вързоп и се напътва към кантората на пристанището. Там той набързо се преоблича в ловджийските си дрехи пред учуденият поглед на касирката и благополучно се изгубва в близката тайга.

Енисей

Да мине за два дни през тайгата до Ленски волок за спецназовеца е нещо като разходка и възможност да се убеди, че е в нужната физическа форма. На друмът Ленски волок той безпроблемно се качва на един лесовоз и стига до Братск и по Ангара продължи своето пътешествие към Енисей. Този път никакви «шпиони» не биха забелязвани и още два дни Смирнов Сергей прекарва в душевно спокойствие и съзерцателност.
Енисей сред безкрайната тайга приличаше на великанско тяло, досущ една анаконда сред множеството други змийски реки. Цялното, налято тело на красноярската река почти никъде не е разделена от острови: това е монолит, търкалещ се по дълбокото, изровеното за милиони години и неизменното каменно корито и право на Север.
У великата река и характерът й сибирски: целни, неизменно чист и корав, суров, преодоляващ всичките прегради. И такъв простор се отваря наоколо от горната палуба на теплохода, такава водна шир, такава небесна синева, такъв плътен въздух,че не може човек да се надиша. Гърдите се издухват от щастието на пролетния живот.
Енисей храни всичките. Енисей и енисейската тайга. Само, че трябва много да се трудиш. Трябва много далеч да се отдалечаваш от жилището, много да сурнеш на гърба си, да се потиш на горещината, намазвайки откритите места с мас от гнус, много да киснеш на студа в лодката, много да мръзнеш, нощувайки в тайгата и при това е важно в кратък срок да е свършена много тежка и кална работа. И тогава ще те се въздаде. Ще си сит и ще нахраниш, напоиш, стоплиш семейството си през дългата, северна зима. И децата ти, гледайки на твоят труд, ще знаят, че саде е такъв правилен и нравствен животът. Сигурно оттук, от Сибир извира прочутата руска жажда за справедливост и омразата към всякакъв вид нехайство, лъжливост и предателство.
Имаше време Александр Танов да преосмисли младият живот под влиянието на тази природна мощ и тези хора, които без суета и с естественно достойнство се качват на теплохода или слизат от него в прибрежните селца.
На третият ден Сашо решава да слезне до един дърводелски комбинат с надежда пак да хване лесовоз. Няколко десетки километра, той наистина успява да измине с лесовоз. По-нататък, на Изток имаше стар, зараснал път към някогашните лесоповали, на които се работили пленените немци. За тях Сашо научава на теплохода, ухажвайки една приказлива учителка. След армейското принудително въздържание общуването със случайната спътница разгонва кръвта на някогашния, еротически палавник, но на пристанището учителката е посрещната от снажен, брадат мъж.Като спомен остават сведенията за пътят към едновремешните леспромхози и макар, че са зараснали, да вървиш по тези пътища е много по-голямо удоволствие, отколкото да се сурнеш и провираш през бурелома и по случайните зверинни пътеки.
В краят на хванатия път имаше изоставени, полусрутени казарми, бараци, в един от които Сашо пренощува с относителен комфорт. Оттам вече встъпваше в царството на дивата тайга. Но имаше късмет-времето беше ясно и през няколко дни Сашо се натъква на зимовьё, къщичка правена за ловци, геологи. Освен сол там никакви продукти нямаше, но за нощувка беше прекрасно пристанище.
Но изминват още няколко дни и в душата на спецназовеца започват да никнат всякакви съмнения и той вече не беше сигурен, че избрал верен маршрут и оставаше обречене да се провира на изток към Лена и там може нещо ще измисли друго.
Обаче веднъж той ясно вижда къдеж, който се протегляше като бял чаршаф по върховете на рошавите кедри, а след малко чува и лай. Сигурно, ще срещни ловджии.
Използвайки научената техника, Сашо безшумно наближава мястото, откъдето се чуваше лая. За неговото учудване той обнаружава цяло домакинство, нещо като горски чифлик от няколко дървени сруба. До чифлика пасеше кон, а сибирската лайка джавкаше според една нахална катеричка, която шеташе по покривите на домакинството. По всичко личише, че хора засега на чифлика нямаше и Сашо избира за наблюдателен пункт един повален дънер и зачака.
Вече май се стъмняваше, когато кучето остави катеричката и с весел лай се изсили към близките храсти. След малко от там излиза възрастен човек с дълга бяла брада, ушанка, с пушка на рамото и раница на гърба. На пояса му се окачени две убити яребици.
Ловджията погали кучето по главата и му подхвърли някакъв армаган, с който лайката побърза да се скрие зад купата сено. Сетне човекът потупа по лъскавата грива, доближилия го кон и седна на стъпалките пред вратата. В бинокъла се виждаше спокойното, одухотворено, хубаво лице на мъж в години, но с яка снага и силни, мазолисте ръце. Няколко пъти човекът поглежда право по посоката към скривалището на нечакания гост.
След малко време, когато вече доста се смрачи, старецът става и влиза в сруба. Единственният прозорец светва и къдежа от комина се засили и се виеше на къдели. Докато кучето се бавеше зад купата, Сашо се промъкна към къщичката и плахо почука.
- Заходи, гостем будешь, - чува учудения гостенин и нерешително отваря вратата.
- Проходи и садись. Я сейчас подкину дров и присоединюсь…
В единствената стая, освен руската печка, имаше дървени масичка и одър, постлан с войнишко одеяло. Над масата на поличката сред многото капачета и буркани стоеше газена лампа. Това означаваше, че стопанинът има връзка с цивилизацията.
- Ну, вот…разгорелась. Сейчас я посталю чайник. И пока будем чаёвничать, куропатки сварятся.
Стопанинът се изправя, обърсе се от треските и добродушно се усмихва
- Ну, чтож…Давай знакомиться…Наум Нилович
- Сергей…Анатольевич
- Небось, заплутал? Хотя шибко далече тебя занесло и не похоже, что ты охотник.
-Почти заблудился.
- А откуда вышел ?
- Из Вилюя
- Странно очень. Я живу здесь уже сто лет, с перерывом на войны и за это время через мою обитель прошли только двое чужаков: ты и один бродяга, беглый месяц тому назад. Не правда ли удивительно и похоже, что ты ищешь именно его, а иначе как понять, что вместо того, чтобы плыть на теплоходе по Ангаре и далее до Лены по нормальному тракту за два дня, ты уже вторую неделю прёшься сквозь тайгу…Конечно, это не моё дело, но всё-же удивительно.
Сашо без да отговаря, разкопчава ловджийското яке, бръква в пазвата, изважда плика и оттам паспорта. Разкрива го.
- Это он?
Нито един мускул по лицето на Наум не подтвърди очаквания отговор.
- Я понимаю вас…Но не знаю как вам доказать, что это мой земляк , друг детства и он попал в большой передел…
- А ничего доказывать и не надо. Ты не сможешь его увидеть.
- Почему?
- Этот бродяга был найден без сознания, весь в крови…Нарвался на медведя. Его нашли охотники из эвенков. В стойбище его выходила молодая женщина и по обычаю он пренадлежит ей. Как только твой друг оправился, эвенки собрали чумы и ушли на север в тундру. А там уже искать, всё равно, что ловить ветер поле.

Наум Нилович

Сашо затвори паспорта и го натири пак в вътрешния джоб. Седна омислен и за да разкъса несръчната тишина попита:
- А вы, правда живёте здесь сто лет?
- Правда. Мне сто два года.
- Один живёте?
-Один. Шесть лет назад умерла моя супруга, а двое сыновей ушли в город. Они специально выучились на вертолётчиков и иногда залетают сюда.
-Не скучно здесь?
- Мне-нет. Я же сросся с тайгой. Наш род из страрообрядцев-беспоповцев. Не согласны были мои предки с насаждением церковного начальства, Вера должна быть в душе человека и никаких посредников для связи с Господом не нужны. Но царские власти за такое поведение и речи преследовало и мои прадеды оказались здесь вместе с более поздними революционерами-большевиками.
- А разве без церквей, как сейчас, лучше?
- Ну, свято место пусто не бывает. Вместо попов развели комиссаров, партторгов, секретарей…Та же церковь, только коммунистическая
- Может без церкви нельзя?
- Какое-то время может и польза имеется: обряды всякие, венчание, похороны…без этого тоже нельзя. Но со временем и церковники, и комиссары с секретарями становятся паразитами и сосут кровинушку народную. Рассказывают нам сказки про кущи райские или про коммунизм, а сами народ снова в крепостничество загнали. Правда не дворянско-помещичье, а в государственное: колхозо-совхозное, заводское, идеологическое. А это еще хуже , чем при царях. Тогда хоть царь-батюшка был, а сейчас кто? Хрущёв, Брежнев ? Так они сами из простолюдинов. Их буржуи вокруг пальца обведут на раз и пропадут все страния Сталина и большевиков.
- Неужели будет снова что-то типа революции?
- А ты, что думал? Сколько народу в лагерях и тюрьмах сидит…Сотни тысяч мужиков. А отчего сидят? Некуда мужику свою природную страсть давать- всюду командиры всякие и без бумажки ты букашка. Вот и множатся преступления, пьянство и воровство.
- А в других странах разве не то же самое?
- А нам какое дело до других? Нам предки оставили великую, природой богатую страну. Живи и радуйся. И не нужны нам всякие торговско-жидовские хитрости. Нет же! Манит больших начальников закордонная жизнь. Хочется пановать, едрёныть! И продадут страну вместе с нами- вот увидишь. Они просто не знают, что делать с Советским Союзом и для чего его строили большевики. А если продать-это им понятно.
- По – вашему выходит, что у нас нет будущего ?
- Нету. Растащат страну и Сибирь угробят. Одна отрада-я, может, этого позора не увижу.
Так что ты за своего друга не переживай. Лет через десять-пятьнадцать всё развалится и никто его искать не будет…А, может, ты и прав с паспортом. Он не помешает…Я знаю как связаться с эвенками. Могу и передать.
Сашо пак бръква в пазвата и предава паспорта.
- Ну, как раз, чай и заварился. Сегодня мы будем чаёвничать, а завтра я баньку раскочегарю. Попаримся. Я-то и дожил до ста лет благодаря баньке и печке. Это великое наследие, доставшееся нам от мудрых предков. Баня выводит из тела всю ненужную организму грязь. И не только физическую, но и душевную. Высокая температура всякие паразитные наслоения в душе разваливает и человек обновляется. То же самое происходит, когда человек лежит на печи. Русские потому всех побеждали, что лежали на печи. Теперь печей нет и нас бьют отовсюду.
Нилович се оказва дотолкова удивителен и вещ старец, че Смирнов Сергей нямаше никакво желание да се раздели с него. Те двамата ходят на лов, обикалят тукашните забележитости, а през вечерните часове Сашо слушаше история, която никога да бъде написана, но много по истинска от написаните.
Веднъж засегват темата за проиходът им и когато Нилович научава, че събеседникът му е по произход българин, той отбеляза, че и великорусите, малорусите, белорусите и българите в древността са управлявани от царските скити, чието потомци са неотколешните казаци. Преди войната Нилович слушал един учен евреин, минавал с експедицията по тукашните места. По думите на учения сегашното човечество живее по плана, наричан «библейски проект» и го наредили този план жриците от Акад по известната свещена книга Тора. Тези жреци и езици създавали за управлението: латински, гръцки и основата им била от иврит, който се смятал за свещен и давал корените на новите думи. Това управление започнало с разпространяването на църковното христианство, а за да подчинят и нашите народи, потомците на скитите, трябвало и за тях да се направи нужен език и пак с основите на иврит. За тази цел били използвани свещенниците от България, които и азбуката съставят и церковно-славянския език, който бил искуствен за разлика от племенните езици. Понеже този църковно-славянски език съдържал голям брой думи и корени от иврит, той беше също признат за свещенни и е распространяван по земите на славяните. Самата дума «славян» също е била семитска и образувана от корена «сла», означаващ «достойнство, цена» и по тази причина робите им казвали «слави», т.е хора, за които са давало пари. По късно с приемането на христианството и «Словото» се явяват «словене», хора приели христианското учение. Но в иврит «сла» и «сло» се пишели с еднакви букви и тези двете названия стават тождествени. От тук израза «Раб Божий»: хем христианин, хем роб.
Неизвестно колко щеше да гостува още Смирнов Сергей у гостоприемния старец, но веднъж се чу пукането на вертолет, който кацна право в чифлика. От него излизат жизнерадостни пилоти. Макар, че са в пенсионна възраст с униформата те изглеждат юнашки левенти. Няколко часа те прекарват с баща си, оставят някакви свитъци, торби и неочаквано предлагат на Сергей да го вземат до Братск.
Продълженитето http://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/babnik-chast-3.html

Облавата

Умело изиграната, екзотична ръченица на «Музиканта» послужи като парола Александр Танов да бъде приет в азиатския алай въпреки своя славянски облик. Имаше някаква тайна в това сближаване на бесарабеца с «чурките» от Средна Азия и Кавказ, но не с «хохлыте», «бульбашите», «кацапите».
Главатарът на «чурките» Рашид Мансуров, по образование учител по история и география, проявява истински интерес към музикалната и поетичната дарба на «Музиканта» и недвусмислено го взима под свое покровителство. Като представител на националната таджишка интелигенция Рашид имаше голямо уважение сред своите прости земляци, израснали в планинските и степните аули и едва можещи да свържат няколко предложения в една цялостна мисъл. Самият той, израснал в райцентъра Хорог в семейство на потомствени священослужители и учители, получава добро възпитание и образование освен школната програма. Той свободно говореше руски , фарси и съответно е познат с иранската литература, прочутата поезия на Саади, Омар Хайям, Фирдуоси. Имаше музикално образование и свиреше на зурна, близката роднина на кавала. По тази причина Рашид признава в «Музиканта» свой двойник и още повече, че жителите на Горен Бадахшан са в същото положение в Таджикистан, както и бесарабските българите на Украйна и Молдавия. През онази вечер в армейския клуб, българската ръченица засегна душевните струни на този азиатски интелигент и вече в същата вечер те с Сашо обсъждат идеята за създаването на армейски вокално-инструментален ансамбъл и първата песен в репертуара ще е «Ангелы света», с която «Музикантът» става победител в конкурса.
Оттогава Сашо и Рашид започват да прекарват заедно всеки свободен от службата час и набелязват плановете за осъществяването на техния музикален проект.
Обаче се случва непредвиденото, но естественното за тяхната служба, събитие и още повече за техния специален полк. В Забайкалието от лагера на строг режим забягва група от четирима затворници, водена от един бивши офицер. В това, че с настъпването на пролетните дни редовно се случват «побеги» от сибирските лагери, нищо извънредно за специалните, конвойни армейски подразделения нямаше. Може даже да се каже, че това е един ритуал и винаги бегълците са изловени след 5-6 дни и често са застреляни по времето на преследването. Но зовът на свободата е дотолкова е силен, че потокът на беженарите не може да бъде спрян, а изобретателността на затворниците и нехайството на лагерната охрана нямат синори.
Но този път случаят е извъреден и стига до ушите и очите на московското, министерско началство. Две седмици хиляди солдати и милиционери с вертолети, кучета и моторни лодки стягат обръча около възможното скривалище на избягналите зъки, но всичките усилия остават ялови и цялата тази операция избиваше на величественна некадърност, последствията на която ще раздруса цялото ведомство на министерството на вътрешните работи. Генералските чинове в Москва започват да бълват гущери и закани, предусещайки кадровия трус.
А всичко започва от това, че началството на лагера « Витим» решило да спечели пари като използва затворниците за строителство на дървени «сруби»-къщички, които ще ги продават по дачите на сибирските чорбаджии. За по-лесно «срубите» да се преместват с кран от зоната на камионска платформа, изграждането на «сруба» се правеше близо до бетонно-телената ограда. Бригадата затворници трябваше да стъкмява «сруба» и да прави вътрешна отделка в най-кратък възможен срок, за да не би някоя ревизия да завари тази предпринимателска самодейност на лагерното началство. За бригадир е назначен един бивш майор от Западна Украйна, застрелил жена си и нейният любовник. На гражданката той служеше в стройбата прораб, а тук на зоната носеше прякорът «Бугай» и наскоро сумява от случайно събраните затворници да стъкми дисциплиниран, сплотен ортак. Бригадата усвоява цялото плотницко искуство и работи практически денонощно, а когато «срубът» е сглобен, нощуват право в него. За кратко време се продадени няколко къщички и от спечелените пари лагерните службаши изгубват нужната бдителност.
С настъпването на топлите, пролетни дни, бригадирът, осъден на 25 години, внушава на бригадата си от четирима човека, че таман е времето да забягнат, защото по-добре да загинеш на свободата, отколкото да гниеш в този проклет лагер.
Идеята беше да изровят подкоп от «сруба» и под охранната зона примерно 30 метри.. Земята е глинеста , вече отпусната и лазът ще е 70-80 см. Колкото да се промуши бригадирът, най-едрият от тях.
За два месеци изравят подкопа, събират сухари, и когато всичкото беше готово, за да напуснат лагера, неочаквано постъпва заповед бригадата да бъде преместена в бараката, а «срубът» срочно да бъде извезен. Сигурно, очаква се някаква проверка.
За да се измъкнат от бараката, бригадирът, който се ползваше с всеобщо доверие със своята трудова всеотдайност, дейност и отговорност, наближава двамата млади солдатченца-пазачи достаточно близко, за мгновенно да ги съсече с хърлеца. Към двата автомата бригадата добавя и автомата на стражара, отреден да наглява за «сруба» и своевременно да го закачи и премести с крана извън зоната.
Всичко се нареди по най-сполучлив начин. Проверяващата комисия обнаружава в лагера «бизнесменлъка», и началството нямаше как няколко дни да разгласява за трите трупа и «побега». За тези дни бегълците се отдалечават в тайгата на стотина километри и задачата да бъдят изловени многократно се усложни: пролетната тайга в низините е залята с вода, блатата омекнаха, по реките ледоход, тайгата почерня и от вертолетите вече е лесно да се крият.
В общем, положението на ръководството на лагерите и охранните армейски и милицейски служби става катастрофично и позорно. Но тук встъпва в силата принципът на съсловната солидарност и сибирските, армейски чинове се обръщат за помощ към специалния полк на Камчатка.

Тревогата
Специалният полк беше вдигнат по тревога и бригадата, в която служи «Музиканта» срочно е прехвърлена в Улан –Удэ. Цялата територия на тайгата до пределите, до които могли да стигнат бегълците е разбита на сектори, в които се изпращат групите спецназовци и те на местата вече действат самостоятелно. «Музиканта» е определен в групата с командира Рашид Мансуров. Може би е случайност, а може и не. Психологическата съвместимост в тези бойни отреди е по-важен елемент и съответната служба си знае работата.
Групата на Мансуров е оформена като туристка и се движела към прочутият сред туристите планински край Кодар - една мрачна местност, предизвикваща запален интерес саде у откачените туристи. Този статус на групата позволяваше естественно да разпитват хората, да посетяват геологически станции, леспромхози, таежни селца без да предизвикват някакво подозрение.
Анализирайки възможните места, където могли да се намират търсените затворници, «туристите» стигат до един напълно обоснуван извод: това може да е междуречието на Ангара и Лена. Първо защото там е напълно девственна тайга, без блата и в която винаги може да се намери храна и подслон. Другото е възможността по Лена и Ангара да се предвижват от Транссибирската железопътна магистрала на юг и до Северния Океан. Но да се местят трябват пари. И дорде трае обсадата бегълците ще се принудени да се настанят в по-затънтено място, но недалеч от реките и най-вероятно, близо до прочутия Ленски волок-един таежен друм съединяващ Ангара и Лена.
И ето постъпва първата новина: ограбен е продуктовия склад в село Солнечный. Пазачът бил оглушен, но успял да забележи, че крадците били с автомати.
«Туристите» пристигат в Солнечный и посетяват местния, краеведски музей, в който радушно и като дългоочаквани гости ги посряща директорката, която ги води из трите зали и безпрестанно им разправя за местните, чудесни места. «Туристите» внимателно преглеждат картите с местната топонимика, археологическите артефакти и разпитват приказливата директорка, една възрастна, суха женичка с аристократическа осанка и обноски. Просто удивително как е попаднала в това первобитно, сибирско място. И тя, наистина, е била внучка на един от руските революционери-разночинци, които в тези заповедни места освен учителската и просветната дейност правели и археологически изследования. А пример е им подал прочутият Радищев, изпратен в ссылка според своето «Путешествие из Петербурга в Москву». Тук писателят и неговите последователи обнаружават следи на древни неолитни поселения и цивилизация, загинала по неизвестна причина. Най- впечатляващата, археологическата достопримечателност в тези места е един пещерен град, состоящ от многото помещения, издълбани по неизвестен начин в скалната порода. Имаше в музея и снимки на някои от тези катакомбни обекти.
Подир музея «туристите» приемат решение да наблюдават околностите на «пещерния град».

Пещерният град
Два дни «туристите» се щурят из пещерите, сухи и обширни, но никакви признаци на обитатели не обнаружават. На третия ден Рашид заповядва на «Музиканта» да продължава наблюдението от същото място, една, зараснала с орешник, височина, а другите ще изследват по-отдалечените места.
Нищо не предвестяваше някаква опасност или промени. Времето беше чудесно: топло и слънчево. Сашо поредния път разгледа с бинокъла околностите и никакви изменения не отбеляза. Тогава той се облегна на един пън, предлагайки на ласкавото, пролетно слънце да го погаля. Неусетно «Музиканта» задреми.
Сънят беше странен и ужасен. Но когато се оборави, разбира че не било сън, а най жестока реалност. Бил пленен. Бил оглушен, зачулен и вързан. Сега той чува приглушени гласове и един от тях, сякаш, му е познат. Но това е, сигурно, някаква галюцинация. От това, което разчу, разбра, че часовете на земния му живот са броени. Нищо не оставаше освен да лежи, като гергьовско агне и да чака края си.
След известно време настъпва тишина. Сигурно, времето е късно и обладателите на гласовете са заспали, а ще го казнят вече дзаранта.
Сетне Сащо изпада в несвяст и едно полусъзнателно състояние, завършило се от болки в главата и снагата от неподвижното положение. От отчаяние «Музиканта» прави едно усилие да мръдне с ръцете, вързани зад гърба му. И успя! Същото направи с краката, а сетне сваля и качулката…Той бил свободен!
Но наоколо цареше пълен мрак. Сашо плахо се изправи, малко поседя, ослушвайки се. Но тишината беше направо могилна. И тук му хрумна, че са го погребали жив в някоя от пещерите и от тази мисъл се стряска и го хвърля в пот. Той прави няколко крачки и се спрепва в нещо. «Нещото» да бъде човешки крак и той даже не мръдна.
Преодолявайки страха, Сашо започва да опипва тялото и когато стигна до гърдите, ръкато му усети нещо лепкаво. Това беше кръв. Човекът бил убит, по-точно-заклан и то съвсем неотколе. През малко Сашо се натъква на още един труп.
Сега става ясно защо е такава тишина. Той обара двата трупа, намира в джоба на единия цигари и серники. Драсна серника и пламъчето освети свода на грота с двата трупа и сводестия проход в другото помещение. Той се напътва към прхода и там отново запалва огънче с няколко серника. Гледката е ужасяваща: на пода е проснат едър мъж с брадва, забита в главата му.
Серниките угасват. «Музикантът» се мъчи да осмисли видяното. Извършена е някаква разправия и го направи един от тази банда. Но защо него развързал? Дали е някакъв оригинален филантроп?
Но както да не е, той сега трябва да се измъкне на бял свят. Този път «Музикантът» набарва едно капаче със свещ, я запалва и тръгва да опипва стените. Отворът е бил забулен с един брезентов плащ, а зад него продължаваше тесен и нисък лаз, който се упря в една купица от листа, съчки и хвоя. Тази купица трябваше да се разрови и сетне да се излезе от ямата. Мястото беше гъст тараклък от шипка, затулено с грамадни, лапести елхи.

Назначението
Александр Танов, получил воинско звание сержант и похвална благодарност от генералския щаб, след една седмица е повикан в кабинета на командира на полка. Сержантът плахо почуква и отваря вратата.
- Разрешите войти, товарищ полковник?
- Входи. Рад тебя видеть. Присаживайся. Есть разговор, точнее поручение. Как у тебя с настроением?
- Самое боевое, товарищ полковник.
- Хорошо. С такими воинами нас никто не победит. Тут, вот какое дело…Как известно из той истории с зыками, один из них, который порешил своих соучастников, скрылся. И хотя, он косвенно нам помог и спас тебя, московское начальство осталось недовольным и озабочено тем, что скандальный побег с шестью трупами ликвидирован не столько нами, армией и милицией, сколько с помощью одного из бежавших. И это, мол, непорядок и надо его устранить.
-Устранить непорядок? Это как?
- Разыскать убийцу… своих товарищей по побегу.
- Зачем? Он же нам помог.
- Я понимаю. Но начальство желает всё довести до конца, т.е судьбу четвертого, живого беглеца должен решить суд.
- Но…
- Понимаю. Суд примет во внимание его поступок и вполне возможно, что ему присудят год-два лагерей и при первой же возможности амнистируют. Но закон должен восторжествовать.
- Но его же на зоне убъют!
- Я тоже так думаю, но что делать?
- Пусть тогда ищут те, кому положено по штату…охранники, милиция…
- Так-то оно так…но есть одно обстоятельство, которое вынудило меня предложить это дело тебе.
- Какое же?
Полковникът без да сваля очи от Сашо, бръква в чекмеджето и бавно изважда нещо, приличаще на снимка и изведнъж я подниса пред взора на сержанта. От снимката гледаше Иван Бизона.
- Не может быть!
- Может…может. От наших кгбышников ничего невозможно утаить. Они всё знают…и про Ивана…и про тебя.
- И что? Теперь я должен найти и сдать своего друга и спасителя?
- В том-то и дело. Но если ты не согласишься, то его найдут другие, причём с обоих сторон: одни, чтобы отомстить, а другие, чтобы отличиться…А потом еще и вспомнят, что ты, Александр Танов, подельник Кирова по винному делу…
- Да-а-а. Кажется, я влип основательно…
- Но у меня есть предчувствие, что ты сумеешь найти решение этой замысловатой задачи.
Полковникът става, престъпва към железният сейф и вади от там пакет.
- Знаешь еще почему именно тебя я посылаю?
- Почему?
- В этой истории, как говорят французы «шерше ла фам» и их две москвички. Одна влиятельная в высших партийных кругах, воительница за законность, а другая жена моего армейского друга, который тебя к нам устроил. Его жена заявила, что если с тобой и Иваном случится худшее, она возьмёт развод. А у них двое детей и мой друг без Светланы и детей жизнь себе не представляет…Вот здесь деньги и необходимые документы. В сроках ты неограничен, но держи меня в курсе шифрограмами.
Командирът подава пакета на Сашо.
-А это от меня лично. Он тебе пригодится,- полковникът пак посяга към сейфа и явява лъскав пистолет, безшумен и направен специално за разузнавачите. «Музикантът» замислен, пъхва пистолета в джоба, а пакета в пазвата.
- Разрешите идти ?
- Разрешаю…Почаще давай о себе знать.

Привет

Отличная статья!!!
У древних славян слово "смерть" вряд ли ассоциировалось с "неприятным запахом"....
Слово означало "сменить мерность = смерть"...